За онова, което става тук
„Само ни се струва, че имаме избор”. Думи, поразителни с дълбочината и дързостта си. Казани преди десетилетие и половина, днес те са забравени и не се цитират. Но по законите на психологията това, което сме забравили, ни влияе много по-силно от това, което помним. И тези думи, излизайки далеч от рамките на контекста, в който прозвучаха, станаха първата аксиома на руската държавност, върху която са изградени всичките теории и практики на актуалната политика.
Илюзията за избора е най-важната от илюзиите, коронният номер на западния начин на живот и в частност, на западната демокрация, отдавна вече следваща по-скоро идеите на Барнъм[1], отколкото на Клистен[2]. Отказът от тази илюзия в полза на реализма на предопределеността доведе нашето общество отначало до мисълта за свой собствен, специфичен, суверенен вариант на демократично развитие, а след това и до пълна загуба на интерес към дискусиите по темата каква трябва да бъде демокрацията и трябва ли по принцип да я има.
Отвориха се пътища за свободно държавно строителство, направлявано не от вносни химери, а от логиката на политическите процеси, от „изкуството на възможното”. Невъзможният, противоестествен и противоисторически разпад на Русия беше, макар и със закъснение, но необратимо спрян. Сринала се от равнището на СССР до равнището на РФ, Русия спря да се руши, започна да се възстановява и се върна към своето естествено и единствено възможно състояние на велика, разрастваща се и събираща земите си общност на народи. Нескромната роля, отредена на нашата страна в световната история, не й позволява да напусне сцената или да присъства безгласно в масовката, не обещава покой и предопределя сложния характер на тукашната държавност.
И ето – държавата Русия продължава да съществува, и сега това е държава от нов тип, каквато ние досега не сме имали. Оформила се, общо взето, в средата на нулевите години, тя засега е слабо изучена, но своеобразието и жизнеспособността й са очевидни. Стрес тестовете, които тя премина и преминава, показват, че именно такъв органично възникнал и оформил се модел на политическа уредба е ефективно средство за оцеляването и извисяването на руската нация за близките не само години, но и десетилетия, а най-вероятно и за целия предстоящ век.
В този смисъл, руската история познава четири основни модела на държава, които условно могат да бъдат назовани с имената на техните създатели: държавата на Иван Трети (Великото княжество/Московско царство и на цялата Рус, ХV век – XVII век); държавата на Петър Велики (Руската империя, XVII век – XIX век); държавата на Ленин (Съветският съюз – ХХ век); държавата на Путин (Руската федерация, ХХI век). Създадени от хора, както се изразява Гумильов, „с дълга воля”, тези големи политически машини, като се сменяли една друга, като се ремонтирали и адаптирали в движение, век след век осигурявали на руския свят упорито движение нагоре.
Голямата политическа машина на Путин все още набира обороти и се настройва за дълга, трудна и интересна работа. Тя няма скоро да достигне пълна мощност, така че и след много години Русия все още ще бъде държавата на Путин, както съвременна Франция до днес се нарича Петата република на Дe Гол, Турция (при все, че на власт там сега са антикемалисти) още се обляга на идеологията на „шестте стрели” на Ататюрк, а Съединените щати и днес се позовават на образите и ценностите на полулегендарните „бащи на нацията”.
Необходимо е осъзнаване, осмисляне и описание на путинската система на властване и изобщо на целия комплекс идеи и измерения на путинизма като идеология на бъдещето. Именно на бъдещето, доколкото сегашният Путин едва ли е путинист, както например Маркс не е марксист и не се знае дали би се съгласил да бъде такъв, ако разбереше що е това. Но това трябва да се направи заради всички онези, които не са Путин, а биха искали да са като него. За възможността неговите методи и подходи да се пренесат в идващите времена.
Описанието трябва да бъде направено не в стила на двете пропаганди: нашата и не нашата, а на език, който и руският, и антируският официоз биха възприели като умерено еретичен. Такъв език може да стане приемлив за доста широка аудитория, което и се иска, доколкото изработената в Русия политическа система е пригодна не само за нашето собствено бъдеще, тя явно има значителен експортен потенциал, вече има търсене за нея или за отделни нейни компоненти, опитът й се изучава и частично се възприема и прилага, подражават й както управляващи, така и опозиционни групи в много страни.
