Есето на Стивън Дейвис, с характерен стил и богато на размисли, допуска, че в развитите демокрации в двустранната матрица от големи множества нормативни политически идеи се случва следното: традиционното разделение ляво-дясно и между по-голям или по-малък държавен контрол върху икономиката запазва важността си, но същевременно оста „социален и религиозен традиционализъм или толерантност” отстъпва място на една по-важна ос, свързана с въпросите за културната идентичност, най-общо казано – националистка или космополитна (бих добавил – локално мултикултурна). Тази идеологическа трансформация в така обособилите се четири групи гласоподаватели води до нестабилност и прегрупиране между големите партии или коалиции, борещи се за власт в редица демократични държави.
Това, че Дейвис посочва промяната в дебатите – от дебати за културна нравственост към дебати за национализма – за основен фактор на дестабилизиращо влияние – може да се окаже интересно и просветително упражнение. Безспорно е, че културните битки през 60-те, 70-те и 80-те години на XX в. са загубили голяма част от политическата си сила. Законите, според които сексуалните взаимоотношения между възрастни от един и същи пол са престъпление, вече не съществуват, а еднополовите бракове са законни в много либерални демократични държави. Извън САЩ, темата за аборта вече не се смята за наболял политически проблем и дори в Ирландия са на прага на узаконяването му. Употребата на марихуана се толерира на много места, а някъде дори е законна. Кариерното развитие на жените все още среща трудности, но то вече не е предмет на политически разпри, както бяха преди четиридесет години. Като се има предвид количеството порнография в интернет, споровете около „Плейбой“ през 70-те и 80-те години изглеждат непонятни. Все по-масовият отлив от участие в живота на църквите изглежда е изцедил енергията на новите морализаторски кръстоносни походи. Сервилността на Джери Фолуел младши[1] спрямо серийния прелюбодеец с няколко развода, търсещ сексуални услуги от голи модели и порно актриси, е добра синекдоха за явното капитулиране на старото религиозно дясно дори в САЩ (с изключение на темата за аборта). Анализът на Дейвис внушава, че копнежът по нещо като културен традиционализъм може да е причината за вкопчването в националната идентичност след изчезването на публичния морал. Исторически погледнато, в това има някаква достоверност и ни дава повод да осмислим поведението както на САЩ, така и на Обединеното кралство и континентална Европа.
Но все пак ме обземат някои съмнения.
Не съм убеден, както Дейвис, в ролята на тревогите, предизвикани от икономическите проблеми. Определено ми се струва, че финансовата криза от 2008 г., дълбоката рецесия и последвалото бавно излизане от нея се оказаха катализатори на новия стил политика. Разбира се, остава вярно, че тази политика не е приемана тъкмо от най-бедните хора в несигурно положение. Дейвис смята, че нейни двигатели са средната и висша класа от региони в относителен упадък – тук изключваме двете крайбрежия на САЩ и отдавна процъфтяващия Лондон в Обединеното кралство. Това може и да е вярно, също както е вярно допускането на Дейвис, че тревогите ще продължат, дори и след осъществяването на бъдещи икономически промени.
Онова, с което не съм съгласен с Дейвис, е отхвърлянето на популизма като нещо временно и второстепенно и начинът, по който го възприема преди всичко за стил. Все пак, разлики в реториката на популистите съществуват – тя е една при Тръмп, съвсем друга при останалите. Освен това, в популисткия тип политика винаги има място за демагогия и истерия и колкото по-ужасяващо се говори за чужденците, имигрантите и елита, толкова по-успешно ще е бъдещето на кандидатите, обещаващи затварянето на границите за търговци и имигранти.
В желанието си да представи национал-колективистите като още една идеологическа група, Дейвис предполага постепенно нормализиране на политиката им, което не виждам нито в близко бъдеще, нито в историята. Национал-колективизмът има своите предшественици в различни политически епохи и в различни страни, но дали те някога са успявали спокойно и зряло да защитят политическите си позиции? Те може и да са смятани за нормални партии, отдадени на икономическия протекционизъм, но враждебността спрямо имиграцията и имигрантите говори за нещо съвсем различно.
Това ме води и до двата пропуска в картинката на Дейвис, които силно ме притесняват: авторитаризмът и расата.
Дейвис се чувства длъжен да постави в една категория Тръмп в САЩ и „Брекзит” в Обединеното кралство, в което очевидно има някаква логика. Но президентството на Тръмп е не само част от явлението десните партии в развитите либерални демокрации да посягат към национализма. Това е и част от международно явление – на упадък на демокрацията и възход на авторитарните демагогии. Тук смятам, че коректните сравнения не са с Обединеното кралство, Франция или Германия, а с Турция, Унгария, Филипините, Полша и Израел в определена степен, а сега най-вероятно и с Бразилия. Нито една западноевропейска държава не е поела по този път и затова Дейвис не смята това за централна тенденция. Но онези от нас, които са загрижени заради завоя към популисткия национализъм, имат основание да се притесняват от следната тенденция: връзката между популисткия национализъм и надигащия се авторитаризъм.
