Нюансите в немско-френските отношения
На 26 септември 2017 година президентът на Франция Еманюел Макрон произнесе пред студентите в Сорбоната (!) една програмна реч, в която очерта виждането си за бъдещето на Европейския съюз[1]. По всеобщо мнение, тогава той се очертаваше като лидерът на една обновяваща се Европа; той предлагаше смели идеи – не непременно нови, но рядко поставяни в такъв синхрон една с друга и с такава почти убедителна настойчивост.
Оттогава младият президент премина през доста изпитания, вътрешната обстановка във Франция доста отслаби външнополитическата му позиция. Въпреки проблемите си – и, очевидно, за даде нова заявка за лидерство – Макрон публикува на 4 март 2019 година обръщение към европейците, появило се на всички европейски езици. В него някои тези от речта в Сорбоната не присъстват, други са „адаптирани” към днешна дата. Общият дух – за една не само „обединена”, както досега, но и постепенно изграждаща общи, европейски институции на властта, тоест, постепенно централизираща се Европа – обаче е запазен.
И не може да бъде иначе, стремежът към централизация не е идея на Макрон, това е особеност, родилно петно и на Франция на кралете, и на Франция на републиките, особено на Петата.
И нямаше как Германия да не отговори. Като федерална република, нейното петно е децентрализацията, така че не беше необходимо канцлерът да отговаря на президента, отговори му председателят на управляващата партия и, по всичко изглежда, бъдеща канцлерка Анегрет Крамп–Каренбауер. И отговорът[2], както трябваше да се очаква, не беше много приятен за президента.
Френските отзиви за германския отговор повечето пъти извеждаха на преден план предложението на АКК Европейският съюз да има място на постоянен член в Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации. Предложението, което се прави не за първи път, като очевидно се подразбира Франция да отстъпи своето място, е тотално неприемливо за Париж.
Има и други разминавания.
Докато Макрон, очевидно предизвикат от политиката на Доналд Тръмп и нарастващата мощ на Китай, призовава да налагаме санкции или да забраним в Европа предприятия, които извършват посегателство спрямо нашите стратегически интереси и изконни ценности, като екологични стандарти, защита на данни или справедливо плащане на данъци; и да заявим при стратегическите производства и обществени поръчки европейска преференция, както правят нашите американски и китайски конкуренти. Анегрет Крамп–Каренбауер отговаря: Но новата европейска стратегия за технологии на бъдещето не бива да отменя правилата ни за лоялна конкуренция. Тя трябва да позволи на Европа да бъде конкурентоспособна в световен мащаб дори и когато други модели на държавен монопол или протекционизъм изкривяват конкуренцията.
Там, където французите се опират на наследения си колбертизъм, на централизираното подтикване на икономиката, германците предпочитат класическата свободна конкуренция.
А Европа не е само пазар, тя е проект, твърди Макрон…
И още едно разминаване: Европа не е второразрядна сила. Цяла Европа е един авангард: тя винаги е могла да определи нормите на прогреса. За целта тя трябва да изведе на преден план проект за конвергенция, а не за конкуренция: Европа, където е създадено социалното осигуряване, трябва да постави за всеки работник, от Изтока до Запад и от Севера до Юг, социален щит, който да му осигурява еднакво заплащане на едно и също работно място, и минимална европейска заплата, съобразена с всяка страна и договаряна колективно всяка година. Това пише френският президент. Това беше и новина номер едно от обръщението му у нас: заплатите ще се изравнят с европейските…
Германският отговор е по-скоро леден: Грешен път обаче би бил европейският централизъм, европейският етатизъм, поемането на обща отговорност за дълговете, както и европеизацията на социалните системи и на минималната заплата. И по-нататък дипломатичното и успокояващо: Същевременно трябва да се стремим към сближаване по отношение условията на живот вътре и между държавите членки.
Разбира се, явно изразени несъгласия в германският отговор няма. Всичко е в нюансите, както и подобава в размяната на мнения между дипломати. И въпросът даже не е в бон тона – и двете страни знаят, че немско-френският мотор трябва да работи, че от това зависи не само оцеляването на Европейския съюз, но и тяхното собствено, може би.
Хр.Б.
Да направим Европа така, както трябва
Преди няколко дни френският президент Еманюел Макрон се обърна с призив към европейците. Трябва спешно да се действа. Той е прав, тъй като пред нас стоят неотложни въпроси: искаме ли в бъдеще съдбата ни да бъде определяна от стратегически решения, взимани в Китай или САЩ, или искаме ние да създаваме правилата на бъдещото глобално съжителство? Искаме ли да дадем общ отговор на руските управляващи, които очевидно имат намерение да черпят енергия от дестабилизирането и отслабването на съседите си? И накрая, искаме ли да се подчиним на социалните и политическите представи на другите или искаме активно и за себе си, и пред целия свят да представляваме European way of life[3] с неговата представителната демокрация, парламентаризъм, върховенство на закона, лични свободи и социална пазарна икономика? На това може да се даде само един отговор: нашата Европа трябва да стане по-силна.
