Даниел Келман. “Тил”. Превод от немски Жанина Драгостинова. София: Колибри, 2019
Въпреки че е само малко над 40-годишен, Даниел Келман няма нужда от представяне на българската, а и на всяка друга публика. Неговият роман „Измерването на света“ от 2005 е преведен на повече от четиридесет езика и се смята за един от най-успешните в немскоезичната литература след Втората световна война. Популярността му се съизмерва единствено с „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд от 1985 година. На този фон всеки следващ роман на Келман е рисково начинание, тъй като неизбежно ще бъде сравняван с „Измерването“ (Зюскинд никога не настигна „Парфюмът“). Едва след отдих от два романа („Слава“ и „F.“) се появява „Тил“, който отново може да влезе в състезание от световна класа. Докато четях, не ме оставяше изумлението от способността на този все още млад писател да пише за някое отдавна изчезнало време така, сякаш наблюдава своята собствена действителност: с реалистична убедителност и шеметни подробности от бита, в живописни платна, които изглеждат нарисувани от натура. При втори поглед и по-дълбоко замисляне става ясно, че въпросът не е толкова в реалистичната убедителност (без да се съмнявам, че Келман е проучил епохата, за която пише), а по-скоро в рядкото умение да изградиш свой собствен свят, както в най-добрите епоси на фентъзи романистиката. И тук, и там се използва опората на някакъв исторически, митологичен, фолклорен материал, но най-важното е сцеплението, единството, което заличава всички граници и пукнатини в новата цялост. На трети поглед се стига и по-далече: Келман изгражда свой исторически свят, без да се отказва от най-специфичните техники на постмодерното писане – мистификация, пародия, фрагментиране на сюжета, постоянна игра на асоциации… Той много прилича на своя герой Тил, който танцува по въже, издигнато високо над главите на една прехласната публика. Литературният изследовател, най-сетне, ще разпознае и дефинира отделните „трикове“ на това виртуозно писане. Най-напред главният герой е изваден от своя биографичен контекст (живял е в първата половина на XIV в.) и е свободно наместен в историята на Германия три века по-късно, по време на Трийсетгодишната война между силите на протестанти и католици – безумно събитие, донесло разорение, глад и болести в катастрофални размери. В този нов контекст старият Тил се оказва заобиколен от живописни исторически фигури: „зимните крале“ на Бохемия Фредерик V и Елизабет Стюарт; папският учен Атанасиус Кирхер, автор на съчинения с „непреходна“ слава; младият магистър Паул Флеминг, който има екзотичната амбиция да пише поезия на немски език. Без да забравяме тези, които правят историята в масовка: селяни, войници, пътуващи комедианти и акробати, дори Ориген, говорещото магаре. Келман рисува с виртуозна игра на близък и далечен план, той е майстор на диалога, но и на описанието. Неговото панорамно изображение на последната голяма битка от Трийсетгодишната война е изключителна комбинация от епическо въображение и подривен хумор. Историята е колкото страшна, толкова и безсмислена, ако я погледнем отблизо. Нужен е някой като Тил Уленшпигел: интелигентен провокатор, проницателен подигравчия, жонгльор с чужди съдби, който ще опъне въжето високо над нея и оттам, танцувайки („една танцуваща звезда“ каза Ницше за своя свръхчовек), ще погледне надолу, за да събере разпиляното в цялост, да придаде на безсмисленото смисъл. Така Тил престава да бъде исторически документирана и легендарно възхвалена личност, той става метафора на творческото въображение. Колкото до ужасната, опустошителна война, тя също не е само минало, а нещо, което заплашва да изплува във всяка епоха, във всеки момент. „Защото всичко това не беше чак толкова отдавна“, предупреждава гласът на колективния разказвач в последното изречение на Встъплението. Човечеството живее винаги в криза и войната, от всякакъв вид, постоянно заплашва да го погълне. Нужен ни е по един Тил във всяка епоха, във всяка страна. Вчера може да се е казвал Ницше, днес – Келман, утре иначе, важното е някой да продължи да танцува по въже високо над своята действителност.
