„Култура, ценности, патриотизъм и национализъм: Прекрасно, но що е отечество” бе темата на третия форум на гражданското движение „Реформи в културата”. Дискусията се проведе в навечерието на 3 март във Велико Търново.
Целта на събирането, обявена в началото на форума от проф. Александър Кьосев от „Реформи в културата”, бе да се изяснят понятията и идеята за патриотизъм, като те бъдат преформулирани на разбираем език, така че да се сложи край на монополизирането на патриотичното чувство от страна на партии, подменящи усещането за принадлежност с кухи ксенофобски емблеми, представящи се за български.
„Някакви хора ми казаха, че съм безродник, защото съм бил либерал. В началото ми беше смешно, после ме обиди, накрая ме ядоса и амбицира – мисля, че ние трябва да си върнем притежанието на патриотизма”, обяви Кьосев и припомни, че когато през XIX век патриотизмът възниква, той е либерален и Левски е бил либерален патриот.
Какво обаче се случва после – в обществената представа липсват темите, които са в основата на големите политически решения в края на XIX и началото на ХХ век. И за да възстанови поне малко тази липса, проф. Веселин Методиев цитира министър-председателя Константин Стоилов: Аз съм много против тия български политици, които мислят, че България е слънцето, около което се върти цялата европейска политика, или пък мислят, че каквото и да каже и даже и да се изкашля някой български министър, и ще се разтрепери цяла Европа. Нашата политика, господа представители, стои на почвата „Познай себе си” – т.е. да знаеш какво положение заемаш в международното положение и какво трябва да правиш.
Методиев припомни, че рождената дата на българския парламентаризъм е март 1880 г., когато се налага принципът – партията, победила в изборите, да има възможност да състави правителство. Макар този принцип да не е вписан в конституцията ни, България е четвъртата държава в Европа, която го възприема. Въпреки това, този български принос не се осъзнава заради антидемократичната политика на комунистическата диктатура. Цензурата от онова време забранява дори книга за Левски, тъй като авторът й Николай Генчев пише, че Дяконът познавал идеите на Джузепе Мацини. Но преди историографията от времето на комунистическата пропаганда, Методиев отбеляза, че и до 1919 г., и след това – по време на земеделските управления – историческата наука създава героичното, а не патриотичното явление. Тя се изгражда главно в посока на медиевистиката, а близкото време е оставено на публицисти и литератори.
Дори през 70-е и 80-е години на ХХ век, когато българските историци се борят да си извоюват науката от политиката, те пропускат европейския разговор за същността на историята и вместо у нас да се установи модерният възглед за патриотизъм, трайно се налага героичното, а апогеят му е 1300-годишнината. Преди това, по повод стогодишнината от Априлското въстание, историографията се доближава плътно до неисториците Захарий Стоянов и Иван Вазов. Не на последно място, в края на 70-е години историографията започва голямо изследователско търсене за развитието на българската национална революция след руско-турската война, като започва да се занимава с БМОРО (Българска македоно-одринска революционна организация) и ТМОРО (Тајна македонско-одринска револуционерна организација), и най-накрая ВМОРО, нямаща нищо общо с ВМРО от 1919 г. По думите на Методиев, тя е „организация, наследник на идеите на Левски, водена от мащабни фигури като Даме Груев и Гоце Делчев – наивни мъже, романтици, влачещи покрай себе си потеря от разбойници”. Но този тип исторически изследвания също са свързани с героиката и нямат нищо общо с патриотизма.
Историкът доц. Стефан Дечев даде няколко много конкретни „указания” каква трябва да бъде новата история, която да лежи в основата на разбирането за гражданския патриотизъм:
- Тя трябва да спре да прехвърля националните категории в периода на Средновековието и на Османския период. Средновековните държави, които съществуват на територията на днешна България и около нея, трябва да бъдат оставени в Средновековието и не трябва да бъдат разглеждани в генетична връзка с модерната българска държава.