Досега Европа може да се опише като безпрецедентна история на успеха. Част съм от едно щастливо поколение, което не е преживяло война. Дължим това на европейската общност, която извлече поуки от миналото и решително гледа напред. Ние, европейците, живеем в един от най-богатите и най-сигурни региони в света – и защото решаваме конфликтите си, събрани на една маса за преговори, и защото чрез тесния трансатлантически съюз сме изградили сигурна защитна стена срещу външни заплахи.
Въпреки това, мнозина гледат Европа с безпокойство. Но ние не трябва да разбираме погрешно гражданите на Европа. Никога досега одобрението за европейската идея не е било толкова високо, колкото в момента. Онова обаче, което гражданите смятат, че ЕС пропуска, е яснотата, ориентацията, способността да предприема действия по важни актуални проблеми. На тях, например, им липсва ясен отговор защо на ЕС му трябваше цяла вечност, за да излезе с обща позиция по повод събитията във Венецуела. Липсва им ориентир, когато се сблъскват с бъдещето на цифровата икономика и цифровия пазар на труда. Липсва им способността за действие при проблемите с миграцията, климатичните промени, тероризма и международните конфликти.
Ето защо на предстоящите избори за Европейски парламент не бива да става дума за това как ще защитаваме несъвършеното статукво от обвиненията на популистите. Повечето граждани не си поставят въпроса „за“ или „против“ Европа. Онова, за което трябва да спорим, са различните концепции – как ЕС ще отговори на големите проблеми и как ще продължи и в бъдеще, при променените глобални условия, безпрецедентната си история на успеха.
На първо място, трябва да гарантираме основите на нашия просперитет. На вътрешния европейски пазар генерирането на печалбата е по-важно от нейното разпределяне. В икономическия и паричен съюз вече поехме по правилния път, стабилизирайки еврозоната.
Ако искаме и в бъдеще предприятията ни в Европа да продължат да се финансират от европейски банки, трябва да създадем единен вътрешен банков пазар. В същото време трябва да заложим на една система на субсидиарност, на лична и всякаква друга отговорност.
Грешен път обаче би бил европейският централизъм, европейският етатизъм, поемането на обща отговорност за дълговете, както и европеизацията на социалните системи и на минималната заплата. Същевременно трябва да се стремим към сближаване по отношение условията на живот вътре и между държавите членки. Ето защо се нуждаем от стратегия за насърчаване на конвергенцията, която интелигентно да свързва националните и европейските подходи.
Сега се нуждаем от европейски подход спрямо въпросите: с какви технологии искаме да защитим климата, като същевременно добре развиваме икономиките си; с какви интелигентни системи искаме да изхранваме милиарди хора и да запазим природните ресурси; кои наши изследвания ще допринесат за създаването на нови лекарства и начини на лечение; как да гарантираме благоприятна за климата мобилност, като едновременно с това не накърняваме силно индивидуалния й характер? Съвместната научноизследователска, развойна и технологична дейност следва да се финансира от специален бюджет за иновации на ЕС и да носи марката Future made in Europe[4]. Но новата европейска стратегия за технологии на бъдещето не бива да отменя правилата ни за лоялна конкуренция. Тя трябва да позволи на Европа да бъде конкурентоспособна в световен мащаб дори и когато други модели на държавен монопол или протекционизъм изкривяват конкуренцията.
Европа носи ясна отговорност за глобалната защита на климата. Както и при финансовата стабилност, става дума за условията на живот на бъдещите поколения. Но засега амбициозно поставените европейски цели и пределно допустимите норми не са постигнали никакъв успех. Този подход ще срещне широка обществена подкрепа, стига ние да успеем да се съобразим с икономическите и социални аспекти по такъв начин, че заетостта и икономическият потенциал да се запазят, а едновременно с това да се появят и нови възможности за развитие. Ето защо е необходимо да продължим да се придържаме към Европейски пакт за действие в областта на климата, който да е договорен между индустрията, хората на наемния труд и обществото, с участието на демократично легитимирани европейски и национални политически субекти.
И накрая, трябва да насочим съвместните ни усилия, за да предотвратим нарушаването на конкуренцията в Европа чрез избягване плащането на данъци. За да постигнем това, трябва да затворим вратичките в данъчните закони в Европа и да въведем цифрово данъчно облагане по модела на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Едва тогава и международните корпорации ще дадат своя принос за социалната ни пазарна икономика в Европа и той би бил също толкова справедлив, колкото и приносът на нашите малки и средни предприятия.
Напълно съм съгласна с Еманюел Макрон: чувството ни за общност и сигурност в Европа се нуждае от сигурни външни граници. Трябва да завършим изграждането на Шенгенското пространство. За това ни е необходимо споразумение за пълна защита на границите в ЕС. Там, където външната граница не може или не би трябвало да бъде защитена само с национални средства, следва да се изградят и разположат подразделения на „Фронтекс“, които да изпълняват функциите на оперативна гранична полиция. Освен това, тъкмо на границата с Шенген трябва да се правят проверки дали имигрантът има право да кандидатства за статут на бежанец, дали има основание да търси убежище или по каква друга причина иска да пътува. За целта е необходим електронен регистър на влизащите и излизащите, както и разширяване на Шенгенската информационна система. Това ще даде възможност както на националните, така и на европейските органи да използват една обща система за обмен на данни.
