„Може ли демокрацията да работи? Кратка история на радикалните идеи – от Древна Атина до наши дни” (Can Democracy Work?: A Short History of a Radical Idea, from Ancient Athens to Our World), Джеймс Милър, Farrar, Straus and Giroux, 306 стр., $27.00
„Загубената история на либерализма: От Древен Рим до XXI век” (The Lost History of Liberalism: From Ancient Rome to the Twenty-First Century), Хелена Розенблат, Princeton University Press, 348 стр., $35.00
„За духа на правата” (On the Spirit of Rights), Дан Еделщайн, University of Chicago Press, 325 стр., $40.00
Падането на комунизма не доведе след себе си до край на историята, но, поне за кратко, успя да наложи един вид международен консенсус. Успя ли една конкретна социална и политическа система да се докаже по-висша от останалите, макар и по трудния начин? Очевидно отговорът е да. Тази система е онова, което може да се нарече либералния идеал, изграден около понятията за представителна демокрация, права на човека, капитализъм, основан на свободния пазар; плюс стабилна мрежа за социална сигурност. Макар и тази система да не се оказа неизбежното, спокойно, постисторическо бъдеще на човечеството, както предвиждаше Франсис Фукуяма в есето си от 1989 година, тя поне бе поставена като цел, към която да се стреми цялото човечество.
Този консенсус изглежда се задържа дори след кървавото разпадане на Югославия и атаките от 11 септември, но в днешно време се пропуква. Из целия свят десни популистки политици печелят избори, като демагогски предупреждават, че представителната демокрация и политиките за човешки права са твърде слаби, за да могат да защитят отрудените местни семейства от заплахите отвъд националните граници – особено що се отнася до терористите и вълните мигранти. В същото време, надигащото се социалистическо ляво набира последователи, предупреждавайки, че либералната социална демокрация е прекалено крехка, за да защитава обикновените хора от все по-разрушителните сили на глобалния капитализъм. Въпреки че днешните идеологически разделения не са така големи, както през 30-те години на XX век, те са много по-отчетливи в сравнение с който и да било момент след Студената война.
Както винаги, щом идеологическият пейзаж се промени, се променя и усещането ни за неговата история. Да вземем например темата за правата на човека. През далечната 2007 година – преди финансовата криза, преди президента Тръмп – историчката Лин Хънт[1] публикува новаторско проучване, според което възходът на човешките права е бил неизбежен. Тя твърди, че е трябвало да мине известно време, в което понятието да добие пълната си и завършена форма. Но щом това се е случило през XVIII век, „булдозерната сила на революционната логика на правата“ неудържимо го изтласкала напред.
След три изпълнени със събития години Самюел Мойн директно предизвиква теорията на Хънт. В „Последната утопия: правата на човека в историята“[2] Мойн заявява, че в ново време политиката за правата на човека съвсем не следва неизбежния път, а по-скоро се слива със съвременната им форма и придобива актуалното им значение през 70-те години на XX век благодарение на загубената вяра в социализма, национализма, антиколониалните борби и интернационализма, представен от Обединените нации. Миналата година новата книга на Мойн „Недостатъчно“[3] продължи разглеждането на въпроса, намеквайки, че съвременният активизъм за правата на човека служи също така и за целите на „неолибералния“ пазарен фундаментализъм. Този активизъм може и да прави пазарните политики по-хуманни, но не допринася почти с нищо по отношение опитите за справяне с огромното неравенство, което тези политики произвеждат, а не на последно място и отклонява политическата енергия от подобни опити за промяна.
Всяка от трите книги, които предстои да разгледаме – „Може ли демокрацията да работи? Кратка история на радикалните идеи – от Древна Атина до наши дни” на Джеймс Милър, „Загубената история на либерализма: От Древен Рим до XXI век” на Хелена Розенблат и „За духа на правата” на Дан Еделщайн – се опитва наново да защити отделни елементи на либералния идеал, но с изострено усещане за неговата нестабилност и факторите, от които зависи историческото му развитие.
Джеймс Милър, чиито предишни трудове са на теми от политическа философия до история на рокендрола и дори включват биография на Мишел Фуко, предлага примамливо, широко достъпно описание на демокрацията от Древна Гърция до наши дни. Хелена Розенблат, историк на европейската политическа мисъл, която пише по-академично, защитава тезата, че либерализмът е напълно неразбран от почти всички и предлага да изясни ситуацията, като се върне към дълбоките му корени, простиращи се чак до Древен Рим. Дан Еделщайн, литературовед, който пише важни студии за Просвещението и Френската революция, се заема да разнищи тезата на Мойн за произхода на човешките права и предлага собствена оригинална интерпретация. И тримата автори със завидна яснота водят читателя си през огромното количество труден материал.
