Веднъж мой приятел англичанин ме попита що за човек е Франсис Фукуяма, знаейки, че го познавам. „Той просто е американец” – отговорих аз. Приятелят ми се усмихна, сякаш искаше да каже: „Как пък не се сетих”. Тъй като Фукуяма е с японски произход, както добре знаем.
Те, европейците, наистина не ни разбират. И Стивън Дейвис не е изключение. Есето му би могло да бъде коректно обобщение на съвременната европейска политика, но той просто не е разбрал американските избори от 2016 година. И как би могъл, след като се опитва да сравнява движението на Тръмп с десните движения в Европа? Каквото и да се случва в Германия, Италия и Унгария, то няма нищо общо с Америка.
Между националистите на Стария континент и на Америка има пропаст, дълбока колкото Атлантическия океан. Причината е, че американският вариант представлява либерален национализъм, почиващ на свещените текстове, свързани с нашето основаване. Основният патос в националистическите и патриотични настроения в САЩ е – „ние имаме специална мисия да насърчаваме свободата така, както е обещано в Декларацията за независимост и е гарантирано от Закона за правата”. Те са си извоювали статута на „Американско Свето писание”, според определението на историка Полин Майер.
Нашите свободи, гарантирани от Конституцията, са иконата на американската националност и са в основата на американската ни идентичност. За американците да се обявиш за нелиберал, означава да тръгнеш срещу себе си; и ако някои американци (включително и Тръмп) са били такива, това означава, че не са се възприемали за американци.
Левичарите и европейците бързат да открият полъха на фашизма в американския национализъм. Но не е нужно да си завършил история, за да си дадеш сметка колко истерично е това. Неслучайно Жан-Франсоа Ревел е забелязал, че макар винаги да се казва, че тъмната нощ на фашизма се спуска над Америка, тя някак настъпва само в Европа.
Разбира се, читателите либертарианци не могат да бъдат националисти. Но подобно на религията, и национализмът има какво да извади от торбата си. Национализмът насърчава солидарността, както и една от основните човешки добродетели – чувството за привързаност и съчувствие към другите. Той накланя икономиката вляво в момента, в който се обявява в подкрепа на социалните програми в помощ на американските граждани. Не на чужденците, обърнете внимание. Националистът прави разлика между пришълците и гражданите, но това, което е отказал на първите, ще бъде платено с онова, което е дал на вторите. Иначе лозунгите на национализма биха били откровена измама. Ето защо онзи либертарианец, който има възражения срещу мрежите за социално подпомагане, не може да се нарече националист.
Твърде често национализмът е отхвърлян като ретрограден от новата социална прослойка (Новата класа – така наречената „аристокрация”), безразлична както към местните, така и към чужденците. Но ако смятаме, че национализмът е единственият еталон за политически морал, ще допуснем груба грешка. Ако сте завършен националист, има няколко неща, които определено не обичате: човечеството, Запада, християнството като цяло и католицизма в частност. Сал един национализъм за еталон не стига…
А последната грешка в есето на Дейвис е неспособността му да разбере икономическите причини за победата на Тръмп. Хората отляво, а и твърде много либертарианци, приемат, че тя е свързана с отхвърляне на традиционните републикански принципи на свободния пазар. Всъщност, Тръмп категорично се обяви срещу „счетоводния” републиканизъм, противопоставящ се на намаляването на данъците от времето на Кенеди през 1962 г. В същото време, посочи като проблем бариерите пред свободните пазари, които ни превърнаха в неподвижно общество.
През 2012 г. американците споделиха в социологически проучвания, че не смятат, че децата им ще живеят по-добре от тях. Някога американската мечта е съществувала, но днес тя е мъртва или е избягала в страни с повече възможности за развитие, като Дания и Канада. Републиканските моралисти обвиниха за случилото се смъркащите оксиконтин изчадия на самотните майки. Либертарианците го определиха като резултат от глобалния преход към информационната икономика – без да обясняват защо датчаните и канадците някак успяха да избегнат този проблем. Либералите ни казаха, че всичко може да се поправи само след като миньорите бъдат преквалифицирани в софтуерни инженери. Но и трите групи се оказаха напълно неразбиращи проблема.
