Севда Семер. „Фигури”. Изложба в Галерия Credo Bonum, София, до 24 март
Всяко голямо абстрактно платно в изложбата е придружено от аудио запис, който те подканва да седнеш, да гледаш и да слушаш. Да спреш. Човешко и различно преживяване в софийска галерия. Светът на изкуството е един от многото едновременни човешки светове. И в проявлението му в експозицията прекрачва към наблюдаващия образа и слушащия думите. Гласът на художничката се обръща към непознатия. В разрез с иронията и играта, то залага на бавния опит и фрагментарния разказ. На дълбочината и загадката. Съпротивлява се срещу навиците, автоматизмите и готовите отговори. Опитва се да е оазис, генератор за размисъл, на сянка и встрани от бързането. Желае да се види с ухо, да се чуе с око, да докосне с мисъл. Да говори за сънища и чувства, без да ги омаловажава. Да размишлява за цвета на гласа и за границите на интимността. Бях неподготвен за тази непринудена откровеност без напън. Това изкуство не е велико, не е и нужно да бъде. Нуждата от величие загърбва хората, дните им и смисъла в тях. Величието е брутално, не позволява нюанси, не толерира глас, различен от своя. Записите, които изслушах, са за важни и малки неща. Такива свидетелства възвръщат свободата във всекидневието, което не се бори на всяка цена да бъде харесано или лесно превърнато в модна стока. За първи път от много време насам имах условията да дишам и мисля с ритъма на работата. Да й се посветя, както създалият я й е посветил времето си. Да усетя пространството, което създава около себе си, а не само да съзерцавам произведенията на стената. За първи път наистина видях стените и пода в тази галерия. Думите от слушалките напомнят водена на глас медитация, желаеща да ти покаже тайни. Не само собствените си, но да разкрие слушателя пред самия него. Без подчиняваща власт, без авторитарност, а с уют. Фрагментите са на показ, но в тях няма показност. Те предоставят свободно поле за създаване на асоциации и чувства, в които липсват безпочвен оптимизъм или самозаблуди. Водят от пещерата до облака, от тялото до пустинята, от четката до човека. Севда Семер изследва и опитва диапазона на диалога, споделянето и близостта. На самопознанието и парадоксите му. На материалите си и на задрасканата прекомерна сантименталност. Слушах, гледах случаен косъм по едно от платната и мислех за главите и ушите преди мен. Кой е слагал слушалките? Кой е седял на пейката? Представих си как всички седим заедно и поне за кратко сме в мир и покой. Преди шлюзовете на града, телефоните, задачите, крайните срокове да бъдат отново пуснати и да се опитат да ни залеят и удавят. Гласът те обгръща, затулва ги и поне за кратко ги занулява. Смълчава ги и възвръща достойнството на незначителното в един парадоксално все по-(не)свободен свят. Съживява смисъла на различни поизтърбушени домове – най-вече на езика, но и на дрехите, границите и прекрачването им, на нуждата от собствена стая в света. Най-ценното е, че зад тази изложба стои човек, а не кариера, амбиция или проект. Човек, обезоръжен от идеята си и обезоръжаващ чрез нея. С деликатността на сапьор.