Изумително е, че въпреки различните си подходи към поставената задача, и тримата търсят вдъхновение от едно и също място: Франция по време на революцията. Предишни трудове по история на либералната пазарна демокрация обикновено търсят произхода и най-пълното й проявление в англо-американската политическа традиция, като отделят специално внимание на английския политически писател от XVII век Джон Лок. Неговите твърдения, че човек по рождение има право на живот, свобода и собственост, а също и право да се противопоставя на тиранията, лесно се обозначават като начална точка за съвременния либерален идеал. Трите книги разглеждат континентална Европа като място на велики либерални надежди, но дори още по-велики, направо катастрофални, провали: Големият терор[4] във Франция, фашизмът и редица други проявления на политическия екстремизъм. Милър, Розенблат и Еделщайн ни приканват да загърбим онова, което Еделщайн нарича „странната и нетипична“ англо-американска история. Милър почти не споменава Лок, а Розенблат и Еделщайн опитват да го свалят от пиедестала, на който е издигнат от предишните историци. Розенблат категорично заявява, че „либерализмът дължи произхода си на Френската революция“.
Разглеждани заедно, и трите книги внушават, че западната либерална традиция може наистина да има необходимите сили и ресурси, за да се справи с политическите бури, които се очертават. Но не бива да смесваме тази традиция с по-ограничения набор предимно англо-американски идеи, които удобно са посочени за сърцевината и наречени (според Розенблат погрешно) „класически либерализъм“. И тримата очевидно смятат, че тази по-ограничена традиция твърде много се занимава с индивидуалните права – най-вече икономическите – вместо с общото благо. Че тя не е обърнала достатъчно внимание на моралните ценности и образование и не е направила необходимото да окуражи широкото участие в демокрацията. Подобни аргументи не са никак нови, но книгите предлагат внушителни нови доказателства и анализи. А в момент като този, когато либералната демокрация се показва по-устойчива във Франция и Германия (дори с настоящите им проблеми), отколкото във Великобритания с „Брекзит” и Америка на президента Тръмп, търсенето на източници на вдъхновение от континента е доста навременно.
За Джеймс Милър, ветеран от протестите през 60-те години на ХХ век и активист на организацията „Студенти за демократично общество“, демократичният идеал позволява на хората не само да гласуват за представители, но да участват колкото е възможно по-активно в управлението. Именно затова започва книгата си „Може ли демокрацията да работи? Кратка история на радикалните идеи” с Атина, първият голям експеримент с пряката демокрация. В същото време атинският град-държава ограничава понятието „гражданин” до свободното мъжко малцинство и налага „пълното подчинение на индивида на обществото“. И по отношение на това, Милър далеч не е толкова ентусиазиран. Атина не дава началото на продължителна демократична традиция. В крайна сметка, демокрацията като понятие изпада в забвение векове наред, които за повечето водещи западни анализатори обхващат и времето на американските бащи основатели, които я смятат за малко по-различна от управлението на тълпата. Америка, припомня ни Милър, не е основана като демокрация, а като република, в която белият елит ще ограничава непокорните изблици на тълпата. Едва с Френската революция идеалът за егалитарно управление, в което хората активно участват, отново излиза на преден план. Тук Милър изтъква градското движение на санкюлотите, които за кратко превръщат местните избирателни окръзи на някои френски градове в демократични събрания, отворени за всички мъже, които се събират на постоянни заседания. Милър пише с особено възхищение за проектоконституцията на маркиз дьо Кондорсе от 1793 година, която дава безпрецедентна власт на местните съвети да се противопоставят и да ограничават действията на националната законодателна власт (проектът никога не е одобрен, камо ли приет).
Милър твърди, че този френски план представлява може би най-обещаващият модел на демокрация, който някога е бил измислян. В няколко кратки и ясни глави той го представя като модел, спрямо който да се сравняват различните по-късни опити за предоставяне на по-големи възможности на гражданите за участие в управлението. Тези опити включват британското Чартистко движение от 30-те и 40-те години на XIX век, Парижката комуна от 1871 година, а на Запад дори надеждите от началото на XX век, че проучването на общественото мнение може да предостави на обикновените хора политически глас. Милър също отчита, че в днешно време дълбоките социални промени поставят демократичния идеал в още по-голяма опасност отпреди. Увеличаването на неравенствата възпрепятства възможността хората да бъдат чути; правителствената непрозрачност ги лишава от необходимата информация за политическо участие; а в епохата на глобализацията много от най-належащите проблеми, като промените в климата, изискват глобални, а не локални решения.
