Хауърд Филипс Лъвкрафт (1890 – 1937) е американски писател, критик и есеист, роден в Провидънс, щата Роуд Айлънд. Наследил съзнателно творческите завети на Едгар Алън По, той пише предимно разкази в полето на фантастиката и свръхестествения ужас, които публикува в популярни жанрови издания. Едни от най-прочутите му произведения са Зовът на Ктхулу, Безименният град, Из планините на безумието, Цветът от космоса и др.
Теорията на Лъвкрафт за жанровата специфичност на странната фантастика е свързана с особеностите на антропологическите и философските му схващания, според които човешкият свят е остатъчен продукт от еволюцията на по-висши раси, а съществуването е пронизано от ужаса пред следите на незапомнения произход. Ужасяващото обаче може да се яви единствено като нещо странно, причудливо, неразбираемо – то не може да се схване рационално или да бъде интегрирано в обичайния опит. Източникът на фантастичния ужас е в космоса, отвъд пределите на познатия свят, отвъд всяка възможна представа. Същностната малоценност на човешкото същество се проявява при досега с космичното, невъобразимото, непознаваемото. Фантастично в този смисъл е всичко онова, което надвишава тукашното и до което човек не може да се докосне, без да погуби разсъдъка си.
Публикуваното тук есе представлява своеобразен наръчник за изготвяне на фантастичен разказ и теоретизира върху възможността за адекватно изобразяване на онова, което предизвиква удивление и ужас, без то да бъде свеждано до даденост в конкретиката на разпознаваемите феномени и употребявано като съвкупност от евтини и предвидими ефекти – каквато, например, е рутинната практика в стратегиите на съвременната визуална (филмова и игрова) индустрия, трупаща както финансов, така и символен капитал чрез иконичната експлоатация и вулгаризация на мотиви от произведенията на Лъвкрафт.
Догодина се навършват 130 години от рождението на Лъвкрафт.
Ф.С.
Бележки относно писането на странна фантастика*
Онова, което ме подтиква да пиша разкази, е да дарявам на себе си удовлетворението от привнасяне на повече яснота, изчерпателност и трайност при въобразяването на смътни, убегливи, откъслечни впечатления от нещо удивително, красиво или пораждащо приключенска тръпка, които са предизвикани у мен от определени гледки (природни, архитектурни, атмосферни), идеи, явления и образи от изкуството и литературата. Предпочитам странните** разкази, защото те най-добре подхождат на моя вкус – едно от най-силните ми и настойчиви желания е да постигна за неопределено време илюзията за някакво странно преустановяване или нарушаване на досадните ограничения на времето, пространството и естествените закони, които навеки ни оковават и възпрепятстват любопитството ни спрямо безкрайните космически пространства отвъд обсега на нашето възприятие и преценка. Тези разкази често изтъкват елемента на ужасяващото, тъй като страхът е нашето най-дълбинно и могъщо чувство, а то е и най-целесъобразно за съчиняването на противоестествени измислици. Ужасът и непознатото или странното винаги се намират в тясна обвързаност, тъй че изработването на убедително изложение на един разрушен естествен закон или състояние на чуждоземност или „външност” се оказва трудно, ако не се изтъкне чувството на страх. Причината, поради която времето има значителна роля в много от моите разкази, е защото въпросният елемент придобива в ума ми извънмерната форма на възможно най-драматичното и зловещо нещо в цялата вселена. Сблъсъкът с времето ми се струва най-пълнокръвната и плодоносна тема от цялото човешко творчество.
При все че предпочитаната от мен форма на разказване очевидно се отличава като твърде особена и вероятно ограничена, тя, въпреки всичко, представлява траен и устойчив начин на изложение, отколешен като самата литература. Винаги ще се намерят неколцина, измъчвани от изгарящо любопитство към непознати оттатъшни пространства и от неистово желание да се отскубнат от плена на познатото и действителното, за да избягат сред тези омагьосани земи на чудни приключения и безпределни възможности, които мечтанието разтваря пред нас и за които се догаждаме чрез образи на дълбоки гори, чудновати градски кули и пламтящи залези. Измежду тези хора има велики автори, както и незначителни аматьори като самия мен — Дънсейни, По, Артър Макън, М. Р. Джеймс, Алджернън Блекууд и Уолтър де ла Мар са типични виртуози в тази област.