Чуждоземни политици приписват на Русия намеса в избори и референдуми по цялата планета. В действителност, работата е още по-сериозна – Русия бърка в мозъка им и те не знаят какво да правят със собственото си изменено съзнание. След 90-те години на миналия век, които бяха катастрофални, страната ни се отказа от идеологическите заемки и започна сама да създава смисли, преминавайки в информационно контранастъпление към Запада, а европейските и американските експерти започнаха все по-често да грешат в прогнозите си. Учудват ги и ги вбесяват паранормалните предпочитания на електората. Смутени, те обявиха нашествие на популизма. Може и така да се каже, след като не може да се намери по-точна дума.
Същевременно интересът на чужденците към руския политически алгоритъм е разбираем – няма пророк в собствените им отечества, а всичко, което сега става с тях, Русия отдавна е предрекла.
Когато всички още бяха луди по глобализацията и гръмогласно искаха плосък свят без граници, Москва много ясно им напомни, че суверенитетът и националните граници имат значение. Тогава мнозина ни упрекваха, че „наивно” продължаваме да държим на тези остарели неща, които отдавна вече били излезли от мода. Учеха ни, че няма какво да се придържаме към ценностите на XIX век, а трябва смело да прекрачим в XXI век, където нямало да има никакви суверенни нации и национални държави. През XXI век обаче стана, както казвахме ние. Английският „Брекзит”, американският “Great Again”, антиимиграционните бариери пред Европа са само първите точки в дългия списък на повсеместните прояви на деглобализация, ресуверенизация и национализъм.
Когато на всеки ъгъл възхваляваха интернет като неприкосновено пространство на неограничена от нищо свобода, където всеки можел всичко и където всички били равни, тъкмо от Русия прозвуча отрезвяващият въпрос към подлъганото човечество: „А ние кои сме в международната паяжина – мухите или паяците?”. И сега всички се втурнаха да оправят Мрежата, включително и най-свободолюбивите демокрации, и да уличават „Фейсбук”, че гледал през пръсти на чуждестранната намеса. Някога волното виртуално пространство, първообраз на бъдещ рай, според масираната реклама, е превзето и разпределено от киберполиция и киберпрестъпност, от кибервойски и кибершпиони, от кибертерористи и киберморалисти.
Когато никой не оспорваше хегемонията на „хегемона” и великата американска мечта за световно господство вече почти се беше сбъднала, и мнозина вече едва ли не виждаха края на историята с финална ремарка „народите мълчат[3]”, в настъпилата тишина изведнъж рязко прозвуча Мюнхенската реч[4]. Тогава тя изглеждаше дисидентска, сега казаното в нея се възприема като нещо, което се разбира от само себе си – от Америка са недоволни всички, включително и самите американци.
Не толкова отдавна малко известният термин derin devlet от турския политически речник беше разпространен от американските медии, където прозвуча като deep state, и оттам вече се разнесе по нашите средства за масова информация. На руски се получи „дълбока” или „дълбинна” държава. Терминът означава строга, абсолютно недемократична мрежова организация на реалната власт на силовите структури, скрита зад външни, извадени на показ, демократични институции. Механизъм, на практика действащ чрез насилие, подкупи и манипулация, а същевременно осъждащ тези начини само на думи (лицемерно или простодушно).
Когато откриха у себе си не особено приятната „дълбока държава”, американците, впрочем, не се учудиха много, тъй като отдавна се досещаха, че я има. Щом има deep net и dark net, защо да няма и deep state или дори dark state. От дълбините и тъмните дебри на тази непублична и не афиширана власт изплуват изработените там за широките маси светли миражи на демокрацията – илюзията за избор, усещането за свобода, чувството за превъзходство.
Недоверието и завистта, използвани от демокрацията като приоритетни източници на социална енергия, по необходимост водят до абсолютизиране на критиката и повишаване на равнището на тревожност. Хейтърите, троловете и присъединилите се към тях зли ботове образуваха кресливо мнозинство, измествайки от доминиращите позиции достопочтената средна класа, даващата някога съвсем друг тон.
