Eвелина Митева. “Двор на спокойствието”. София: Scalino, 2018
Евелина Митева е автор на монографията “Антропологията на Алберт Велики” и негов преводач от латински. Евелина редовно рецензира стихосбирки за в. “К(ултура)”. А нейните собствени стихове са следи от съзряване. Съзряване преди десетилетия, но и днес. Те са лирическа грижа за очертанията на собствения аз в един пренаселен и същевременно самотен свят. Но какво е съзряването? – онзи момент на обрат в стихотворението, когато красивото самозалъгване спира? Когато губиш този етап от играта и падаш ниво по-долу – но научаваш повече за себе си и любовта, за любовта в себе си. Когато нежността се изостря. В стихотворенията й има една малка, много малка войнствена богиня, която се подава иззад някоя дума. Или поне в съседната дума се вижда отблясъкът от двуострия й меч. Много симпатична богиня, защото си знае мястото. С други думи, стихотворенията от различни години съхраняват нежността на Евелина в свят, повален от ерудицията и непобедимото време. Наивността и ерудицията се грижат една за друга. Особено харесвам заглавието на книгата – и в мой текст има вътрешен двор с дърво. И жена, която без много-много да се замисля, го изправя, когато дъждът го повали. Нашата утопия е вътре в нас, знам заедно с Евелина. “Този въпрос ще бъде разгледан/ в следващото ни съчинение.”
Здравка Константинова. “Българската журналистика (1842-1944). Актуални ракурси”. Второ допълнено издание. София: Авангард прима, 2018. Цена 21 лв.
В бр. 38/ 2015 г. съм писал за първото издание на труда. И последното ми изречение гласи: “Защото в този сборник малките истории побеждават Големия разказ.” Ще го повторя и за добавените нови статии: “Из типологията на българския всекидневник в междувоенния период. В. “Утро” (1911-1944) и в. “Зора (1919-1944) в паралел от лятото на 1938 г.” и “Очертания на женската преса (1871-1944)”. Лятото на 1938 г. е особено: диктаторският проектозакон за печата среща единен отпор от иначе враждуващи помежду си личности и институции. Проф. Константинова сравнява реакциите на двете издания. В “Зора” Крапчев пише: “В днешните международни обстоятелства от съдбоносно значение е вестниците да се издържат със свои средства, със средствата на читателите си и със средства частни или държавни, но наши.” Най-тиражният “Утро” обаче е “вестник на всяко правителство”. И, как да се въздържа, неговият собственик Атанас Дамянов казва: “Нямам за цел да създавам вестник за интелигенцията. Нямам нужда от нея. Аз търся тираж. Не е тя, която ще ми даде такъв. Нашата интелигенция е продажна, корумпирана, квазиинтелигенция. Мен ми трябват масите, работникът, файтонджията, селянинът, коминочистачът, кръчмарят. Това е здравото у нас, а не интелигентът, не хайлайфът. Нека други да пишат и създават вестници за тях, аз не ги искам. Аз търся оня народ, който един ден няма да се поколебае да иде и да мре на барикадите.” Това не е нито интелигентът, нито хайлайфът. Главният редактор на “Утро” Стефан Танев пък казва, че не му остава време дори да прелиства книги. Наесен, прочее, законопроектът се проваля.