- Българското Възраждане трябва да бъде преосмислено като период, създаващ модерната българската нация, а не възраждащ някаква стара общност, която така или иначе не е съществувала.
- Трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че създаването на модерна българска нация е част от общоевропейските процеси и представлява възприемане на достиженията на европейската цивилизация.
- Малцинствата трябва да присъстват в учебниците по начин, достоен за съвременната историческа наука.
Тук Дечев припомни, че още в периода след Освобождението, когато се създава „Сборникът за народни умотворения, наука и книжнина”, смятаният за идеолог на българския културен национализъм Иван Шишманов е категоричен, че в българското Княжество трябва да се спре унищожаването на турското наследство и то трябва да бъде включено в музейните експозиции.
- Да се популяризира съществуването на т. нар. „антисанстефанска” традиция – т.е. фактът, че и сред дейците на Съединението – стамболовисти, радослависти, радикалдемократи, земеделци, социалисти, включително и сред ВМОРО на Гоце Делчев, е имало хора, критични към идеята за Санстефанска България.
- Да се популяризира гражданският патриотизъм, съществувал през 1886 г., когато се изграждат дружините „България за себе си”. Това е опит за гражданска мобилизация с оглед натиска, който руската политика указва върху България след детронирането на княз Александър Батенберг. Инициатор на идеята е Захарий Стоянов – той изпраща телеграми с указания до всички дружини и настоява в тях да бъдат включвани и турци, за да може наистина да бъдат обединения на всички български поданици в името на защитата на отечеството.
- Така нареченият „Възродителен” процес да бъде отделен урок в учебника по история.
По повод учебниците по история след 90-те години на ХХ век, историкът Димитър Атанасов каза, че техните авторите са се отказали да правят интерпретации и са ги превърнали в безсмислени словоизлияния. А учителите по история, изправени пред предизвикателството да преподават по тях, прибягват до уличния разказ, до онова, което параисторическите разказвачи, част от популярната култура, бълват в изобилие. Това в действителност не е исторически разказ, а литература. Докладът на Атанасов бе посветен на популярната употреба на историческия разказ. В подробния преглед той обърна внимание на огромния му разцвет в междувоенния период, по-конкретно издаването на библиотеки и издателски поредици „Великите българи”, „Древна България”, „Войнишка библиотека”. Това са книжки, джобен формат, продавани по будките за вестници, най-често с грифа на Министерство на образованието. Списват ги не хора с академична кариера. От друга страна, се издават и академични четива с надпис „базирано на историята на Иречека”. Характерно за тези поредици е неразличимостта между история и литература, но те имат една цел – да обговорят по популярен начин дълбоката обществена травма, свързана с крушението на националния идеал и с осъзнаването, че Македония няма да бъде повече българска. Гражданската култура по пътя на скачените съдове също е моделирана от тази травма и се излива в дясна идеология, прицелена в суспендиране на политическото, което именно се случва в България след 19 май 1934 г., когато за няколко години няма партии и парламент.
След 1944 г. поредиците, разказващи историята на популярен език, постепенно изчезват. Голяма част от тях преминават към секретни фондове на библиотеките, а членове на Съюза на българските писатели започват да пишат партизански разкази по поръчка. След 1962 г., 1963 г., а още по-интензивно след 1968 г. отново започва писането както на литературна, така и на популярна историческа продукция. Постепенно започва да се формира своеобразна идеология, наричана от мнозина националкомунизъм.
Онова, което според проф. Калин Янакиев липсва или по-скоро трябва да се предприеме срещу заливащия ни просташки национализъм и срещу противопоставянето на патриотизма на европеизма, е „Културкампф” под формата на няколко борби:
- Борба за превръщане на православието във вероизповед, а не в цивилизационна форма. Тук Янакиев призова уважаемите агностици, в името на политическото единодействие, да не ругаят него и други либерално вярващи православни, пришивайки ги към „източните, русофилите, путинистите, монархистите, йерархистите, етатистите” – накратко цивилизационната обвивка на православието.