Настоящото тежко положение в Америка кара Милър (вдъхновен от Франсис Скот Фицджералд) да пише разпалено, изпълнен с тревога: „Демокрацията в Америка често прилича на изплъзваща се фантазия, която е извън досега ни, невъзможна за осъществяване, докато бардовете й, хванати в капана на собствените си предразсъдъци, са „непрестанно отнасяни назад в миналото[5]“. Но въпреки това, той изразява надеждата си, че някаква версия на идеала на Кондорсе за местна демокрация, която може да налага ограничения на националното правителство, може все пак да продължава да вдъхновява съвременните демократични движения.
В амбициозното изследване на Хелена Розенблат „Загубената история на либерализма: От Древен Рим до XXI век” преминаваме от проблемната история на демокрацията към проблемната история на либерализма. Разбира се, самата дума е пословично объркваща. В Америка тя най-общо означава нещо бегло, свързано с европейската социална демокрация. В Европа се доближава до американския пазарен консерватизъм. „Неолиберализмът“ (преди да се сдобие със сегашното си значение на пазарен фундаментализъм) в Америка най-често се свързваше с група демократи от обкръжението на сенатор Гари Харт, които настояват за реформи. Освен това, съществува „класически либерализъм“, под който учените разбират, по думите на историка Айзък Крамник, „съвременна, егоцентрична, индивидуалистична идеология, основана на принципа на конкуренцията, която акцентира върху личните права“ – идеологията зад laisser faire капитализма. Те проследяват произхода й до Великобритания от епохата на ранното Ново време, като отделят особено внимание на Джон Лок.
Точно в последната дефиниция се прицелва Розенблат. Тя започва, като отбелязва, че в Древен Рим термините „либерал“ и „либералност“ (liberalitas) нямат нищо общо със свободата на индивида, а означават благородна, възвишена щедрост и носят силни морални конотации. През XVIII век „либералност“ започва да се асоциира с липса на предразсъдъци, особено религиозни. Думата „либерализъм“, която означава кохерентна система от идеи, се появява чак през XIX век, като първото й значение е обида към противниците на традиционната религия и монархия. Лок никога не е наричал себе си „либерал“.
Повечето от този материал е добре известен, но Розенблат го използва, за да изгради тезата си, че дори през XIX век предполагаемият разцвет на „класическия либерализъм“, индивидуалистичната laisser faire идеология, за която много учени говорят през последните десетилетия, на практика не е съществувала в никаква кохерентна форма. Но макар и някои философи и писатели почти да успяват да я опишат (Фредерик Бастиа във Франция, Джон Принс-Смит в Германия), повечето самопровъзгласили се „либерали“ не успяват. Джон Стюарт Мил, авторът на „За свободата“, се доближава до социализма в много от мненията си и смята термина „либерал“ по-скоро за безсмислен („либералите включват всеки нюанс на политическото мнение“).
Според Розенблат, доколкото е съществувало осъзнато „либерално“ движение, то не се е намирало на Британските острови или в Америка, а на европейския континент по времето на Френската революция. Макар и да е уважавал правата на човека, този либерализъм е морализаторски, елитарен и се занимава с класическия философски въпрос как да се създаде устойчив, издръжлив и умерен режим. Във Франция швейцарският мислител Бенжамен Констан и Жермен дьо Стал[6], станала известна към края на Революцията, развиват политическа програма, която остава много по-сродна с първите значения на „свободата“, наблягайки на покровителственото „управление на най-добрите“. През XIX век немските мислители стават предводители на движението, като развиват „либерална“ протестантска теология, а също и икономически идеи, предхождащи политиките на съвременните социални държави. Тези самопровъзгласили се либерали, пише Розенблат, подчертано не са демократи. Те нямат доверие на обикновения човек и се борят за ограничено право на глас. Освен това, не са и либертарианци. Те не смятат собствеността за основно право и макар и да предупреждават, че правителствата може да се превърнат в тирани, по никакъв начин не се борят да ограничат правомощията им. Констан защитава свободата в икономическата сфера, но много други не го правят.
