В Осемнадесета песен на „Илиада“ Омир описва изковаването щита на Ахил след смъртта на скъпия му Патрокъл – не просто щит, а чудно творение, в което големите и малките неща са положени в една плоскост, не пресметливо, без перспективата на калкулациите, равноправни и равнозначни. Сякаш с този щит разгневеният и покрусен Ахил следва да надмогне собствената си болка и да излезе от траура в името на по-голямата картина на живота. А на този щит са изобразени нещата, за които човек си струва да влезе в битка. В същото време обаче, тъкмо това са нещата, които ни правят крехки, уязвими, победими, смъртни… Парадоксално, на щита на Ахил са изобразени слабите ни места – „ахилесовите ни пети“.
Този изумителен парадокс на „ахилесовата пета“, превърната в боен щит, е горивото, което придвижва поета Марин Бодаков от текст в текст и от книга в книга – от сърцатите му дописки в рубриката „Военна поща“ и блестящия слънчев шлем на „Девство“, през втрещяващо рано осъзнатото и изреченото „Обявяване на провала“, през още няколко прекрасни книги, между които (по някакъв начин също фронтовата) „Северна тетрадка“, „Битката за теб“… и така до днешната зяпнала насреща ни и очакваща отговора ни „Мечка страх“. Независимо дали гласът на лирическия герой кръжи над главите ни от някой „катедрален шпил“ или хрипти в калта на дъждовно гробище, откъдето води „окопната си война“ за живот, независимо дали инстинктивно заляга при спомена за „невидим изтребител“ или се превъоръжава с „шрапнелите на кокичето, мунициите на минзухара“ (защото не всичко подлежи на унищожение!), това е все глас на воин, който се бори за правото да бъдем накърними, пробити, небожествени, за правото да се страхуваме, да грешим, да отстъпваме, да губим, да се проваляме, да пропадаме в бездната на единственото, което ни принадлежи, собствената ни човешкост.
Наскоро мрачният бард Ник Кейв влезе в писмена престрелка със съвременния и изключително популярен философ Ювал Ноа Харари (чиято категоричност – за мой ужас – се равнява с тази на четиримата евангелисти, взети заедно). Та Ник Кейв оспори твърдението на Харари, че изкуственият интелект един ден ще създава с лекота музика, несравнимо по-добра и адекватна на нашите индивидуалности. Не, казва Ник Кейв, не би било възможно… Защото величието на музиката (на човешкото изкуство, бих добавила аз, на „наивното изкуство“, би добавил може би Марин) е в онова неописуемо и невъзпроизводимо усещане, породено от ограничеността на човешките ни възможности и дързостта ни да ги надхвърляме, да трансцендираме границите си. А това усещане не би било постижимо за едно същество, чиито възможности са програмирани като неограничени…
Такова съзнание за човешките граници и екстремизирането им има в книгите на Марин Бодаков, в езика му със скъсани струни и пресипнала бленда, в езика, който се колебае, накуцва, залитва, в езика, който знае как да мълчи, но и знае как да стреля (и то право в целта!) – в езика на „Мечка страх“.
кои от своите приятели/ сте виждали чисто голи, настръхнали,/ готови за разстрел?
Марин Бодаков избира минирания път през думите и като че ли нарочно кривва встрани от обезопасените маршрути (избира да е там, където животът изглежда наклонен, / а не пада) – прави го заради хореографията на риска, заради изяществото на оня пределен жест, който оголва крайността ни.
Такива са битките на поета, който се сражава не за победа, а за да:
…изгубя още малко от властта си/ и още повече.
…Та ето го и щитът на Марин, вижте го: на него има малка ръка в по-голяма ръка; неизметени елхови иглички по пода; селски ангел, който кърпи обувки; парче хляб под масата; няколко грама смърт по-малко… И всъщност, много по-малко, много по-малко страх.
Мечка страх
– теб не страх
– нас не страх!
Честита книга, Марине!
Бел. ред. Думи, произнесени на представянето на „Мечка страх“ от Марин Бодаков (Издателство за поезия „ДА“/ София&Издателство „Фабер“/ Велико Търново, 2018) на 5 февруари т.г. в Камерната зала на Младежкия театър.