Колкото до това как изработвам даден разказ – има много способи. Всеки един от моите разкази си има своя история. Веднъж или дваж съм писал по спомени от сънища; но обичайно започвам с определено настроение или идея, или пък образ, на които желая да дам израз, и ги обмислям, докато намеря подходящ начин за тяхното изобразяване в поредица от драматични случки, поддаваща се на конкретно описание. Преброждам въображаем списък от изначални условия или ситуации, които са най-добре пригодени за подобни настроения, идеи или образи, и след това се отдавам на размишление върху логическите и естествено продиктувани обяснения на дадено настроение, идея или образ, съобразно избора на изначално условие или ситуация.
Самият процес на писане, разбира се, е различен спрямо избора на тема и начален замисъл; но ако историята на моите разкази се окаже предмет на анализ, съвсем възможно е следният набор от правила да бъде изведен от обичайния начин на процедиране:
(1) Изготви резюме или сценарий на събитията в реда на тяхното безусловно случване – не в реда на тяхното разказване. Описвай достатъчно подробно, за да обхванеш всички съществени моменти и осигуриш мотивация за всички предвидени случки. Подробностите, коментарите и оценките на следствията понякога са желателни в рамките на тази временна конструкция.
(2) Изготви второ резюме или сценарий на събитията – този път в реда на разказването (не на същинското случване), в обширна пълнота и изобилстващо от подробности и бележки относно промените в перспективите, емфазите и кулминацията. Промени първоначалния сценарий, за да бъде пригоден в случай, че подобна промяна доведе до увеличаване на драматичния ефект или общата сила на въздействие на разказа. Прибавяй или премахвай дадени случки, когато ти хрумне – без никога да се ограничаваш до първоначалния замисъл, дори ако крайният резултат се окаже разказ, напълно различен от предвидения. Допускай добавки и поправки, ако нещо в процеса по изготвяне на изложението подскаже нуждата от такива.
(3) Напиши разказа – бързо, плавно и с умерено критическо внимание – следвайки втория сценарий, изготвен в реда на разказването. Променяй случките и сюжета, ако изникне нужда от това в процеса по разгръщане на изложението, без да се съобразяваш с някакъв предишен замисъл. Ако разгръщането ненадейно разкрие други възможности за драматично въздействие или убедително повествуване, добавяй каквото сметнеш за полезно – като се връщаш назад и нагаждаш началните скици към новия план. Вмъквай или премахвай цели пасажи при нужда или желание, изпробвайки различни варианти за начало и край, докато се получи най-благоприятната подредба. Но не пропускай да се увериш, че всички отношения в разказа са съгласувани с окончателния замисъл. Премахвай всички възможни излишества – думи, изречения, параграфи или цели епизоди и елементи – съблюдавайки обичайните предпазни мерки относно съгласуването на целостта от отношения.
(4) Редактирай целия текст, като обръщаш внимание на лексиката, синтаксиса, ритъма, осъразмеряването на частите, тънкостите при нюансирането, изящното и убедително организиране на преходите (от епизод към епизод, от бавно и подробно описано действие към бързо и схематично действие, обхващащо времевия ход, и обратно… и т.н.), силата на въздействие на началото, края, кулминациите и т.н., драматичното напрежение и увлекателността, правдоподобността и атмосферата, както и всякакви други елементи.
(5) Изготви изряден машинописен образец – без колебания относно добавянето на окончателни корекции и щрихи, където е уместно.
Първата от тези фази често протича единствено в ума – мислено организирам набор от условия и случки, които никога не записвам, преди да съм в състояние да изготвя подробен сценарий на събитията в реда на разказването. Но понякога се случва и да начена самото писане, още преди да съм наясно как ще разгърна идеята – като подобно начало образува проблем относно неговата мотивация и употреба.
Съществуват, мисля, четири обособени типа странен разказ; първият изобразява дадено настроение или чувство, вторият изобразява дадена образна представа, третият изобразява дадено общо състояние, условие, легенда или интелектуална представа, а четвъртият изяснява възникването на определено драматично положение или кулминация. Странните разкази могат да бъдат другояче групирани в две приблизителни категории – тези, при които удивителното или ужасяващото засяга някакво условие или явление, и тези, при които то засяга дадено действие на лица, свързано с някакво странно условие или явление.
Всеки един странен разказ – тук ще се спра по-специално на хорър разказа – изглежда включва пет определени елемента: (a) наличието на някакъв базов и скрит под повърхността ужас или аномалия – условие, същност и др.; (б) общите въздействия или последици от ужаса; (в) модусът на проявление – предмет, въплъщаващ ужаса и наблюдаваните явления, (г) типовете реакции, породени от страх, отнасящи се до ужаса; (д) особените въздействия на ужаса във връзка с даден набор от условия.
