Мнозина смятат, че живеем във време на политически колапс и хаос. В много демокрации установените партии губят гласове и залязват като политически сили. Това засяга особено партиите от социалдемократичното пространство център-ляво, но започна да се отразява и на мейнстрийм политическите субекти в център-дясно.
Повсеместен успех жънат нови сили и партии, обявяващи се срещу статуквото, които обикновено са определяни като „популистки“.
Повечето от тях, като например „Национален сбор” във Франция (RN) (някогашният „Национален фронт”), „Алтернатива за Германия”(AfD) или „Шведски демократи” (давам само три примера, макар че са много повече), са описвани като „радикални десни”. В същото време има и радикално леви партии, също въставащи срещу установеното положение в обществото, например „Подемос” в Испания.
През 2016 г. гласуването за „Брекзит” във Великобритания навсякъде бе прочетено като народен бунт срещу статуквото по същия начин, по който в САЩ се възприе и избирането на Доналд Тръмп за президент, и възходът на радикалната левица в Демократическата партия.
Повечето наблюдатели смятат всички тези явления за неочаквани, нови или безпрецедентни. По въпроса вече има значително количество литература, която описва случилото се и се опитва да разтълкува смисъла му. Мнозинството изследователи се опитват да обяснят политическите катаклизми с термина „популизъм”.
Най-общо, той се определя като вид политика, според която обществото се дели на две – от едната страна е хомогенният и чист „народ”, а от другата – корумпираният и дори зловреден „елит”.
В резултат на това събития като избирането на Тръмп, гласуването за „Брекзит” или възходът на партии, като „Алтернатива за Германия” или „Национален сбор”, се приемат като вид емоционална реакция на недоволни избиратели, която не би била възможна без причините, довели до неодобрението (а то е свързано най-вече с някакво разногласие).
Всичко това говори, че произтичащото се разбира погрешно. Онова, което най-развитите демокрации преживяват в момента, е политическо прегрупиране. Това е процес, при който се променят един или два от основните проблеми, определящи политическите идентичности и разделения. В резултат на това стари съюзи и модели на гласуване се разпадат и на тяхно място се появяват нови. Хора, които някога са били опоненти, сега стават съюзници, и обратно. Тези процеси отразяват измененията, свързани със същественото разделяне на обществото на групи по интереси и настроения; промените в баланса на силите както между отделните социални категории, така и в границите на прослойката на политическите инвеститори и донори; и не на последно място, трансформациите в политическите проблеми, предизвикващи загриженост у избирателите и лидерите на мнение.
Подобни прегрупирания се наблюдават редовно в повечето демокрации, обикновено на няколко поколения – на всеки 40 години – и това е причината тези катаклизми да не трябва да бъдат смятани за безпрецедентни или нови. И макар да е вярно, че много от новите партии и политици използват популистка реторика и стил, това не е основна характеристика и отличителна черта на извършващото се прегрупиране, а по-скоро отразява естеството на нововъзникващото разделение в политиката и в днешната ситуация.
Тази популистка реторика няма да продължи да съществува дълго, но и няма окончателно да изчезне. По-скоро ще станем свидетели на преминаване към ново и стабилно политическо прегрупиране, при което идеите, свързани с днешния популизъм, ще се превърнат в един от двата основни полюса в политическите дебати, а популисткият стил няма да бъде така доминиращ.
Какво всъщност представлява политическото прегрупиране? Постоянно се сблъскваме с въпроси, които разделят хората и около които се водят дебати и се разменят аргументи. Има много различни начини, по които позициите по тези въпроси се комбинират. Например, един човек би могъл да е противник на аборта, да е отрицателно настроен към смъртното наказание и да е горещ привърженик на свободните пазари. Друг може да е поддръжник на свободните пазари, да подкрепя смъртното наказание и да няма проблеми с аборта. Възможните комбинации от позиции по определени въпроси са също толкова много, колкото и избирателите. Но политиката днес е двоична, с две страни или два лагера, всеки от които е с широки граници.
В страни с избирателна система first past the post[1] ще има две големи партии, докато при система с пропорционално представителство ще има много партии, но те ще бъдат групирани в две широки коалиции. Няма система, при която избирателите да гласуват за конкретни представители, които след това да формират различни коалиции, групиращи се в зависимост от защитаваните принципи.
