Майя Туровска (1924 – 2019)

М

Сбогуване с Майя

Напоследък мисълта за нея натрапчиво ме спохождаше. Дори в деня, когато е напускала земния свят, разказвах на студентите как веднъж я попитах какво поражда блясъка на критическия й стил, а тя, с порядъчен скептицизъм естествено, ми отговори, че един от професорите по театрознание ги съветвал винаги да търсят парадокса, т.е. истината, несъответстваща на общите представи.

За аналитичната й проницателност, разбира се, имаше и други „причини”: силният ум, ерудицията, паметта, необикновената дисциплина… Майя беше от породата на онези известни в човешката история миниатюрни жени, притежаващи велика енергия. Пъстрите й очи пронизваха събеседника като фарове, на обеците й винаги имаше по-малки или по-големи скъпоценни камъни.

Знае се, че при правещите изкуство, Големите създават моделите, които другите после следват. Но така е и при критиците. След нейната книга за музата на Майерхолд Мария Бабанова, всеки, тръгнал да описва делото на голям актьор, си дава сметка, че ще постигне успех само ако събере ведно знанието за изкуството, за обществената история, за живота и за човека. След „Брехт и киното” в Германия я обявиха за свой теоретик и критик. Едва ли в бъдеще някой ще пише за „Андрей Рубльов” и „Жертвоприношение”, без да се върне към нейната „7 1/2 или филмите на Андрей Тарковски”. Не съм имала възможност да видя „Зъбите на дракона”, но добре помня как обикаляхме антикварните сергии по пл. „Александър Невски” в търсене на артефакти от 30-те години, тъй като тя се подготвяше да разчиства предразсъдъците и клишетата от филмите, създавани по онова време в СССР и в Германия…

През 1965 г., заедно с колегата си Юрий Ханютин и големия режисьор Михаил Ром, създадоха забележителния филм „Обикновен фашизъм”. По-късно тя и Юра дойдоха у нас. Кинохудожникът Георги Тодоров -Жози, който пръв ме информира за кончината й, сподели, че помни онова, което е говорела след прожекциите. Общуваше с много български кинодокументалисти, тъй като с тях работи върху филм за киното от 20-те години. Преди време, на път за „Слънчев бряг”, остана в София за няколко дни. Пожела да се види със старите приятели Анжел Вагенщайн и Иван Попйорданов.

Необикновено надарен и витален човек, Майя Туровская остави разностранни следи и сред нашата кинематографична общност. В един по-отдавнашен брой на сп. „Киноизкуство” (днес „Кино”) е публикувана студията, в която открива корените на Антониониевия кинематографичен стил в поетиката на Чехов. В бр. 28 от 2012 г. на в. „Култура” е интервюто на Геновева Димитрова, което взе от нея при последното й идване в България, озаглавено “Европа все повече ми заприличва на Русия“.

Вера Найденова

 

Романтик на здравия смисъл

На 94 си отиде Майя Йосифовна Туровска – без преувеличение критик номер едно на руското кино и театър, културолог, сценарист, куратор на изложби и ретроспективи, човек с най-висока професионална репутация.

Страстната романтична увлеченост Майя Туровска съчетаваше с аналитичен ум. Книгата за Мария Бабанова, бидейки дълбоко изследване на биографията и епохата, се чете като възможно най-увлекателен „театрален роман”. Толкова мощно прозвуча и книгата „7 1/2 или филмите на Андрей Тарковски”. А още една – „Героите на „негероичното време”, появила се през 1971 г. – отвори за руските читатели света на западната масова култура, освободен от задължителните за онова време вулгарни идеологически тълкования. За начинаещите киноведи и критици, включително и автора на тези редове, тези книги се превърнаха в източници на вдъхновение и еталони на професионалното съвършенство.

Майя Туровска от самото начало се отказва от мисията „да оценява”, „да направлява” и „да определя критерии”. Политическата и морална ангажираност на шестдесетниците нея почти не я докосва, а вътрешен критерий става здравият смисъл.

