„Вкус на мед“ от Шийла Дилейни, превод Александър Диков, постановка Красимир Спасов, сценография Красимир Вълканов, костюми Мария Диманова, музика Сашо Младенов, участват: Стефка Янорова, Гергана Плетньова, Владимир Матеев, Владислав Виолинов, Стойко Пеев, Театър „Българска армия“, премиера на 9.01.2019.
„Лунните деца“ от Майкъл Уелър, превод и режисура Мартин Киселов, сценография Елица Георгиева, видео Момчил Алексиев, участват: Стефан Мавродиев, Вихър Стойчев, Веселина Конакчийска, Рая Пеева, Ния Кръстева, Александър Хаджиангелов, Юлиян Петров, Ахмед Юмер, Георги Гоцин, Николай Владимиров, Младежки театър „Николай Бинев“, премиера на 12.02.2019.
Нищо не остарява по-бързо от революциите. Успехът им е, станат ли причина за преодоляваща ги структура; провалът им е, ако се „съхраняват“ в кухи жестове и фрази; падението им е, когато биват „продължавани“ чрез имитации.
През 1958 г. деветнадесетгодишната Шийла Дилейни взривява с „Вкус на мед“ (A Taste of Honey) не само театралното мислене. Във всеки случай, тази й пиеса вдъхновява Джон Осбърн и вълната на „сърдитите млади хора“. Тя изкарва на сцената обществено потулваните нагони с тяхната безогледност, замесвайки темите за промискуитета, междурасовите проблеми, хомосексуализма. Пиесата завърта звучен шамар на системното лицемерие, отекнал надалеч. Неслучайно през 1966 г. постановката й в учебния театър на ВИТИЗ (с Илка Зафирова и Цветана Манева) се играе с шумен успех – над 40 пъти през последната година на клас Моис Бениеш. „Вкус на мед“ е сред феномените, генерирали протеклото през следващите две десетилетия преобразуване на западната култура, а в последна сметка и на източноевропейската, форматирайки днешните им норми.
От тук идват проблемите на сегашната постановка. Социалният и културният патос, а с него и скандалността на текста, са изстинали. Днешните норми са „снели“ атакуваните напрежения така, че те са загубили актуалността си. Текстът позволява да бъде четен най-много като битова трагикомедия. Поставени в такива условия, едни от актьорите напрягат абстрактно потенциала си, други го удрят на щампи и плагиатства, а трети го дават пряко през просото. Поради отпадането на напреженията, губи се единството на образите, както и връзката между отделните сцени. Компенсацията на последното се търси в мудни пренареждания на декора, допълнително демотивиращи публиката. Главният въпрос, оставащ след постановката, е за смисъла от нейното съществуване.
С „Лунните деца“ я обединява същият главен въпрос, възникващ даже с още по-голяма настойчивост. Както впрочем и споменатият похват за компенсиране на разпадналото се единство (разместване на инвентар, тук съчетано с показване на „ангажирани“ фотографии).
Отново е избран текст, имал навремето си революционен заряд. Майкъл Уелър е автор на общо 28 драматургични текста (последният е от 2019 г.) и на пет киносценария: първият „Коса“ (1979), вторият „Рагтайм“ (1981). „Рак“ (Cancer) е първата му пиеса, поставена през 1970 г. в Лондон (току-що е завършил драматургия в Манчестър). Пренесена е във Вашингтон (1971) и на Бродуей (1972) под името „Moonchildren“.
Действието се развива в средата на 60-те и обхваща отношенията между осем младежи от т.нар. бейби-бум-поколение. Прекият детонатор е Виетнамската война, взривяващ въпросите за конформизма и бунта, за съпротивата и нейните възможни/невъзможни форми, за сблъсъка на илюзиите помежду им и с реалността, за необходимата социална промяна. Въпроси, отговорени от самото това поколение, и то по нееднакви начини (олицетворявани в политическата практика на САЩ от негови представители като Джордж Буш младши, Бил Клинтън или Доналд Тръмп). Друг въпрос е дали тези отговори не следва да се проблематизират и как.
Поради отколешното отпадане на контекста, остава общата тема за бунта, евентуално – за младежкия бунт. Режисьорът не преминава отвъд абстракцията, поради което остава неясно кое е съществено и кое допълващо. По тази причина е акцентирано всичко. Липсва основна тема, всичко стои и хвърчи с еднаква сила. Актьорите са оставени да се справят с така положената „схема“ и съвсем логично се докарват доникъде. Младите удивяват със своята безпомощност, особено гледана в хоризонта на други техни, по-сложни, роли, изпълнявани на доста високо ниво. Поне двама от тях, една от актрисите и един актьор, са на равнище, недопустимо и в гимназиално представление. Добре, че се мярва Стефан Мавродиев, който, иначе съвсем лежерен, все пак позволява в залата да лъхне на театър.
Нищо не е по-вехто от остарели революции. Освен късните им бледи копия.