Днес никой не вярва в добрите намерения на публичните политици, завиждат им и ги смятат за порочни, лукави и дори направо за мерзавци. Знаменитите сериали от „Бос”[5] до „Къща от карти” обрисуват натуралистична картина на потайностите в живота на естаблишмънта.
На мерзавеца не бива да му се позволява да отиде твърде далеч по простата причина, че е мерзавец. А когато си заобиколен (да предположим) само от мерзавци, за възпирането на мерзавците се налага да се използват пак мерзавци. Клинът клин избива, подлецът подлец изхвърля… Има широк избор от подлеци и заплетени правила, предназначени да сведат борбата помежду им до повече или по-малко равен резултат. Така възниква благодатната система на възпирането и балансирането – динамично равновесие на низостта, баланс на алчността, хармония на мошеничеството. Ако все пак някой се поразлудува и вземе да се държи дисхармонично, бдителната дълбока държава бързо се притичва на помощ и с невидима ръка завлича отстъпника на дъното.
Всъщност, в предложеното описание на западната демокрация няма нищо страшно, достатъчно е да се погледне от малко по-друг ъгъл, и пак страхът ще изчезне. Но утайката си остава и западният жител започва да се оглежда в търсене на други образци и начини на съществуване. И вижда Русия.
Нашата система, както и като цяло всичко наше, изглеждат, разбира се, не по-изящно, но за сметка на това – по-честно. И макар далеч не всички да приемат думата „по-честно” за синоним на „по-добре”, тя не е лишена от привлекателност.
У нас държавата не се дели на дълбока и видима, тя е изградена цялостно, с всички свои части и видими прояви. Най-бруталните конструкции на нейния силов скелет са разположени на самата фасада, неприкривани от никакви архитектурни излишества. Бюрокрацията, дори когато хитрува, го прави не твърде старателно, сякаш изхождайки от това, че „така или иначе, всички са наясно с всичко”.
Високото вътрешно напрежение, свързано с удържането на огромни нееднородни пространства, и постоянното пребиваване във водовъртежа на геополитическата борба правят военно-полицейските функции на държавата важни и решаващи. Тях традиционно не ги крият, а напротив, демонстрират ги, тъй като Русия никога не е била управлявана от търговци (почти никога, с известни изключения – няколко месеца през 1917 г. и няколко години през 1990-те), поставящи военното дело по-ниско от търговията, и от либерали, съпътстващи търговците, и чието учение се гради върху отрицанието на всичко, намирисващо на „полицейско”. Нямаше кой да драпира с илюзии истината, срамежливо изтиквайки на втори план и скривайки по-дълбоко иманентното свойство на всяка държава – да бъде оръдие за защита и нападение.
Дълбока държава няма в Русия – тя цялата е открита, затова пък има „дълбок” народ.
Върху гланцираната повърхност блести елитът, който активно (трябва да му отдадем дължимото) въвлича народа векове наред в някои свои мероприятия – партийни събрания, войни, избори, икономически експерименти. Народът участва в мероприятията, но някак си дистанцирано, без да се показва на повърхността, живеейки в собствената си дълбина съвсем друг живот. Двата национални живота, повърхностният и дълбокият, понякога протичат в противоположни посоки, понякога в съвпадащи, но никога не се сливат в един.
„Дълбокият” народ винаги си прави сметката, недосегаем за социологическите проучвания, агитациите, заплахите и другите начини за пряко изучаване и въздействие. Често пъти се разбира твърде късно кой е той, какво мисли и какво иска. При това го разбират не тези, които могат да направят нещо.
Рядко някой социолог би се заел да определи с точност равна ли е числеността на дълбокия народ на числеността на населението или е част от него, и ако е част, то каква точно? По различно време за дълбок народ смятали ту селяните, ту пролетариите, ту безпартийните, ту хипстерите, ту държавните чиновници. „Търсели” го, „отивали” в него. Наричали го богоносец – и обратното. Понякога решавали, че той е измислен и реално не съществува, започвали някакви галопиращи реформи, без да мислят за него, но бързо се сблъсквали с непреодолима стена и стигали до извода, че „нещо все пак има”. Той неведнъж отстъпвал под напора на свои или чужди завоеватели, но винаги се връщал.
С гигантската си свръхмаса, дълбокият народ създава непреодолима сила на културна гравитация, която свързва нацията и притяга (притиска) към земята (към родната земя) елита, който от време навреме се опитва космополитно да се зарее във висините.
