Из Слово, произнесено при връчване наградата „Сабята на Балаши“ на Марин Георгиев
Разрешете да започна похвалата с отклонение, все пак свързано с характера и духа на това място. Френският академик Aurélien Sauvageot, който навремето си години наред е прекарал в Колежа Eőtvős и е допринесъл най-много французите да опознаят и започнат да ценят унгарците, през 1973 година така си спомня за разговора при първата си среща с Фридеш Каринти:
– Вие сте французин? И искате да учите унгарски? Това е доста необичайно, французите нас не ни зачитат, отнасят се съвсем безразлично към нас.
После възкликна:
– О, това безразличие!
Явно много страдаше заради това безразличие.
Та ето това усещане, което нашият наблюдателен френски приятел веднага е забелязал, от векове преследва духа на унгарците: Европа и светът не ни разбира, не ни познава или – което е още по-лошo – погрешно ни познава нас, унгарците. Правени са много и различни опити това да бъде превъзмогнато – едно от най-благородните начинания е опитът други нации да се запознаят на родния си език със съкровищата на нашата литература. Но докато знаехме, че критерият за художествен превод е определен от най-големите ни класици, много-много не се занимавахме с проблема, че нашите по-стари класици, а също и съвременните отиват в словесното гробище на неразбираемите, несмилаеми преводи, които се правят от живеещи в чужбина, благонамерени наши сънародници или от второ- и третостепенни дилетанти, занаятчии, които се залепват за някоя от знаменитостите само и само заради собствената си слава. Ето защо голяма отговорност носят тези, които познават и признават литературната дейност на преводачите и на посредниците на културата. Така че Кураториумът на „Сабята на Балаши“ с право реши да връчи награда на Марин Георгиев, който заслужава това признание не само заради „унгарската“ си дейност, но и по „собствена заслуга“ в областта на българската литература.
Марин Георгиев, поет, есеист и редактор, е посветил значителна част от творческата си дейност на унгарската литература и на българо-унгарските културни връзки.
Марин Георгиев, заедно с Николай Кънчев и Иван Цанев, също награден преди няколко години със „Сабята на Балаши“, имаше възможност да се запознае лично със съвременни унгарски писатели, а с Бенедек Киш, Ендре Рожа и Йожеф Уташи го свързваше не само съвместната им преводаческа дейност, но и приятелство. Тези приятели бяха негови връстници и това приятелство също му оказа влияние – да види Унгария като пример за достижимата Европа, а унгарската култура – като пример за морал и дух, възтържествуващи въпреки поражението си. Така ги вижда и до днес. Неговият седмичник „Литературен форум“ повече от 15 години редовно публикува класически и съвременни унгарски поети, помества критики, популяризира унгарската култура.
Промените в българското село оказват решаващо въздействие върху българските писатели от 60-70-те години, те се стремят да отразят разпадащите се традиции. В стихотворенията си Марин Георгиев чрез селото и природата материализира универсалното обществено и морално пробуждане. При него душевните вълнения са подчинени на метафизичен страх от смъртта, произтичащ от опита на много поколения. Някои критици наричат поезията му народопсихологическа и я свързват с творчеството на Ботев, Яворов, Фурнаджиев и Йовков, а заради метафизическите й елементи – с това на Атанас Далчев и Петър Алипиев, на които ние дължим томове с гениални преводи на стихове на Петьофи.
През 90-те години отличният българист Петер Юхас запознава Марин Георгиев с поезията на Ищван Шинка. От това познанство след няколко години се раждат цял том чудесни преводи, най-добрите от които достигат нивото на оригинала. От История на литературата се знае, че по поръчка коректни преводи могат да бъдат направени и от стипендианти, но превод впечатляващ, звънлив, плодотворен и в собствената култура може да се роди само въз основа на обща душевна и културна настройка. За мен беше рядка възможност и голяма радост, като директор на Унгарския културен институт в София, да помоля Марин за съставянето на антология, която да съдържа най-харесваните от него преводи от унгарски поети. Не бях разочарован: в „Сам във всемира – моята унгарска поезия“ (2007) от многото преводи с най-различно качество той лично подбра най-добрите, имащи трайна стойност.
Макар че Георгиев започва като поет, а и у нас така го познават, много хора високо ценят таланта му на есеист-прозаик, тъй като в многобройните портрети и спомени, които биха могли да запълнят цели томове, ярко представя България от последните 40 години, както може би никой друг. Не е аналитик, а род?н художник: с един хвърлен поглед може да прецени хора и ситуации, както това правят най-големите, а в изобразяването е въздържан, точен, безпощаден и към самия себе си. За щастие, в специфичните патриархални условия на България, този писател дълго време е могъл да има поле за действие в граничната зона на държавната политика: неговата проза ни помага не само да вникнем в атмосферата на една почти непозната за нас страна, но да разберем и самите себе си – унгарците. Той състави цял том проза за изживяванията си в Унгария, за литературното си запознанство с унгарските класици и за личното си приятелство с тези от неговата генерация.
Марин Георгиев почти половин век присъства в литературния и културния живот на България – не може да бъде подминат, така че много хора се сблъскват с него, а и той няма навик да избягва сблъсъците. Ако той познаваше Балинт Балаши, сигурно с удоволствие щеше да го цитира: „За каквото съм заслужил с греховете си, за това от никого не чакам похвала“.
Дьорд Арато
От унгарски Красимира Гаджокова