- Борба с идеологическите наноси в националното ни самосъзнание. Тук по-конкретно Янакиев говори за наноса на славянофилството и панславизма: ключова стилизация на панславизма е идеята, че Европа – това са романо-германските народи, които държат славяните в подчинено положение. Те, от своя страна, могат да се еманципират само когато влязат в един общ и независим дом Русия.
Друг нанос е свързан с идеята на Самюъл Хънтингтън в „Сблъсъкът на цивилизациите”, че Европа свършва там, където свършва западното християнство.
А последният нанос, за който говори Янакиев, е свързан с топоса „Русия ни е освободила”, превърнал се в синовен комплекс.
Тези три наноса водят до няколко много големи неглижирания, срещу които Янакиев също призова да се води борба. А именно – да не се пренебрегва фактът, че макар и Русия да ни е освободила, „наши родители са все пак предимно централноевропейските нации, защото държавното ни конструиране е западноевропейско; да не се пренебрегва обстоятелството, че урбанизмът ни, който в топологията си е руски, по стилистиката си е централноевропейски; и да не се омаловажава, че още от самото си създаване стопанската мрежа на България се включва в кръвоносната система на централна Европа.
От своя страна, доц. Антоний Гълъбов бе категоричен, че единственият начин да бъдат заобиколени огромните наноси, е младите българи да започнат да практикуват култура на участие, като преди всичко разберат как функционира властта и какво е мястото им на граждани в нея. Големият проблем е, че у нас доминира поданическият тип политическа култура (а не толкова „енорийският” тип политическа култура или гражданската политическа култура, според теорията на Алмонд и Върба). Поданикът не смята, че властта произтича от него. Той е убеден, че държавата му е враг и той би могъл да се възползва от нея само като я окраде. Не на последно място, тъкмо този профил на поданическа политическа култура е изключително податлив на националпопулистки лозунги. А националпопулизмът, в разбиранията на Гълъбов, е онази версия за обществото, която, освен че обяснява, че елитите са крадливи и продажни, казва на „малкия” човек, че той, заедно с другите – прави „българи юнаци”. Потресаващото е, продължи Гълъбов, че опитът ни за авторепрезентация стига единствено до лозунга „българи юнаци”.
И проф. Петя Кабакчиева също говори за националпопулистките изолационистки нагласи, предупреждавайки, че те ще се увеличат, ако отсъства политико-гражданска идентификация. Според нея, решението на проблема и основният ресурс за защита на гражданския патриотизъм е в българското Възраждане, в европейското просвещение и в тезата на Левски, че „българи, турци и евреи ще живеят под един общ закон”, който ще се избере с вишегласие от всички народности. В учебниците по история, продължи Кабакчиева, има различни образи на Левски – революционерът, борецът за национално освобождение, борецът за чиста и свята република. В същото време, трябва да се води борба със символната злоупотреба, защото извън учебниците, Левски е и татуировки, и салати.
Това проф. Александър Кьосев нарече националистически кич, който се е превърнал в гигантска индустрия – сувенири за туристи и футболни агитки. Този кич е свързан с патриотизма на националните периферии, при който непрекъснато се търси признание от типа „и ний сме дали нещо на света”. И понеже той непрекъснато търси признание, реално никога не го намира и постоянно се люшка между гордост и срам. Този неустановен патриотизъм е банализиран и не работи с нищо друго, освен с кухи, невежествени емблеми. Ето защо, смята Кьосев, оттук насетне трябва да се предложи нов патриотичен смисъл.
Той даде пример с предложени от него метафори за „дом” и „грижа”. Те обаче са отхвърлени от активисти на „Да, България!”, защото не включвали в себе си гордостта, героите и българските жертви.
В „Реформи в културата” остават отворени за предложения, защото националните проекти за граждански патриотизъм са сами по себе си студени и технократски, а на нас ни е необходим „емоционален символ, приемащ в себе си и паметта, и историята”, обясни Кьосев и започна дискусия с гостите от Велико Търново.
