На 19 февруари в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН бе представена книгата на Николай Папучиев „Музеят – възможен и невъзможен. Предизвикателства на масовата култура, стратегии на пазара и носталгично помнене на миналото“. Срещата с потенциалните читатели бе организирана от издателство „Кралица Маб” и научната група на Националния етнографски музей. Книгата бе представена от проф. Николай Аретов и д-р Иглика Мишкова.
Макар и в книгата да са изнесени данни за броя на музеите у нас (в периода 2011 – 2016 техният брой варира между 187 и 204, като 17 от тях са научни, технически и етнографски; средно посетителите са между 21 000 и 27 000, а за 2016 г. общо разгледалите ги са 5 229 606 души, 19% от които са чужденци), тя се фокусира само върху определени типове музеи. Едните са илюстрация на националния разказ, други са етносюжети за масова употреба, а трети – свързани със социализма.
Говорейки за първата група, Папучиев дава пример с музея на Братя Грим в Касел, Къщата на Жулиета във Верона и Къщата-музей „Баба Илийца” в село Челопек, Врачанско. Сравнявайки последните два музея и спирайки се на различните филми, посветени на „Ромео и Жулиета” – от Франко Дзефирели (1968 г.), през Баз Лурман (1996 г.), до Карло Карлей (2013 г.), Папучиев коментира, че „за разлика от Къщата на героинята на Шекспир, чиято популярност в голяма степен зависи от различните киноверсии на любовната драма, филмът „Една българка”, създаден през 1956 г. с режисьор Николай Боривишки, е трудно да бъде разпознат като фактор, довел до формирането на посетителски интерес към експозицията в Челопек”.
По отношение на втората група, Папучиев отделя внимание на музея на открито в Стокхолм „Скансен” и на „Етър” в Габрово. „Скансен” има над 120-годишна история и в световната етнография е сочен за пример за експозиция, която е не само част от опитите на националния елит да реконструира и съхрани материалната култура от миналото, но е наложен и като утвърдена световна марка за „висока” етнография с приложен характер. Актуални примери за това са предлаганите в „Скансен” – „Работилница” за обработка на коноп по традиционна технология и уроци по народни танци на открита сцена. За разлика от „Скансен”, пише Папучиев, създаденият през 1964 г. „Етър” е конкретно ориентиран към определен исторически период – XVIII-XIX век, и към определен географски ареал – Габрово и околността. В някакъв смисъл, „Етър” би спечелил, ако в музейната експозиция се направи опит да се експонират артефакти, визуализиращи миналото в плана на една обща културна история.
В третата част Папучиев дава любопитни примери с частни колекции с артефакти от социализма – той се спира подробно на „Музей на социализма” в село Миндя, „Музей на автомобилите на социализма” в Пещера, фотографската изложба „Семейство Стоянови”, „Ракета-ракия бар” и Zona Urbana в София. Коментира и експозицията в къща-музей на Тодор Живков в Правец, както и мненията на посетителите, оставени в книгата за впечатления.
„Докато частните колекции провокират смесени в емоционално отношение преживявания предвид широкия профил на посетителската аудитория, експозиционното пространство в Правец създава поле за „свободно изразяване на преобладаващо еднозначни оценки за миналото. Тази рецепция чете социалните идеологии с обърнат знак и на практика осъществява това, което идеологията не успява да свърши в епохата на социализма. Помненето на Тодор Живков и представите за вече покойния партиен вожд, както показват мненията на посетителите, се изгражда през знаците на социалната героика, разбирана в перспективата на равенството”, коментира Папучиев.
Обобщавайки впечатленията си от експозициите, свързани със социализма, Папучиев е категоричен, че на този етап оперирането с предмети от онова всекидневие генерира споменни наративни конструкции, които се губят по същия начин, по който невидимо изчезва и материалното наследство от епохата. Загубата им е функция от липсващия историографски наратив за времето, което позволява спомените да се комбинират на колажен принцип. Проблематичното в случая е, че слепващият материал при този колаж е носталгията, а тя, в качеството си на емоция, лишава мисленето за Народна република България от историографски ключ и го освобождава от морални отговорности, заключава Папучиев. В този смисъл, откриването на още музеи и експозиции, свързани със социализма, предстои.
