Успешен баланс между традиционно и модерно
Пред режисьор, който днес е решил да поставя „Трубадур“, има голяма дилема: или правиш вариант на утвърдени/вкоренени модели, или се хвърляш в мътните – и влачещи те неизвестно накъде, води на така нареченото осъвременяване. Творбата е толкова позната и обичана, че в повечето случаи изпълнителите и вълшебството на музиката великолепно прикриват сценични неудачи и безсмислици. Има не един режисьорски опит да се преобрази операта на Верди, постигнал de facto нейното обезобразяване. Всъщност, между двете опции има една тънка гранична полоса и който я открие, успява да каже своя мисъл, нещо по-различно, но смислено и гледаемо. Като италианецът Филипо Тонон[1], режисьор на новата постановка на „Трубадур“ в Националната опера (премиера на 23 февруари 2019).
„Трубадур“ в Софийската опера, освен с музикалната си част, е много интересен именно заради талантливото участие на Филипо Тонон, познат в театъра ни от съвместната му работа с Уго де Ана – в постановките на „Аида“, „Самсон и Далила“ и „Норма“. Режисьорът спазва времето на действието – Средновековие, мрачни замъци, манастир, както си е и в едноименната драма на прочутия в епохата испанец Гутиерес, впрочем, съвременник на Верди – родени са дори в една и съща година. Неговата пиеса, създадена през 1833 година, стимулира въображението и емоционалността на гения, който преценява – толкова точно! – че може да се получи голяма и силна опера. Либретото прави чувствителният изтънчен поет и ерудит Салваторе Камарано, с когото вече са създали „Луиза Милер“ и „Алзира“. Филипо Тонон, който притежава и образованието, и качествата, плюс опитността на архитект, художник и музикант, осъществява синтеза на сцена и музика, оперирайки много сполучливо (в междата) между шаблон и оригиналност, между старо и ново. Доказателствата са и в сценографията, и в режисурата. Резултатът е: атрактивна постановка. И още нещо – в нея откривам влиянието и на бароковата естетика, защото „Трубадур“ на Тонон притежава някои от най-хубавите черти на барокова оперна постановка: декори и костюми, които, освен удоволствие за очите, притежават обеми, структури и форми; и много вещо използване на ефектите на перспективата. Всичко това, доразвито от въображението на зрителя, сътворява един свят от светлина и мрак, радост и страдание, спомени и мечти. И не става дума за трафаретното тълкувание на барока като епоха на пищност и разточителна претрупаност (Тонон в отделни епизоди е лаконичен; търсена е преднамерена семплост, за да се фокусира вниманието на публиката в музиката), а за барока като световъзприемане и светоотразяване. И веднага трябва да спомена и едно съвпадение – повечето постановки в ХVII и началото на XVIII век се правят от архитекти, от велики майстори, като Бернини, Бибиена и много други. Затова и в този „Трубадур“ веднага личи погледът на архитекта Тонон, владеещ и перспективата, и майсторството да въздейства посредством проектираното, построено, разчертано и подредено сценично пространство, в което, ако погледът ти позволява, можеш да допълваш, дорисуваш, да отидеш отвъд реалните му лимити.
Изядени от вековете стени на крепост или замък, височини, които действат по-силно от рисувани платна или кулиси, но и премерено участие на модерните средства за визуализация; плюс бърза, почти кинематографична разкадровка – разделяне на сцената, но по височина, на две половини, което позволява бързо да се сменят местата на действието. Постановката е благополучна среща на съвременната техника, особено осветителната, с традиционни терени, стълбища, прекрасен кът от парк и прочее. Специално искам да изтъкна осветлението в масовите сцени – на циганския табор и при въвеждането на Леонора в манастира, където е използван ефектът на забавения или на стоп кадъра, а и цветовото решение, пластиката, дело на Риолина Топалова, акцентите върху отделни лица и групи в специфични пози кореспондират несъмнено с картини на Караваджо, Мазачо, Бернини и много други художници на великото италианско изкуство от Ренесанса и Барока. Освен тези, прекрасни за окото, сцени, трябва да спомена, че и образите на четирите главни действащи лица в операта са разработени без познатата патетична екзалтация, но с романтична страстност и минимални движения и пози; и без изблици на екстремни емоции. Отново неотменен сътрудник на режисьора е осветлението, което допълва описанието на психическите състояния, привлича вниманието върху детайли, лица, декор, групи. Много интересна е и работата на Кристина Ачети – автор на костюмите, вписващи се чудесно в цялата концепция. Накратко казано – една дълбоко премислена, направена с вдъхновение и ерудиция, проникната от италианския творчески дух (макар историята да се случва в Испания) постановка, която няма претенции да те смая, но въздейства на сетивата и се запомня.