Това се дължи на две фундаментални положения. Първото е, че стабилното и ефективно управление изисква стабилни и кохерентни политически органи, както и избиратели, които в дългосрочен план застъпват едни и същи позиции и представляват единна маса. Второто е, че фундаменталното разделение в политиката е винаги двоично, то е между политиците във властта и политиците извън нея.
Как обаче се постига това двоично разделяне? Отговорът е, че макар и да има много разногласия, винаги има само една или две сериозни спорни теми, които са с особено значение: те са важни за голям брой хора, особено за политическите „инвеститори”. Това са проблемите, предизвикващи прегрупиране на база политически възгледи – т.е. хората са склонни да се присъединят към едни или да застанат срещу други въз основа на вижданията си по сериозни въпроси.
Разбира се, в самите широки партийни коалиции често има разминавания и разногласия по не толкова значими теми, но техните членове не им обръщат особено внимание, защото споделят едни и същи позиции по основните проблеми, които именно водят и до политическо групиране.
С течение на времето настъпва групиране и по други въпроси, за което невинаги има логично обяснение – например, няма причина, подкрепата за свободните пазари непременно да върви с положително отношение към въвеждането на смъртно наказание, но подобни съчетания се срещат често и на много места по света.
Обикновено има само два големи въпроса, предизвикващи групиране, като единият от тях е първичен, а другият – вторичен (понякога има и три въпроса, но подобни случаи са изключение). Така се оформят четири възможни комбинации от гледни точки по двата най-важни въпроса, водещи до политическа идентификация.
Но политическите групирания, уеднаквявания (или „разпределяния“, както някои ги наричат) не траят вечно. С течение на времето единият или и двата важни въпроса губят някогашното си значение. Това може да се дължи на решителната победа на единия лагер или просто голям брой хора вече не се интересуват от проблема. Така, в средата на викторианската епоха във Великобритания, един от важните въпроси, определящ партийната идентификация, е свързан с влиянието на църквата и нейните взаимоотношения с държавата. Но през 90-те години на XIX век това се променя. Тогава възниква нов проблем, който отразява тогавашното разделение на властите, интересите и настроенията в обществото. Подобен проблем често надхвърля предишните разделения и така нарушава съществуващите до момента политически съюзи и изборни модели. Това прегрупиране на партиите обикновено продължава от четири до петнадесет, шестнадесет години. А след като приключи, имаме вече нова и стабилна конструкция, задаваща параметрите на политическата организация с продължителност на живот от тридесет до четиридесет години. В миналото в много страни политическите прегрупирания са водели до разцепвания и нови сливания на партии, до появата или възхода на нови политически субекти, заемащи мястото на старите. Това ясно може да се види при прегрупиранията в Съединените щати, едното между 1852 г. и 1860 г., и по-ранното – между 1820 и 1828 г. Понякога прегрупирането протича като рязка трансформация на дадена политическа партия – тя запазва името си и дори състава си, но идеологията, която защитава, и твърдото ядро, което гласува за нея, претърпяват радикална промяна. Това важи в голяма степен за прегрупиранията при избирателна система first past the post, която затруднява възникването на нови партии.
В най-развитите демокрации, включително в Обединеното кралство и в Съединените щати, последното прегрупиране, на което станахме свидетели, бе през 70-те години на миналия век. Първият по важност въпрос, който провокираше хората да симпатизират на една или друга партия, бе степента, в която правителството трябва да се меси в икономиката и да подкрепя преразпределението на благата на егалитарен принцип. Вторият въпрос бе свързан с това доколко управляващите могат да използват властта си и наказателното право, за да налагат определен набор от морални правила и норми. Така се оформиха четири широки блока избиратели около две доминиращи идеи и техните полюси. Единият полюс съчетаваше подкрепата за егалитаризма и намесата на държавата в икономиката със симпатии към идеите на социалния либерализъм (утвърждаващ правото на лична преценка и независимост по отношение на въпроси, свързани с морала). На другия полюс бяха онези, които подкрепяха принципите на свободния пазар и социалния консерватизъм в комбинация с идеята, че правителството трябва да налага морални правила.
Използвайки терминологията, възприета в САЩ, можем да опишем тези две групи като либерали и консерватори. Навсякъде другаде обаче те биха били наречени социалдемократи и пазарни консерватори[2]. Останалите две големи групи бяха „бездомни“. Първата от тях се състоеше от последователни либертарианци (те се противопоставяха на активната намеса на държавата и в двете области), а втората – от последователни авторитаристи, които предпочитаха държавата да се меси и в двете сфери.