До края на XIX век хората, които наричат себе си либерали, почти си стискат ръцете по въпроса за демокрацията, но остават дълбоко разделени по други теми, включително за laisser faire икономиката. Изтъкнати членове на британската либерална партия като Ленард Хобхаус дори твърдят, че „истинският социализъм служи за допълване, а не за унищожаване на водещите либерални идеали“. И докато едни либерали заклеймяват европейския империализъм, други защитават негов вариант, който би разпространил „цивилизацията” до всички невежи хора по земното кълбо. Мнозина защитават евгениката и се противопоставят на избирателното право на жените. Обединяващите фактори, доколкото те съществуват, си остават силното морализаторство и акцентът върху образованието, за което се смята, че има съществена роля в политическия прогрес. Същите тези фактори се налагат и в американския либерализъм, оформил се в началото на ХХ век под влиянието на Удроу Уилсън, Джон Дюи и на присъединилите се към тях млади интелектуалци. През 1914 година те заедно слагат началото на Новата република. Ето защо няма кой знае какъв смисъл да се прави остро разграничение между американския либерализъм и европейската му разновидност, за която се предполага, че е по-либертарианска.
Ако това е истинската („изгубена”) история на либерализма, то тогава откъде идва идеята той да бъде възприеман като индивидуалистична идеология, свързана с laisser faire капитализма?
В забележителния си епилог Розенблат твърди, че историците са установили тази подвеждаща интелектуална генеалогия много късно, в средата на ХХ век. Критиците отдавна се опитват да дискредитират либерализма, свързвайки го с тесни лични интереси, но след Втората световна война самите либерали, стремящи се да разграничават убежденията си колкото е възможно по-категорично от комунистическия тоталитаризъм, постигат едва ли не съгласие със своите хулители. Само силен акцент върху индивидуалните права, твърдят политически философи като Исая Бърлин, може да спаси либералните държави от подхлъзване в пропастта на тоталитаризма. По същата причина тези мислители омаловажават приноса на френските и немските либерали, които са демонстрирали тревожна неспособност да спрат екстремизма в собствените си държави. Скоро след това „генеалогиите, основани на канона на великите мислители, са конструирани и публикувани в антологии. Открити са и бащите-основатели на либерализма.” Но истинската, сложна история е забравена.
Розенблат е написала една от онези редки академични книги, които, за да бъдат блестящи, е трябвало да бъдат по-дебели. Тази книга твърде малко се фокусира върху британската мисъл и политика, ако човек реши да я чете с мисълта, че ще преоцени мястото на Великобритания в историята на либерализма. На Лок, една от основните мишени на ревизионизма, са отделени само три страници детайлен анализ. А епилогът, който е само тринадесет страници, съдържа само предположения по въпроса. Понякога аргументите на Розенблат са толкова компресирани, че тя не успява да направи разлика между историята на понятието „либерал“ и идеите, които днес свързваме с него. В края на краищата, това са две различни неща.
От своя страна, в „За духа на правата” Дан Еделщайн разглежда темата дори в по-малък обем страници от Розенблат, но начинът, по който го прави, е много по-фокусиран. Въпреки че в книгата си, чието заглавие отдава дължимото на „За духа на законите” на Монтескьо, Еделщайн като че ли шие мащабен гоблен, изобразяващ историята на човешките права, той най-упорито следва една нишка: идеята, че правата са „неотменими”. Според тази представа, която Еделщайн нарича „запазваща“, някои права са ни естествено дадени (от природата или от Бог) и ние винаги ги притежаваме (те са ни завинаги „запазени“). Ние не можем доброволно да се откажем от тях, а също така носим отговорност да защитаваме правата и на другите, дори ако те живеят извън границите на страната ни. Влиятелната книга „Последната утопия: правата на човека в историята” на Самюел Мойн предполага, че този последен извод, който е в основата на по-голямата част от съвременната политика в областта на човешките права, е „по-нова реколта”. Също като Хана Арент, Мойн твърди, че дори в документ като френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 година правата са зависими от гражданството. Известно е изказването на Арент, че само в рамките на гражданството в една конкретна държава хората имат „правото да имат права”.
Еделщайн работи по темата с изключителна задълбоченост и ерудираност и убедително заявява, че още в късното Средновековие католическите теолози обявяват, че хората притежават неотменими права и че тези права не зависят от принадлежността им към определена държава.