Лоран Кампелон[2] също е познат отдавна на софийската оперна публика – дирижирал е някои френски продукции в Националната опера, като „Лакме“, „Дон Кихот“, „Турандот“ и др., и, естествено, вече има създадени творчески контакти с оркестъра, с театъра. Благодарение на поканата (отлично обмислена) на директора на операта акад. Пламен Карталов, се е получила великолепна комбинация от млади съмишленици – италианци, французин и българи, които с вдъхновение и очевидно в творчески комфорт са създавали спектакъла.
Диригентът и режисьорът са отворили всички купюри, с които сме привикнали да се изпълнява партитурата. Следейки представлението (става дума за спектакъла на 28 февруари), неволно си мислех, че тази практика на съкращаване, предизвикана от съвсем утилитарни причини, като да се намали дължината на една сцена или пък да се спести някоя трудност (на Леонора, най-често) и други подобни, е може би една от причините за невярното твърдение, че „Трубадур“ е опера с неясни и объркани събития и действия на героите. Ами да, когато се шкартира текст и музика, премахнат се повторения и т.н., неизбежно по нещо се загубва, а е известно огромното внимание и съучастие – винаги! – на Верди при писането на либрето, защото за него всяка строфа, всяка фраза, акцент, повторение на мотив, част от сцена имат точно определен драматургичен ефект. Така че, чудесна е идеята да чуем операта без орязване. Нещо повече, имаше и танци, писани за френската версия на творбата.
Диригентът Лоран Кампелон постигна много хубав темпоритъм на спектакъла. Той следи и води с огромно внимание не само оркестъра, но и всички, които са на сцената. Резултатът е много стегнато изпълнение, изпъкващи и изразително изсвирени важни мотиви и сола, свързани с драматургията на творбата, изведени логично кулминации и баланс в звук и мощ между оркестър и сцена. Имаше приоритетно, но елегантно и ненатрапчиво внимание към солистите, особено в големите им арии и дуети. Естествено, всичко това се случи благодарение на оркестъра на операта – отличен инструмент, умеещ не само да акомпанира, да доизказва, но и да се изяви в отредените от композитора моменти (имам предвид по-камерните и като оркестрация епизоди). Убедително бе представянето и на хора – диригент Виолета Димитрова. Впрочем, в „Трубадур“ важните функции са на мъжкия хор, който във второ действие би могъл да бъде още по-цветен, тембрист и нюансиран.
И макар накрая да пиша за певците, без тях всичко, което споделих, би било само картина без център, без идея. Имах щастието да слушам отличен вокален квартет, в който и гласово, и актьорски, и физически всички си подхождаха. В резултат се получи много единно, споено, ярко и емоционално изпълнение на творбата от равностойни певци. И понеже операта е наречена „Трубадур“, първо отбелязвам Камен Чанев – протагониста, за когото партията отдавна е част от големия му теноров репертоар. Макар да ни предупредиха в началото, че има неразположение, Камен Чанев (той си знае как) изпя с ясно, бистро и много красиво звучащ глас тежките си арии – спонтанни аплодисменти получи и за знаменитата “Di quella pira”, и за „Amor, sublime amore“, заредени със страст и героична сила. Сърцат певец, който насити дуетите с Леонора и Азучена със светла лирика, искрено чувство и топлота, припомняйки ни за друг забележителен български изпълнител на ролята – Никола Николов. И до него, жестокият Граф ди Луна – Кирил Манолов. Отдавна тук не бях слушала белкантов баритон от толкова висок клас – луксозна украса за всеки голям театър. Известна е кариерата му, признанието, което получи за Фалстаф. И не само. При него всичко преминава и през сърцето, и през ума, благодарение на което гради многопланов, трагичен и дълбок образа на Графа. Не само с глас, музикалност, но и със специфична освободеност и лекота; владеейки техника, глас, с много майсторство певецът неусетно раздипля душата на своя трагичен герой, психиката на един бленуващ любов и радост, но всъщност силно наранен и страдащ мъж. За да се преобрази накрая в жесток неволен братоубиец. Кирил Манолов изпълни партията си с колорит, емоция, нюанси, особено впечатляващи са отличното легато и динамичният диапазон (от фино пианисимо до ярко форте), с които вае фразите, придавайки им и чувство, и смисъл.
