Хуан Естефан Юпанки е от Перу. Той е член на световната мрежа на испаноговорящите поети и писатели, член на световната мрежа на поетите. Бил е лектор във Висшия частен университет “ Сесар Вайехо“, гр. Трухийо, и е автор на много научни разработки. Участник е в Първия Международен форум на местните индианисти, Секретар на индиански интелектуалци и изследователи на индианските народи и племена. Избран е за Генерален секретар на Общността в района на Андите.
В момента живее във Варна със съпругата си – българка, преводачка от испански и гимназиална преподавателка.
– Разкажете за своята научна дейност?
– Моята изследователска област е епистемологията. Тази наука е пътят, който се извървява, за да се достигне до познанието и впоследствие до предаването на вече придобитото знание на друг човек. Епистемологията се формулира по този начин и от Западните цивилизации. Същността на моята научноизследователска дейност се състои в това да пътувам и да разговарям с обучители и обучаеми. В Университетите и в училищата това са преподавателите и студентите или учениците, в индианските общности и при някои племена в джунглата, това са старейшините и мъдреците, назовавани с различни имена в различните райони, и техните ученици – децата и младежите на съответното заселено място. След което анализирам и сравнявам чутото. При всяка такава среща-разговор пред мен се открива нова гледна точка, нов ъгъл, който пречупва информацията и знанието по различен начин от всички предишни. Пътуванията ми сред индианските племена, населяващи Перу, повече от 100 на брой, крият неизчерпаема мъдрост и богатства за изследователя. Към всичко това се прибавят разнообразните климатични условия с типичните за всяка зона екосистеми: от горещината и влагата на перуанската джунгла до вечно заледените 6-хилядници на Андите, от плодородната тясна крайбрежна ивица с племена от рибари до пустинните райони на Наска.
– Защо попаднахте в затвора?
– Първия път лежах в затвора поради една много съществена за опазването на планетата причина (както това се случва с някои от най-активните членове на Грийнпийс, въпреки че аз не членувам там): оглавявах борбата на индианците от племето Авахун срещу изсичането и обезлесяването на амазонската джунгла в района Табаконас Намбайе. Две години, след като излязох от затвора, районът Табаконас Намбайе бе обявен за Национален резерват с министерски декрет от 20 май 1988 г. Но когато работех като учител в техните общности, всеки ден бивах свидетел на унищожаването на горите от амазонската джунгла от безскрупулни дърводобивни и дървопреработвателни компании. За индианците авахун, бракаморос и вампис отсичането на дърветата е не само емоционална болка, то е битка на живот и смърт, защото те оставаха без поминък, без прехрана, без дом. Ние, индианците, винаги сме смятали, че животните и растенията са наши братя, а Земята – наша майка. Възрастните наравно с децата оплакваха ежедневно отсечените дървета и загиналите или останали без дом тапири, очилати мечки и други застрашени от изчезване видове. Под мое ръководство индианците Авахун се организираха, вдигаха стачки, запречвахме пътя на разрушителните дървосечащи машини, при тези стълкновения се случваше машините да бъдат събаряни. Индианците се бореха с голи ръце срещу метала и техниката.
Поради системното спъване на работата на богатите дърводобивни компании в района, същите повдигнаха обвинение срещу мен, понеже бях разпознат като лидер на индианците авахун. Бях арестуван и осъден без редовно съдебно заседание, без съд и адвокат.
Когато индианците авахун научиха, че съм затворен в затвора в Сан Игнасио, те ме посещаваха редовно. Управлението на затвора си даде сметка, че тази близост и общуване могат да поддържат организацията и борбата на племето, поради което бях преместен в затвор в столицата Лима. Там попаднах в килия с политически затворници от комунистическата партия и случайно се запознах с един испански адвокат, който безвъзмездно пое моята защита и помогна за моето освобождаване.
Втория път попаднах в затвора, защото няколкократно подавах жалби и сезирах държавните органи против наркотрафика, организиран от фамилия Санчес Паредес в района на Андите в северната част на Перу. Беше рисковано начинание, защото въпросната фамилия се ползва от политически чадър от военни перуански и международни служби. Бе обърнато сериозно внимание на моите жалби, едва когато започнах да организирам индианците от племето Кулйи от планинските райони, за да участваме в изборите за кметове и общински съветници по места. Бе създадена и организирана от нас социалистическа индианска партия и граждански патрули. Тогава онези, чиито интереси застрашавахме, скалъпиха обвинение срещу мен. Делото по доказване на невинността ми отне много години и намесата на Червения кръст.
В затвора нарисувах първите си картини, пишех политически и социални лозунги, стихове и проза, учех неграмотните затворници от индиански произход да четат и пишат на испански език. Преподавах им история, география, философия, политика и теология.
– Как живеят индианците днес?
– Индианците, които са загубили дома си заради безмилостното унищожаване на природата от миннодобивни и дърводобивни компании, се преселват в големите градове. Там живеят в мизерия или стават жертва на експлоатация, защото знанията и опитът им са приложими само в конкретните условия, в които са придобити. Много често младите момичета стават жертва на трафик на хора и се превръщат в проститутки. А мъжете стават евтина работна ръка, дори и терминът „евтина“ не отговаря напълно на истината, защото работодателите не им изплащат заплата: голям процент от индианците надничари в Перу работят само срещу храна. Моят живот също е показателен. Аз съм от онази част, която не се примирява с обстоятелствата и се опитва да се бори за правата си, за правата на земята и на природата. Попадаме в затвора, биваме малтретирани, но нашият дух не се е пречупил, нашата надежда не е умряла и битката за спасяването на майката Земя продължава.
– По какво се различава световъзприятието на индианците от това на българите?
– Светогледът на Запада е антропоцентричен, докато светогледът на индианците от Андите е не просто холистичен, а космогоничен. За нас индивидът сам по себе си не съществува, всяка личност съществува за нас само като част от цялото, от колектива, в който личността се реализира чрез своите специфични дадености и функции, но светът не се центрира в личността. А всеки колектив е градивна частица от друг, още по-голям колектив. Животните, растенията, планинските върхове, звездите също са части от всемирния колектив. Различните части дължат една на друга уважение и никой няма право да се ползва от друга част от цялото, ако тя не е достигнала до състояние да се възстанови, след като бъде употребена. В културата на Запада всичко се дели на два антагонистични антипода: приятел и враг, любов и омраза, бяло и черно, топло и студено. В този двуполюсен модел трети елемент няма, третият е изключен, той е невъзможен. В индианския светоглед третият не е изключен, той е включен, защото всички части са еднакво стойностни и необходими за съществуването на равновесието, всички са различни, но се уважават, защото всички са нужни и значими. При нас нещата не се делят на две, нито се следи коя страна на везната ще натежи повече или дали силите са изравнени.
Въпросите зададе Валентина Иванова