През XVI век, провокирани от страстите на религиозната война и от зрелищните испански завоевания в Северна и Южна Америка, друга група автори добавят, че ако е необходимо, правата могат да бъдат защитавани със сила и отвъд границите на една конкретна държава. Така още през 1572 година се оформя концепция за човешките права, която е сходна с тази, която съществува днес. Достойнствата на Еделщайн като историк на идеите се проявяват най-вече в способността му да ги разглежда в техните най-широки културни и политически рамки. Той признава, че сами по себе си, идеите нямат някаква неминуема логика, която да диктува как и за какви цели да бъдат използвани в политически дебати. Представяйки си ги подредени като в кутия за инструменти, идеите могат да имат много различни приложения в зависимост от целите на политическите субекти, които ги използват. През XVI век идеята за неотменимите универсални права оправдава бунтовете срещу владетели, смятани за тирани, както и убийствата на царе, за които се предполага, че са несправедливи. Някои автори използват тази идея и за да заклеймят действията на испанците спрямо американските индианци. От друга страна, процъфтяващата търговия с роби от Африка не е осъждана затова, че нарушава правата на човека. Това ще се случи два кървави века по-късно, при много по-различни обстоятелства.
Историята на човешките права в ранния период на новото време, за която разказва Еделщайн, е сложна и изненадваща.
Въпреки че „запазващият” режим на правата е възникнал в края на XVI век, той не започва незабавно да доминира в западния свят. Тъкмо обратното, много от най-изтънчените и влиятелни автори на онова време го асоциират с ужасите на религиозната война от времето на Реформацията и се опитват или да го отхвърлят, или да установят правото на съпротива срещу потисничеството при едни по-определени условия.
Томас Хобс твърди, че ние всъщност изоставяме нашите „естествени права“ в ръцете на суверена, след като напуснем естественото си състояние и влезем в политическото общество. Джон Лок, напротив, предполага, че, когато напускаме естественото си състояние, ние „прехвърляме“ правата си на цялата политическа общност, но все още не ги запазваме. Когато американските и френските революционери обявяват, че мъжете (но не и жените) притежават неотменими, универсални права, те не се позовават на Хобс и Лок. Те вдъхват нов живот на една съвсем различна концепция за правата, възникнала на европейския континент два века по-рано. За да докаже това, Еделщайн извършва смело „археологическо” разследване, което е изключително предизвикателно на фона на голяма част от традиционната история на идеите. Според проучването му във Франция, в основата на завръщането към концепцията за неотменимите права стоят ранните икономически теоретици, известни като физиократи, и това става още в средата на XVIII век. Те напълно отхвърлят разграничението, което прави Хобс, между естественото състояние и гражданското общество и се връщат към по-старата традиция на природния закон, но ясно формулирайки онова, което по-късно ще се нарече „права на човека“.
Целта на своеобразната конституция, която те искат да защитят, не е да превъзмогне природата, а да установи закони и права, които са колкото се може по-близо до нея. Междувременно и американците достигат до същото прозрение, но по съвсем друг път. Те се обръщат към английски прависти – а по-специално към Уилям Блекстоун (1723–1780) – който тълкува „правата на англичаните“ като естествени права, запазени и гарантирани от една неписана английска конституция.
Но нито физиократите, нито английските адвокати са имали желание да оспорват съществуващия политически ред в своите държави. Еделщайн духовито отбелязва, че те са могли да развият идеи „с радикални последици именно защото тези последствия са били далеч от съзнанието им“. Така те са създали интелектуални инструменти, които революционерите скоро щели да използват за неочаквано радикални цели. Еделщайн признава, че преди 1776 година американците, които се дразнили от правилата на родината майка, често са се позовавали на авторитета на Джон Лок – в крайна сметка, той бил най-известният англоезичен философ на века. Те обаче пренаписвали Лок по начин, по който нито той, нито който и да е от най-близките му последователи биха разпознали идеите му.
И макар че не френските и не американски революционери са измислили съществуващия режим на защита на правата, то фактът, че са го заложили в основните си документи, запечатва победата му над „конкурентите” Хобс и Лок. Така този режим се превръща в основа на експерименти с идеята за демокрация, правени в продължение на два века.
Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 година не гарантира в толкова висока степен индивидуалните права, колкото нейните американски варианти, тъй като в текста й се казва, че суверенната нация може да постави строги ограничения върху упражняването на правата. В това отношение тя помогна за извършването на жестоките политически репресии от 1793 – 1794 година. Въпреки това, именно френската Декларация, а не Декларацията за независимост на САЩ или Законът за Правата[7], остава отправна точка за международната правна школа, която продължава да представя правата като „наднационални ограничения върху действията на управляващите“ и през XIX век, и в началото на ХХ век. На свой ред, това разбиране е заложено във Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 година и в настоящите политики за защита на човешките права.