Габриела Георгиева беше не само отлична партньорка, но и открояваща се индивидуалност. В първата си ария – „Tacea la notte”, тя реализира деликатно и много красиво романтично-лиричната природа на влюбената девойка, след което постепенно наслагваше с глас, тембър и динамики драматичните душевни сътресения на Леонора, преобразявайки я в страдаща, погубена от съперничеството на двамата мъже, жена. Много стабилна, овладяна бе и в прочутата ария “D’amor sull’ali rosee”, където блестя нейният сопран, оцветяван майсторски, според настроението и изживяването. Разтърсващи и красиви бяха и дуетите й в последно действие – с Граф ди Луна и с Манрико.
Гергана Русекова, най-младата в този незабравим квартет, е в неспирен творчески възход. И сега направи силно впечатление в трудната и експресивна партия на Азучена. Русекова с много страст и цялостно – вокално и актьорски, създаде една мистична, неукротима, властна, но и безпомощна пред съдбата и пред чувствата на сина си Азучена. Популярните арии от второ действие изпя пластично с мощни красиви височини. Басът Светозар Рангелов бе чудесен в разказа на Ферандо, в който реализира мрачните краски и ужасните минали преживявания – трагедията в семейството на граф ди Луна, която е важен за действието момент, събитието, водещо към финала. В малките роли партнираха Ирина Стоянова – Инес, Ангел Антонов – Руиц, Антон Радев – Старият циганин и Слави Манов – Вестител.
Представление, в което изживяваш не само драмата на хора, поискали да се извисят в любовта, в чувствата си, но също и на ревността, на отмъщението и на ужасните и унищожителни суеверия на обществото. Изживяваш и удоволствието от изкуството на прекрасните български певци, достойни продължители на големите традиции, завещани от предшествениците им.
–
[1] Завършил архитектура в прочутият университет IUAV – Венеция, дипломиран оперен певец във Виченца, родния му град, изпълнител на роли в мюзикъли – Уестсайдска история, Фантомът на операта и др., и на характерни партии в опери от Пърсел, Бизе, Стравински и др. От 2002 се установява във Верона, от 2006 е асистент на прочутия режисьор Уго де Ана, но паралелно започва да се утвърждава като сценограф и режисьор. Днес Тонон е известен в Италия, Испания, Португалия, Бразилия, Чили, Словения и др., канен е в големи италиански оперни театри – Рим, Парма, Палермо, Торино и др. А критиката го оценява много високо заради несъмнената музикалност, оригиналните му решения и естетически вкус. “Трубадур“ е поставял в Италия и в театъра на Марибор, където е няколкократно канен досега.
[2] Учил в консерваторията „Фредерик Шопен“ в Париж, специализирал при прочутия диригент Кристоф Ешенбах; лауреат на авторитетни конкурси за млади диригенти. Кариерата си започва като асистент-диригент в операта на Тулон, после става диригент на операта и симфоничния оркестър на Сент Етиен, гастролира в много френски оперни театри и престижни фестивали; често е канен в парижките Опера Комик и в Шатле, също в Германия, Бразилия, Колумбия, Италия, Русия – миналата година е гостувал в Болшой театър – Москва. Утвърден специалист по френска музика. Има голям репертоар – оперен и от симфонични и кантатно-ораториални творби.