По различни причини за гласовете на втората група „бездомни“ избиратели не се водеше никаква борба, те бяха пренебрегнати и се приемаха за даденост. В същото време, цялото внимание на политтехнолозите бе фокусирано върху първата група, за която се смяташе, че ще определи изхода от изборите. Резултатът бе, че и по двата важни въпроса постепенно се прие по-умерена позиция срещу по-голямата намеса на държавата.
Днес това разделение, което може да бъде наблюдавано в повечето демокрации (има, разбира се, изключения като Япония), започва да размива границите си. Постепенно ставаме свидетели на появата на нов проблем, който ще определи новото прегрупиране в политиката. Какъв е този проблем и какви са причините за неговата поява? От една страна, въпросът за намесата на държавата в икономиката продължава да бъде важен и днес – дори наблюдаваме подновяване на спора по темата, като все по-малко се симпатизира на свободния пазар. По втория въпрос обаче има сериозна промяна. Той вече не се занимава с противопоставянето „социален консерватизъм срещу социален либерализъм”, а е фокусиран върху идентичността и по-специално върху напрежението между глобализма и космополитизма, от една страна, и национализма и етническия или културния партикуларизъм, от друга. Често този своеобразен антагонизъм се описва като два полюса – на единия край е „отвореността”, на другия – „затвореността”. Те се забелязват в повечето съвременни демокрации (Испания и Португалия са двете най-големи изключения).
Все по-често този нов казус, преподреждащ партийните идентификации, става първостепенен и определящ политическите разделения, измествайки по значение въпроса за намесата на държавата в икономиката (който все пак продължава да е актуален).
Това ново прегрупиране отново създаде четири блока избиратели. В първия, който вече е ясно видим в голям брой страни, гласуващите могат да бъдат наречени „национал-колективисти“. Те са националисти и патриоти, антикосмополити и антиглобалисти; те са икономически националисти, които подкрепят активната намеса на държавата в икономиката и голямата и щедра, но строго национална социална държава; те са културни традиционалисти и (често пъти) социални консерватори, които подкрепят традиционните разбирания за идентичност, по-специално мъжествеността и женствеността. Заедно с тях са пазарните консерватори, които можем да наречем и националлиберали – тяхната философия може да бъде кратко синтезирана като „капитализъм в една страна“. Политически тази позиция става все по-нестабилна и тази група е изправена пред опасността да бъде смачкана от няколко посоки.
Другите два блока в момента са в надпревара кой от тях ще се окаже основната алтернатива на „национал-колективистите”. Първата и най-голямата група в повечето страни може да бъде описана като „космополитни либерали”. Те се обявяват в подкрепа на свободния пазар, изявени космополити са. Освен това – глобалисти, социално-либерални и привърженици на егалитаризма.
Вторият блок е на радикалните леви. Те силно подкрепят интервенционистката икономическа политика, както и един тип радикална политика на идентичността. Освен това са глобалисти и космополити.
И четирите блока често са географски обособени, което увеличава политическото им значение.
Обикновено „национал-колективистите” са по-възрастни, бели, често пъти работници, без висше образование. В същото време, радикалните леви и либералните космополити са най-често по-млади хора, висшисти, по-заможни, експерти в своята област. Национал-колективистите живеят най-вече в селските райони, малките градове и бившите индустриални зони, докато „космополитните либерали“ и радикалните леви могат да бъдат срещнати в големите метрополиси.
В случая университетското образование е важен фактор, определящ дали човек може да работи в сектор, конкурентен на световния пазар.
Имайки предвид обособяването на тези четири блока избиратели, можем да си обясним настоящите катаклизми. Социалдемократическите партии навсякъде изпитват проблеми, защото имат два различни типа избиратели, много трудни за съчетаване в едно. Дясноцентристките партии са изправени пред все по-големи предизвикателства, тъй като губят избиратели както заради национал-колективистите, така и заради нововъзникващите групи либерали космополити.