При писане на странен разказ винаги се стремя с особено внимание да постигна точното настроение или атмосфера и да поставям емфазата на правилното й място. Ако не броим недоразвитата долнопробно-шарлатанска литература, не би било възможно да се представи описание на невъзможните, невероятни или невъобразими явления под формата на обикновен разказ, третиращ обективни действия и общо споделени чувства. Относно невъобразимите събития и условия, съществува една особена пречка и нейното преодоляване може да се осъществи единствено чрез грижливото удържане на реалистичния тон във всяка една фаза от разказа с изключение на онази, която засяга нещото, предизвикващо удивление. Въпросното нещо трябва да се третира по един внушителен и обмислен начин – с внимателна „възходяща градация” на емоциите – иначе ще изглежда плоско и неубедително. Понеже то служи за основа на разказа, само неговото съществуване би трябвало да превишава по значение персонажите и събитията. Но персонажите и събитията трябва да бъдат представени като логични и естествени, освен при досега им с онова единствено нещо, пораждащо удивлението. По отношение на положената като основа на разказа необяснимост, персонажите трябва да проявяват същото непреодолимо чувство, каквото подобни характери биха проявили по отношение на такава необяснимост в действителния живот. Необяснимото никога не трябва да се представя като саморазбираща се даденост. Дори ако от персонажите се очаква да са привикнали към необяснимото, аз се старая да вплета една въображаема атмосфера на страхопочитание и внушителност, отговаряща на онова, което трябва да бъде доловено от читателя. Непринуденият стил съсипва всяка една сериозна фантастика.
Атмосферата, а не действието, е онази първостепенна насъщност, от която се нуждае странната фантастика. Действително, един разказ за странни и необясними неща може да представлява единствено ярко описание на определен тип човешко настроение. От момента, когато се устреми да бъде нещо различно от това, той се превръща в евтино, маловажно и неубедително четиво. Основно трябва да се наблегне върху ролята на изкусното внушение – недоловими загатвания и щрихи от селектирани асоциативни подробности, предаващи отсенки от настроения и постепенно разгръщащи една смътна илюзия за странната действителност на недействителното. Трябва да се избягват еднообразните изброявания на невероятни събития, които остават без съдържание или смисъл, ако бъдат отделени от служещата за опора мъглявина от цветове и символизми.
Тези са правилата и критериите, с които съм се съобразявал – съзнателно или не – още откакто за първи път се захванах сериозно с писане на фантастика. Че резултатите от труда ми са сполучливи, може да се оспори – но поне съм сигурен в това, че ако бях пренебрегвал споменатите в последните няколко параграфа съображения, тези резултати щяха да бъдат доста по-некачествени, отколкото са в действителност.
Хауърд Филипс Лъвкрафт
Превод от английски Филип Стоилов
––
*H. P. Lovecraft, Collected Essays, Vol. 2: Literary Criticism, Edited by S. T. Joshi, New York: Hippocampus Press, 2004, 175–178. – Б. пр.
** Понятието weird fiction се отнася към еклектичен поджанр на фантастичната литература от края на XIX и началото на XX век, включващ елементи от различни, ясно очертани жанрове: фентъзи, квазинаучна фантастика, литература на свръхестественото, разкази за духове, хорър и др. Да се даде определение на тази, сама по себе си странна подкатегория на фантастичното, е трудно, имайки предвид, че авторите, които я употребяват, съзнателно нарушават или в най-добрия случай радикално преразглеждат конвенциите на останалите установени жанрове в полето на литературната фантастика. В своето капитално есе „Свръхестествен ужас и литература” Лъвкрафт се опитва да изясни по-подробно онова, което различава странната фантастика от други нейни обичайни разновидности: „Истинският странен разказ съдържа нещо повече от потайно убийство, кървави кости или тяло, омотано в чаршаф и подрънкващи вериги, както изисква правилото. Трябва да се усеща едно определено атмосферно присъствие на необясним и секващ дъха ужас от отвъдни, неведоми сили; както и едно подсещане, изразено с подобаваща сериозност, чието съдържание засяга нещо невъобразимо и зловещо за онази най-ужасяваща представа в човешкия ум – някакво пагубно и особено преустановяване или осуетяване на определените от природата закони, които са нашата единствена гаранция срещу нашествията на хаотични стихии и демонични създания от непроницаемите дълбини на космоса.” – Б. пр.