Народността, каквото и да означава това, предшества държавността, предопределя нейната форма, ограничава фантазиите на теоретиците, принуждава практиците да извършват определени постъпки. Тя е мощен привличащ център, до който неизбежно стигат всички политически траектории без изключение. В Русия може да се започне с каквото и да е – с консерватизъм, със социализъм, с либерализъм, – но ще се наложи да се завършва приблизително с едно и също. Тоест, с това, което всъщност е.
Уникалното и главно достойнство на държавата на Путин е умението да чува и разбира народа, да го вижда с проникващ до дълбините му поглед и съобразно това да действа. Държавата на Путин е адекватна на народа, върви в същата посока с него. Следователно, не е подложена на разрушителни претоварвания от насрещни течения на историята. Ето защо е ефективна и дълговечна.
В новата система всички институции са подчинени на основната задача – доверителното общуване и взаимодействието на върховния управник с гражданите. Различните разклонения на властта се събират в личността на лидера, като се смятат за ценност не сами по себе си, а единствено в онази степен, в която осигуряват връзката с него. Освен тях, заобикаляйки формалните структури и елитните групи, действат неформални начини за комуникация. А когато глупостта, изостаналостта или корупцията създават пречки по линиите за връзка с хората, се вземат енергични мерки за възстановяването на чуваемостта.
У нас възприетите от Запада политически учреждения с многостепенна структура се смятат понякога отчасти за ритуални, създадени повече заради това да сме „като другите”, за да не бият много на очи различията на политическата ни култура, да не дразнят и плашат съседите. Те са като празнична премяна, която се облича за излизане, а вкъщи ние си я караме по-неофициално, всеки си знае какви дрехи носи у дома.
По същество, обществото се доверява само на първия в държавата. Дали това се дължи на гордостта на народа, който никога и от никого не е бил покоряван, или на желанието да успоредява пътищата си с истината, или на нещо друго, е трудно да се каже. Но това е факт и той не е нов. Новото е, че държавата не го игнорира – взема го предвид и изхожда от него в начинанията си.
Би било опростяване да свеждаме темата до прословутата вяра в „добрия цар”. Дълбокият народ съвсем не е наивен и едва ли смята добродушието за царско достойнство. Той по-скоро би мислил за управника, който си е на мястото, същото онова нещо, което Айнщайн е казал за бог: „Труден за разбиране, но не злонамерен”.
Съвременният модел на руската държава започва с доверието и се крепи на доверието. В това е коренната му разлика от западния модел, култивиращ недоверие и критикарство. И в това е силата му.
През новия век нашата нова държава ще има дълга и славна история. Тя няма да се пречупи. Ще постъпва, както намери за добре, ще завоюва и ще удържа първите места във висшата лига на геополитическата борба. С това рано или късно ще трябва да се примирят всички, които предявяват искане Русия „да си промени поведението”. На тях само им се струва, че имат избор.
Владислав Сурков
Независимая газета, 11.02.2019
Превод от руски Виржиния Томова
[1] Финиъс Тейлър Барнъм (1810-1891) e американски предприемач, създава „Великият пътуващ музей на Барнъм“, който представлява пътуващ цирк с менажерия и музей на „изроди“. На него е наречен „ефектът на Барнъм”, описващ психологическата заблуда, при която човек смята, че определени твърдения се отнасят лично до него, а те реално могат да важат за всеки.
[2] Клистен (ок. 500 г. пр. Хр.) е древногръцки политик в Древна Атина. Смята се, че първата демокрация в света е създадена от него. Сред важните му реформи е свързването на политическата отговорност не толкова с членството в клана, колкото с гражданската принадлежност. След като с помощта на Спарта Клистен сваля тиранина Хипий, на власт идва Исагор, който по-късно обаче прогонва Клистен.
[3] Финалната ремарка на Борис Годунов от Пушкин
[4] Става дума за речта на Владимир Путин, произнесена през февруари 2007 г. на 43-ата международна конференция по сигурността в Мюнхен. За нея „Таймс” пише: „От времето на Хрушчов не се помни такава агресия”.
[5] Става дума за сериала на Фархад Сафиния.