Това, например, е ясно видимо във Франция. Навсякъде, с изключение на Ирландия, Испания и Португалия, ставаме свидетели на появата и успеха на партиите на национал-колективистите. Често явлението започва с предизборна програма „капитализъм/свободен пазар в една страна“, като обичайно под това се разбира рязък завой към по-силна държава и дирижистки метод на управление. Към момента тези партии се придържат към популистки стил или реторика. Това обаче не определя тяхната същност, а отразява ситуацията в резултат на последното прегрупиране и естеството на описаното вече разделяне по блокове. През първото десетилетие на XXI век бе постигнат реален консенсус между партии и медии около политиката, акцентираща върху космополитните идеи за култура и идентичност. Ето защо всяка политика, която оспорва това, ще се възприема за враждебна на елита.
Не на последно място, начинът, по който днес меритократичният пазар на труда свързва образователния ценз с икономическите позиции, е знак, че разделението между „образования елит” и останалите е придобило много по-голяма видимост и значимост в сравнение с преди и също допринася за популисткото говорене в политиката.
Точно сега на политическата сцена цари пълен хаос, но скоро ще станем свидетели на появата на едно ново разделение. В повечето страни то ще бъде между национал-колективисти и либерали космополити, но в някои случаи и между национал-колективисти и радикални левичари. В някои държави това прегрупиране вече се е случило. Така в Полша основното разделение е между „Гражданска платформа” (либерали космополити) и „Право и справедливост” (национал-колективисти), докато във Франция то е между „Република, напред” (либерали космополити) и „Национален сбор” (национал-колективисти).
Какви са причините за всичко това? Много коментатори имат готово обяснение – икономическите грижи и тревоги. Възникналата национал-колективистка политика се възприема като отговор на гневните, изоставени избиратели, които по никакъв начин не са се възползвали от глобализацията. Това предполага, че тяхното недоволство може да бъде овладяно и чрез подходяща икономическа политика духът ще бъде върнат обратно в бутилката. Но някои по-задълбочени изследвания показват, че това обяснение не върши работа.
Проучванията, направени в книгите „Изместването на белите: население, имиграция и бъдещето на белите мнозинства“[3] на Ерик Кауфман и „Националисткото възраждане: търговия, имиграция и бунтът срещу глобализацията“[4] на Джон Джудис, дават основание да се смята, че основната причина за случващото се са множество дълбоки притеснения и безпокойства за идентичността, както и усещането, че светът се е променил или все още се променя по начин, разрушителен и твърде бърз. Подобни чувства са много трудни за овладяване и вероятно ще изискват много по-сериозни политически размествания. А те, съвсем основателно, няма да бъдат приети от мнозина. Това означава, че най-вероятно нововъзникналото разделение ще се запази и ще се превърне в новия първичен въпрос, задаващ границите на политическото прегрупиране.
Какво да кажем за САЩ? Там прегрупирането е вече в ход и вероятно ще приключи в близките четири години. Както през 60-те години на XIX век, прегрупирането ще доведе до трансформация на едната или двете големи партии и ще предизвика сериозни промени в избирателните модели. Очевидно е, че Републиканската партия се превръща в американската националистическа (национал-колективистка) партия, съчетаваща традиционализъм, икономически национализъм и държавна намеса в полза на определени бизнес интереси, както и външна политика, следваща стратегията за едностранно действие. Демократическата партия вероятно ще се прояви като космополитна либерална партия, подкрепяща свободната търговия и (в общи линии) свободните пазари, както и егалитаризма, външнополитическия глобализъм и подкрепата за имигрантите. Възможно е това да доведе и до някои нови разделения, както и до сериозни препирни. В интересни времена живеем.
Стивън Дейвис
Превод от английски Катерина Станковска
www.cato-unbound.org, 10 декември 2018
–-
[1]При тази избирателна система всеки район избира един депутат в Камарата на общините. За да спечели, кандидатът трябва да е събрал най-много гласове. А тъй като в повечето случаи в даден район има повече от двама състезаващи се за гласовете на гражданите, често пъти победителят взима по–малко от 50% от вота.
[2] Навсякъде в текста „пазарни консерватори” е употребено в смисъла на консерватори, подкрепящи свободния пазар.
[3] „Whiteshift: Population, Immigration, and the Future of White Majorities”, издадена през 2018 г. от „Allen Lane”.
[4] „The Nationalist Revival: Trade, Immigration, and the Revolt against Globalization”, издадена през 2018 г. от „Columbia Global Reports”.
