Количеството речи и текстове, създадени покрай Големия национален дебат[1], е толкова голямо, че не позволява да бъде обработено с наличните човешки ресурси. Но можем ли да се доверим на машините?
Физически е невъзможно дори да се хвърли бегъл поглед върху милионите становища, публикувани на сайта на Елисейския дворец, в блоговете или в специализираните форуми; невъзможно е да се прочетат хилядите „тетрадки с оплаквания”[2], попълвани в кметствата, или отчетните доклади от срещите, проведени в префектурите. Невъзможно е дори за армия от „енарки”[3], които изпълнителната власт можеше да пришпори в името на някакъв синтез, чиято легитимност обаче незабавно щеше да бъде оспорена. Следователно, възниква въпрос – трябва ли, за да обсъдим дебата, да разчитаме на помощта на статистически софтуер с логометрични индикатори (за „измерване” на речта) или на алгоритмите на deep learning (изкуствения интелект)?
Научната общност – в лицето на лингвисти и компютърни учени – отдавна е разработила методи за автоматична или полуавтоматична текстообработка. Тяхната резултатност е безспорна – особено когато се анализират литературни произведения или политическо говорене. Например, в университета „Ница-София-Антиполис” екип от учебното заведение и Националният център за научни изследвания (CNRS) произвеждат софтуера Hyperbase, който през 2017 г. е използван за дешифриране на предизборните изказвания, направени от Еманюел Макрон, Марин льо Пен, Жан-Люк Меланшон или Франсоа Фийон. Освен това, той наскоро влезе в ролята на арбитър в споровете кой е авторът – Молиер или Корней[4], Емил Ажар[5] или Ромен Гари, Борис Виан или Върнън Съливан[6].
Днес съществуват надеждни техники и за извличане на информация от големи бази данни, и за откриване авторството на анонимни ръкописи, и за хронологична класификация на текстове, за които не се знае кога точно са създадени. Практичността на търсачките като „Гугъл” или на автоматичните преводачи в интернет, използвани от голям брой хора в ежедневието им, говори за ефективността на компютърната лингвистика. Днес сякаш политиците са готови да се оставят в ръцете й, за да могат да излязат от социалната и демократична криза, която изживява страната ни.
Все пак, при всички съществуващи технологии възниква въпросът за тяхната употреба. Десетилетия наред компютърният анализ на речта е предмет на разгорещени дебати, но предпазните мерки на науката, които анализаторите са се научили да уважават, могат и да не издържат на практическите нужди на неотложността и на целите на поръчителите, които са наложително политически. Защото трябва да сме наясно, че един текст не представлява единствено и само семантично „ясни” думи, които компютърът може да разчита и форматира в облаци – в онези облаци от типа „облаци с ключови думи”, които виждаме да процъфтяват тук и там и които са с претенцията да обобщават темата, без да се погрижат да контекстуализират понятията. Самите речници свидетелстват за семантичната сложност на думите – те за всяка от тях предлагат и първо значение, и второ, а след това и трето производно; посочват значението на думата в буквален и в преносен смисъл, извън и в контекст, като последното е по-уместният вариант.
Причината за това е в смисъла, който на най-високо лингвистично равнище не е обективен атрибут нито на думите, нито на текстовете – той е плод на интерпретация или на четене, при които предполагаемото намерение на автора е също толкова важно, колкото и привлеченото по-късно внимание на читателя.
В действителност, нашите софтуери не са в състояние да обективират значението на думите, тъй като смисълът никога не е обективен, никога не „седи” в текста чист, „невинен” и разбираем, така че да е напълно достатъчно просто да бъде събран като информация от все по-успешните цифрови програми и от специализиралите се в политическа комуникация стартъпи.
Логометрията и изкуственият интелект няма да обективират значението на целия корпус от мнения, събрани в рамките на Големия национален дебат. Но те ще помогнат при политическата интерпретация, като обективират или само маркират, макар и това да е предостатъчно, „маршрути” на прочита. Но тези „маршрути” ще са ограничени не само от хипотезите „на тръгване” (например, от отвореното писмо на Еманюел Макрон, задаващо рамките на дебата), но и от очакванията „на пристигане” (идеологията на реципиента, очакванията, надеждите и страховете на читателя).
По-конкретно, те ще са ограничени и от лингвистичните постулати на анализа (например, от обстоятелството, че се взимат предвид само използвани общоприети наименования или глаголи), от математическите уравнения, прилагани в обработката на данните или от ергономичните възможности за визуализация, осигурявани от машините на изхода на процеса (работещи с определена графика, с определен облак).
След като на 15 януари 2019 г. пред кметовете от департамента Йор и след такива философи, като Юрген Хабермас или Джон Роулс, Еманюел Макрон измисли сякаш на мига „съвещателната демокрация”, днес той изглежда обречен – поради липса на време, да импровизира правилата на нейното прилагане.
И след като избирателната урна, бюлетините, изповядването на партийното верую бяха инструментите на представителната демокрация, то свободното говорене, компютърните центрове и изкуственият интелект биха могли да се превърнат в инструменти на тази нова демокрация, която ще функционира – по думите на президента – в ритъма на „едно постоянно обсъждане” и анализ на продължаващото говорене. Такава революция в нашите практики, едновременно и политическа, и технологична, няма да мине без гафове и рискове за демокрацията. И опасността тук е не толкова във властта на машините, колкото в машинарията на властта. Една власт, която ще открива в исканията на народа само онзи смисъл, който търси и който до този момент сякаш е пренебрегвала. И ще го прави напълно добросъвестно и дори против волята си.
Магали Гуарзи и Дамон Меафр
Монд, 01.03.2019
Превод от френски Иван Николов
–-
[1] Става дума за „Големия национален дебат”, иницииран от президента Еманюел Макрон, от 15 януари до 15 март във Франция, в рамките на който се събира мнението на всички французи по четири основни теми – данъци и бюджетни разходи, реформи в държавната администрация, околна среда, бъдещето на демокрацията и на гражданските права.
[2] Във Франция те имат дълга традиция – известни са още от 1789 г., когато по време на свикването на Генералните щати се изготвят тетрадки с оплаквания (на третото съсловие). Техни основни съставители тогава са свещениците и нотариусите.
[3] Енарки – така наричат следващите или вече завършилите студенти от Националното висше училище по администрация (ENA) във Франция.
[4] Съществува твърдение, че Пиер Корней е автор на някои от творбите на Молиер.
[5] Емил Ажар се смята за псевдоним на Ромен Гари.
[6] Върнън Съливан се смята за псевдоним на Борис Виан.