От 70-те години на миналия век идеята за човешките права, като основен принцип на функциониране на държавата, променя из основи международната политика. (Доналд Тръмп е първият американски президент през последните десетилетия, който не използва тази идея дори риторично във външната си политика.) Но Еделщайн доказва, че тази промяна не представлява кой знае какви интелектуални открития. Подобно на американските и френските революционери, и днешните чиновници и активисти са се заровили в кутията с инструменти на западната политическа мисъл и са превърнали старите ключове и отвертки в нови, по-ценни приспособления. С други думи, възходът на политиките за правата на човека през последните няколко десетилетия не е, както Самюел Мойн твърди, земетръсна раздяла с по-стари политически модели, изискваща също толкова разтърсваща корекция, която да върне проблема за социалното равенство в центъра на политическите дебати. „Режимът на опазване“ не е скорошно изобретение. Той е част от интелектуалната атмосфера, която ни заобикаля и без която не можем.
Всеки, който прочете тези три книги, особено в настоящия мрачен политически момент, ще остане с убеждението колко крехки са идеите, свързани с човешките права, на чиято основа почива либералната демокрация. Читателите им по-ясно от всякога ще си дадат сметка, че този либерален идеал, който сякаш триумфира в края на ХХ век, е имал мъчителна история, а успехите му са зависели от случайни фактори.
Но те ще бъдат информирани и за не толкова любопитни неща. Милър обръща внимание на „карнавала на жестокостите” по време на революционния терор във Франция, когато тя предприема първия си велик експеримент с демократичната идея. Розенблат се занимава с това да подчертава елитарните тенденции, присъщи за историята на либерализма. А Еделщайн отбелязва, че благодарение на загрижеността за имуществото, която проявяват и френските физиократи, и английските адвокати, идеалът за правата, триумфирал през XVIII век, може да бъде разглеждан като „интелектуалният прародител на фундаментализма в защита на свободния пазар”.
В същото време, читателите ще осъзнаят, че либералният идеал има много по-богато и по-различно минало от онова, за което са чели в трудовете, подчертаващи единствено неговия предполагаем англо-американски курс към „класическия” либерализъм.
В действителност, онези форми на либерална демокрация, изградени върху силно индивидуалистични представи за права и свободи, и отричащи възможността за смислено политическо участие на повечето граждани, са твърде крехки, за да предложат адекватна защита както срещу вълните гневен популизъм и разюздан капитализъм, така и срещу наблюдаваното днес нарастващо неравенство по света. Но има и други начини да се мисли за либералната демокрация. Те са вдъхновени и от конституционните модели, които се стремят в максимална степен да гарантират участието в представителната демокрация, и от либералните идеи, подчертаващи моралното действие и общото благо, и от визията за човешки права, която обхваща всички хора по цялото земно кълбо. Френската революция, въпреки всичките си крайни ексцесии, съдържа в себе си такава визия и тя е особено въздействаща. Ето защо, въпреки добре документираните й недостатъци, нейните идеали биха могли и днес да вдъхновяват. И да изпълнят с решителност онези хора, които искат да извият дъгата на моралната вселена към справедливостта[8].
Дейвид А. Бел
Ню Йорк ривю ъв букс, 17.01.2019
Превод от английски Катерина Станковска
[1] Лин Хънт (1945) е известна американска историчка от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Основен интерес на научните й занимания е Френската революция. Книгата й от 2007 г. Inventing Human Rights се смята за един от най-изчерпателните анализи на историята на Правата на човека.
[2] Samuel Moyn (2010) The Last Utopia: Human Rights in History. Belknap: London and Cambridge.
[3] Samuel Moyn (2018) Not Enough: Human Rights in an Unequal World (2018, Harvard University Press)
[4] Големият терор, известен още и като Терорът на монтанярите, е периодът от 1793 г. до 1794 г., когато якобинската диктатура извършва над 16 000 публични екзекуции.
[5] „Великият Гетсби“, превод Нели Доспевска, изд. Народна култура, 1986 г.
[6] Ана Луиза Жермен дьо Стал, известна още като Мадам дьо Стал, е дъщеря на женевския банкер Некер, който преди Революцията е последният финансов министър на Луи ХVІ.
[7] Законът за Правата – това са първите десет поправки – първото допълнение на Конституцията на САЩ.
[8] Авторът на статията използва известната мисъл на Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на моралната вселена е дълга, но се накланя към справедливостта“.