Това, което ни превърна в общество на застоя, бяха всички онези неща, които либертарианците с основание отхвърлят. Най-очевидното е пробитата образователна система. След дипломирането си много от завършилите университетите ни не са по-образовани в сравнение с момента, когато са били в колежа. Образованието, което трябва да бъде асансьор до по-горната социална прослойка, стои спряло на партера. Частично вина за това имат учителските синдикати и преподавателите във висшето образование. Нашите училища и университети са като старите съветски универсални магазини, чиято мисия е да обслужват интересите на продавачите, а не на клиентите. Защо продаващите искат да поддържат нещата тъкмо по този начин, е напълно разбираемо. Въпросът е защо това трябва да продължава, защо усилията за реформи се сблъскват с огромна съпротива, особено в лицето на американските елити? Според нашите елити онова, на което трябва да се противопоставим, е Новата класа – „аристокрацията” по върховете на управлението. А за целта продънената образователна система върши чудесна работа.
Америка се гордее, че е страна на имигранти. В това има известна доза самохвалство, тъй като Австралия и Канада са с по-висок процент население, родено в чужбина. По този показател САЩ са малко по-напред от Великобритания и Франция. И все пак, исторически страната е била най-голямото убежище за няколко вълни имигранти (тук не говорим за 15% от населението, чиито предци индианци вече са били тук или са били докарани като роби). Преди Законът за имиграцията и националността от 1965 г. пристигащите отвън са допринасяли в неизмерима степен за икономиката и благосъстоянието на страната. Оттогава обаче качеството на погълнатите имигранти в Америка е намаляло и ние внасяме застой. Все още признаваме заслугите на звездните си учени, имигрирали в САЩ преди години, но днес средностатистическият имигрант е по-слабо образован от този в миналото и дори не толкова добре, колкото днешните американци (и тук не говорим за отличниците).
Ние търпим загуби от разбитата си имиграционна система заради качествените имигранти, които не признаваме и които или си стоят вкъщи, или се преместват да живеят в други държави, предлагащи им по-благоприятни условия. Тази система се превръща в бреме за страната ни, но е манна небесна за американската „аристокрация”, която може да си наеме евтина работна ръка в домакинството, без да се притеснява, че ще влиза в конкуренция с висококвалифицираните имигранти.
За онези, които искат да се издигнат като героите от романите[1] на Хорейшо Алджър, нищо не е по-важно от върховенството на закона и спазването правата на собственост, осигурени от ефективната правна система. Алтернативата представлява старата момчешка мрежа, съставена днес от американската „аристокрация”. Те се познават помежду си, а личните им връзки осигуряват необходимото доверие, преди да сключат сделки и поемат обещания. Всички ние търпим негативи, когато върховенството на закона се нарушава; когато договорите не се спазват, а съдът не санкционира виновните; когато предприемачите затъват в регулаторни тресавища. А накрая най-голям дял от разходите по неефективната система имат онези, които са започнали да се развиват, без да се възползват от преимуществата на старата момчешка мрежа.
Това че имаме „аристокрация”, се дължи на изкуствените и несправедливи правила и институции, които пречат на хората да се издигат – разбитата образователна система и регулаторните бариери. Казват ни, че това не може да се промени, но това не е нищо друго, освен една самоподдържаща се митология. Мислехме, че Макс Вебер се е преборил с човешката склонност да се вярва в магии, предлагайки ни тезата си за „разомагьосването” на света. Но ние все още я притежаваме. Затова ни убеждават да приемем онова, което никога не трябва да бъде прието.
Обявявайки, че можем да направим Америка отново велика, Тръмп всъщност зачеркна разказа за необходимата и естествена „аристокрация”. Ние бихме могли да премахнем бариерите, задържащи развитието, и така Америка ще процъфти, както никога преди. Можем да възстановим нашите училища, да реформираме имиграционните закони, да пресушим регулаторните мочурища и да си върнем онази Америка, в която можем да повярваме, че децата ни ги очаква по-добро бъдеще от нашето.
Това бяха изборите от 2016 г. и оттогава започнахме бавния процес по съживяването на американската мечта.
Франсис Бъкли
www.cato-unbound.org, 12 декември 2018
Превод от английски Катерина Станковска
–-
[1] В романите на американския писател Хорейшо Алджър (1832-1899), които са над 130, героите са бедни момчета, които се издигат в социалната йерархия и стават част от средната класа, благодарение на своя труд, упоритост и късмет.