Комбинацията от копнеж по единство и недоверие към елита сродява популизма с автокрацията. За разлика от конкуриращите се елити, един бъдещ автократ може да предложи на мнозинството съюз срещу малцинството, като го нарочи за враг на народа. Ако само ми дадете властта, ще ви отърва от всички адвокати, банкери, професори, евреи, глобалисти, имигранти, сенатори, съдии, медии и пр. Справедливият процес, честната партийна конкуренция, независимостта на съда, академичната свобода и свободата на медиите са уязвими при този вид политика. Конституционализмът отстъпва пред референдумите. На този етап от всички богати демокрации, които се наричаха „напреднали“, „консолидирани“ или просто „либерални“, най-уязвима изглежда демокрацията в САЩ. Когато обаче разширим кръгозора си за по-новите и очевидно по-нестабилни демокрации, като тези в Унгария и Турция, възгледът на Дейвис за постепенното нормализиране, което ще настъпи след новото политическо прегрупирането, изглежда още по-съмнителен.
На последно място, ако оставим настрана въпросите за популисткия „стил“ или нестабилността на демокрацията и се съсредоточим, както предлага Дейвис, върху съществените идеологически разминавания и новото политическо прегрупиране, се чудя дали наистина съществува такава непоследователност, както твърди той. Заявената от него теза за прегрупирането не почива само на появата на националния културен консерватизъм, който ще замени религиозния културен национализъм. Дейвис твърди още, че старият блок на „пазарните консерватори” се руши, като онези, имащи интерес да намалят държавната намеса в икономиката, намират своя нов дом сред либералите космополити. Според Дейвис, за разлика от пазарните консерватори, национал-колективистите „подкрепят активната роля на държавата в икономиката и щедрата, но строго национална социална държава“.
Но поне в САЩ предполагаемите „пазарни консерватори“ никога масово не са се съпротивлявали на държавата като фактор, преразпределящ богатствата. Земеделските субсидии, социалните осигуровки, федералната жилищна администрация на САЩ и законът за помощите на ветераните представляват голяма и щедра част от социалната държава още от 30-те години на XX век. Те обаче са основно привилегия на белите. Федералното правителство отпуска субсидии за жилища, но така затвърдява съществуващите модели на сегрегация; субсидира висшето образование в момент, когато дискриминацията спрямо чернокожите студенти е широко разпространена; въвежда програма за пенсионни осигуровки, подкрепяща дълголетниците, и налива пари в собствениците на ферми, но изключва домашните работници и земеделците. Преразпределяйки след войната богатствата по този начин, държавата допринася за създаването на бялата средна класа. И никоя от всички тези мерки не е оспорвана нито при Рейгън, нито при Гингрич[2].
В действителност, допълнителните помощи, отпуснати през 60-те години за жителите на градовете и малцинствата, са тези, които са стигматизирани като „социални помощи“ и които през следващите десетилетия са ограничени от политиката на консерваторите под лозунгите за минимална намеса на държавата. През тези десетилетия ставаме свидетели как белите южняци се преориентират от Демократическата към Републиканската партия, без обаче възгледите им коренно да се променят. Понякога някой пазарен консерватор или обикновен политикан започва твърде много да се вживява в принципите си и се опитва да ограничи социалните осигуровки или земеделските субсидии. Но последвалият резултат го кара да съжалява горчиво. Това показва, че голямата база гласоподаватели, избиращи „пазарните консерватори” (според определението на Дейвис), са много рядко истински пазарни консерватори поне по начина, по който той си ги представя. А и пътят, по който са еволюирали, не е чак толкова дълъг, колкото смята Дейвис.
Расата винаги е била един от факторите за политическо прегрупиране в САЩ и тя е като гравитационното привличане – притегля към себе си други фактори. Понякога дясната расова политика на идентичността е по-скоро полугласна. Друг път, като в епохата на „има много свестни хора и от двете страни“[3], гласът й е силен и горд. Според мен, Дейвис подценява необикновения характер на президентството на Тръмп, изразяващ се в силното му въздействие върху конституционната демокрация, като провижда в него родилните болки на едно естествено политическо прегрупиране. В същото време, той допуска и още една грешка – преувеличава оригиналността на президентството на Тръмп по отношение идеологическите му принципи.
Джейкъб Т. Леви
www.cato-unbound.org, 14 декември 2018
Превод от английски Катерина Станковска
–-
[1] Джери Фолуел младши е председател на евангелисткия „Либърти юнивърсити”. Смятан е за довереник на Тръмп, за когото авторът на статията пише, че е „сериен прелюбодеец”.
[2] Нют Гингрич е американски политик от Републиканската партия, председател на Камарата на представителите в периода 1995 г. – 1999 г. През 1994 г. е водещата фигура в предизборната кампания на републиканците и има големи заслуги те да спечелят мнозинство в Камарата.
[3] Много коментирана фраза на Доналд Тръмп по повод сблъсъците между антирасисти и неонацисти в Шарлотсвил, щата Вирджиния, при които през август 2017 г. загинаха трима души, а над 30 бяха ранени.