С него са пронизани класическите й статии за филмите „Иваново детство” и „Летят жерави”, работите за Валтер Бенямин и неговата концепция за „уникалното и тиражираното”. Революционна още от заглавието – „Червената пустиня на еротизма”, беше голямата й публикация за тетралогията на Микеланджело Антониони, отразила новия за онази епоха феномен на „некомуникативността”.

Като драматург Майя Туровска има огромен принос в създаването на документалния шедьовър на Михаил Ром „Обикновен фашизъм”, прекарвайки не едно денонощие в гледане и анализ на нацистката кинохроника.

А след двадесет и няколко години нейното участие (заедно с Юрий Ханютин) в тази грандиозна работа отговори с една от първите умни перестроечни акции – разработка на паралелна програма на тоталитарното кино, сравняваща съветското и немското, на Московския кинофестивал.

В средата на 90-те тя стана един от кураторите на знаменитата изложба „Москва-Берлин”. Немската култура заемаше особено място в нейните изследвания. Усърдният труд над книгата за Брехт, започнат в разгара на застоя, позволи на Майя Туровска по-точно от всички други експерти да оцени проблема за масовите предпочитания и масовия вкус, крайъгълна за съвременната руска ситуация.

Когато всички се нахвърлиха след нея да „анализират Антониони”, тя превключи на изучаване на масово-култовите модели на Иван Пириев. А не толкова отдавна получих писмо от Майя Йосифовна с предложение да организираме ретроспектива на италианския неореализъм. Уви, не стана, но съм уверен, че и тази неочаквано банална идея таеше тайната на някаква известна само на нея актуалност.

Тя умееше да говори не само за историята – да вземем, например, скорошната й статия в „Искусство кино” за фестивала „Кинотавър”. Пристигнала на тези години в Сочи да гледа ново руско кино, Туровска го рецензира така, както не успя нито един от колегите – стари, нови и свръхнови.

Някога казваха, че ако ви няма по телевизията, значи, изобщо ви няма. После започнаха да изискват появи в интернет, в мрежите, във Facebook, в Instagram.

Туровска навсякъде, „където трябва”, бляскаво отсъстваше, при това постоянно и мощно се издигаше в някаква далеч по-глобална и важна мрежа.

Въпреки границите на възрастта, Майя Туровска не принадлежеше нито към някакво поколение, нито към някаква групировка. Тя съществуваше извън борбата между тях, нямаше с кого да се конкурира, нямаше нужда да доказва нищо. За нея дори днес ми се иска да говоря не в минало, а в сегашно или даже в бъдещо време.

Андрей Плахов

Коммерсантъ, 7 март 2019 г.

 

Blow Up

Цял живот съм мечтал да пиша книги за кино и досега не мога да повярвам, че вече написах няколко. През всичките тези години недостижим идеал за мен са книгите на Майя Йосифовна и особено еталонната „7 1/2 или филмите на Андрей Тарковски”. Прочетох я лакомо още в гимназията, неведнъж се връщах към нея в института и след това всеки път намирам нов смисъл, откривам нещо неочаквано, правя свои собствени малки открития на неутралната територия между киното (Тарковски) и литературата (Туровска). Не знам дали съм прав или не, но този текст днес така се е сплел с филмите, че ми изглеждат неразделно цяло.

После прочетох и други книги, но тази остана за мен идеал завинаги. Такава и само такава си представям книгата за кино.

Туровска е любознателното, проникновено, пристрастно изучаване на художествената тъкан на филма, никога разрушително за материала, винаги напълващо със съдържание – чрез анализ и парадокс. Това е хумор, фантазия, здрав смисъл. Уважение без благоговение, внимателност без буквоядство, ум без снобска претенция. „7 1/2…” е не само култова книга от началото на 90-те, но и потенциален бестселър на нашето време. Книгата, станала библиографска рядкост и обидно малко известна извън границите на бившия СССР. Именно затова не се съмнявам, че за нея и за филмите на Тарковски има бъдеще.

Антон Долин

Искусство кино, 6 март

За автора

Вера Найденова

Проф. Вера Найденова е известен кинокритик, историк и теоретик на киното. Доайен преподавател по Кинознание и История и теория на киното в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Гост-лектор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет.

Категории