Густав Малер, Симфония № 5, Русенска филхармония, диригент Йордан Камджалов, Доходно здание, 15 март 2019 г.; Роберт Шуман, Концерт за пиано, Емил Табаков, Симфония № 10 (премиера), Софийска филхармония, диригент Емил Табаков, солист Евгени Божанов, Доходно здание, 16 март 2019 г.
Започна 59-ият Международен фестивал „Мартенски музикални дни” в Русе. В миналия брой на вестника показахме неговата впечатляваща програма, която отново е резултат от сериозен концептуален подход и перспективна визия за същността на фестивала като център, който среща енергии, стилове, почерци, традиции, различни музикални формации, някои от които са и фестивални създания.
В този първи текст-рефлексия от началото на фестивала търся опорните точки за личната си критическа мотивация. Критикът също интерпретира – концерт или ново произведение; сетивата и познанията му трябва да открият, да получат и разпознаят определен импулс, за да работят в някаква полезна хармония, която генерира основанията за определени критерии. Те не бяха по-специални спрямо откриващия фестивала концерт на Русенската филхармония под диригентството на Йордан Камджалов, който се спря на Петата симфония на Густав Малер. Дирижира я преди 4 години със Софийския радиооркестър – концертът не беше добър, имаше доста страдание в него… пострада музиката на Малер, пострада и радиооркестърът. Сега Камджалов ни предложи следващ опит за прочит на симфонията, този път с музикантите от русенския оркестър, които са го избрали за откриващия концерт. Самите музиканти положиха максимални усилия да отговорят на изискванията му. Бедата беше, че целта и посоката на тези изисквания не бяха ясни до края на 65-минутната симфония. И ако предишната му „среща с Малер” – а в телевизионно предаване той обяви, че е свързан персонално с Густав Малер – маркира сериозни професионални дефицити по отношение на основни интерпретационни параметри, сега към нивото на този проблем се прибавят и други нива (предпочитан израз от Камджалов, чието мислене винаги е „на няколко нива”). Най-отличително бе много ниското ниво на подход към тази безпощадна, сюблимна музика, който бих могла да определя като съчетание от евтино позиране, лош вкус, откровена неспособност да се изработи (въпреки старанието на оркестъра) адекватния звук, фразата, щриха, да се подчертаят мотивно-тематичните идеи на творбата, да се изведат импулсите, иницииращи движението и развитието в мащабната форма. Преобладаваше твърде лекомисленото, съвсем банално и повърхностно опиране на „оголената емоция”, едно преиграване за постигането на мигновен ефект в публиката, което доведе и до болезнено за професионалния слушател опошляване на музикалния текст. В някакъв смисъл, това беше историческо откриване на този знаменит фестивал.
Същинското откриване на фестивала бе концертът следващата вечер – на Софийската филхармония под ръководството на Емил Табаков и със солист Евгени Божанов (двамата са все по-интригуващ творчески тандем). Програмата предложи първото за България влизане на Божанов в Шумановата концертна реторика и фестивалната премиера на Десетата симфония на Табаков, създадена през 2017 по поръчка на директора на филхармонията Найден Тодоров. (Световната премиера бе на 14 март в София.)
Най-съкровено лично качество на Божанов е, че той преобръща музикалния текст, но не изневерява на авторския стил, на идеята му. Разкри концерта като една фантазия, каквато всъщност генетично той е. Разположи, разгъна основната тема на първата част, която е един завършен свят, в още по-чувствена бавност, със звукова проницателност, която освети глъбините й, насити я докрай с озарение благодарение на невероятното съчетание между тембър и щрих, което той сътворява с всеки тон във всяка фраза.Тези „острови на съзерцание” сякаш взривиха формата, изпълниха я с допълнителна метафорика, която добави още смисъл в развитието с вписващите се в оркестъра солови сегменти. Незабравима бе каденцата в първата част, която аргументира, потвърди избора на Божанов за характера на тематичното провеждане. Изглежда на Табаков са му интересни тези провокации на прочита, защото, открил вече импровизационната логика на солиста, той беше партньорът, който не само уплътняваше всяко съвместно движение, но го слушаше с удоволствие и неотклонно гарантираше ролята на оркестъра в драматургичното изграждане. Интимността на интермецото бе промълвена с приказна недоизказаност. Диалогът между солист и оркестър премина в тихо приглушено настроение, много естествен, изчистен, пленяващ с простота и откровение. Много силно качество на Божанов също е, че светкавично преминава от импровизационния си „аз” към логиката на общата парадигма и след като дисциплинирано я подкрепи, отново тръгва към личната изповед. Той може да си позволи всичко, защото в инструменталния си език разполага с безкрайни звукови залежи и като маг „ги пуска”, изпробвал въздействието им най-напред в личната си стилова логика, вкус и дисциплина. И в третата част на концерта, искряща от светлина и въображение, разговорът между него и Табаков бе осенен от емоционално единство, разговор между съмишленици, щастливи да владеят играта, да я споделят помежду си и с всеки, който знае как да ги слуша и разбира какво му дават.
Поредният колосален опус на Емил Табаков е неговата Десета симфония. Новото творение на най-сериозния български симфоник в наше време не напуска неговия свят – това е свят на страдание и несподеленост, на индивидуална самотност, на несправедливост, гняв, разруха, унищожение. Кодът „Табаков” е зареден с драматизъм и трагика, а мащабът и грандиозното музикално развитие не усложняват същността и възприемането на посланията на композитора. Технологичният принцип на неговия симфонизъм е гигантска разработка на няколко тоново тематично/ритмично/темброво ядро. За Табаков ресурсът на това ядро е безкраен – от него израства цялостна, компактна завършена структура, в случая четиричастна. Основен за развиващите идеи на композитора е езикът на оркестъра, който чрез състава си формира основните сили в драматургията на творбата – сблъсък между движения, конфликт между оркестровите групи/тембри, рязко отнемане на оркестрова маса, за да се чуе самотно формулиран глас, репетитивност, в която трансформации по отношение на ритъм или тембър, или обем на отредената за повторение фраза довеждат до промяна/обрат в характера й, най-вече като извеждане на силно трагическото.
Табаков не напуска своя творчески свят. С този opus magnum изразява дълбоката тревога на един съвременник от света, в който му е отредено да живее. Езикът му е толкова ясен, че въпреки сложната симфонична концепция, музиката като че ли се стреми да напусне своята абстрактна същност, да е разбираема за всеки, защото е важно да бъде чута. И понеже това е композитор, който владее до съвършенство техниката и средствата на своя занаят, той постига тази разбираемост без компромис в контакта с аудиторията. Неговата мощ ангажира пределно и музикантите от оркестъра, които свириха отдадено, осъзнали високата мисия, която изпълняват. Действително мисия, защото Табаков е изключително важна фигура за българската музикална култура, един творец, който с всяко свое произведение проблематизира съществени аспекти на действителността и същевременно създава великолепна, вълнуваща музика.