Европа продължава да настоява да се предоставя хуманитарна защита на политическите емигранти и на бежанците, прогонени от родните им места заради гражданска война.
До този момент не могат да се намерят търсените от нас европейски решения, при които икономическите мигранти да бъдат отхвърлени, а бежанците – приети. Опитите за намиране на национални решения няма да бъдат успешни, без да се поставят сериозни въпроси по отношение на Шенген. Ето защо в бъдеще ще трябва наново да организираме общата миграционна политика на ЕС, следвайки принципа на скачените съдове. Всяка държава членка трябва да допринесе за справяне с причините, предизвикали миграцията, за защита на границите и за приемането на бежанци. И колкото е по-голям приносът й в една от трите сфери, толкова по-малък трябва да бъде в останалите две.
Европейският съюз трябва спешно да подобри външната си политика и политиката си за сигурност. Трябва да останем трансатлантически и в същото време да бъдем по-европейски. В бъдеще ЕС следва да бъде представен в Съвета за сигурност на ООН с постоянно място в него. В същото време ние би трябвало да взимаме решения за общите позиции по външната политика и да организираме съвместни действия в сферата на сигурността в един Европейски съвет за сигурност, включващ и Обединеното кралство. Между другото, и в Германия се работи по една ценна идея – за национален Съвет за сигурност, който да разработва стратегии и да координира външната политика, политиката за развитие и сигурност, отбраната и не на последно място и външноикономическата политика.
Германия и Франция вече работят заедно по проект за създаване на европейски изтребител на бъдещето. Други държави също са поканени да участват. Като следваща стъпка бихме могли да се заемем със символно натоварения проект за конструиране на общ европейски самолетоносач, с който да изразим ролята на ЕС в света – сила, гарантираща сигурността и мира.
В същото време, трябва да предложим още нови политики за и с Африка. Нужно ни е равнопоставено партньорство, както в интерес на хората там, така и в наш собствен интерес. Това по-конкретно би означавало да започнем да говорим по темите, както за отваряне пазара ни за африкански селскостопански продукти, така и за премахване на всеобхватните ни регулации в тази област.
Целта ни е да изградим Европа на действието, което далеч не е равнозначно на една европейска супердържава. Работата на европейските институции не може да претендира за морално превъзходство над сътрудничеството между националните правителства. Едно ново създаване на Европа не може да се случи без националните държави: на тях дължим демократичната легитимация и идентификация на народите.
Именно държавите членки формулират собствените си интереси и ги синтезират на европейско равнище. От тази реалност произлиза международното влияние на европейците. Европа трябва да разчита на субсидиарността и на отговорностите на отделните национални държави, но същевременно да е в състояние да действа и в общ интерес. Ето защо нашата Европа трябва да се опре на два еднакво важни стълба – единият, свързан с междуправителствения метод на действие, а другият – с общностния. В същото време ние трябва да премахнем анахронизмите и да вземем онези решения, които отлагаме от доста дълго време. Те се отнасят до концентрирането на Европейския парламент в Брюксел и до облагането на доходите на европейските чиновници.
Много държави членки са изправени пред предизвикателството да поддържат сплотеното съвместно живеене на обществото си, което в резултат на миграцията е станало доста по-разнородно. Особен проблем тук създават теченията в исляма, които са несъвместими с нашите представи за отворено общество. Ето защо един от най-важните въпроси, свързани с бъдещето ни, е дали Европа е в състояние да вдъхнови исляма за изявяване на такива характеристики, които да са съвместими с нашите ценности. За да направим това, трябва да изградим европейски „Nathan катедри“[5], в които да обучаваме собствени имами и духовни учители в традициите на Просвещението и толерантността.
След падането на Берлинската стена, преди близо тридесет години, милиони хора от Централна Европа станаха нови членове на европейската общност; други продължават да се стремят към нея. Трябва да зачитаме подхода и специфичния принос на държавите членки от Централна и Източна Европа към нашата обща европейска история и култура. И все пак, не трябва да има никакви съмнения – не сме готови да правим никакви компромиси с ядрото на нашите ценности и принципи. Ако имаме смелостта конкретно да говорим за промени в европейските договори, то никой няма право да се затваря в собствената си групичка – нито „брюкселският елит“, нито „западният елит“, нито така нареченият „проевропейски“ елит. Само ако убедим всички да се включат, ще извоюваме демократичната легитимация на новата ни Европа.
Не трябва да се страхуваме от подобен род дискусии. Нашият European Way of Life е привлекателен за целия свят и това може да се види и в прилива на огромни групи международни туристи в европейските метрополии, и в усилията на съседни държави да се присъединят към нас, и в желанието на студенти и стартиращи фирми от цял свят да започнат образованието и кариерата си тъкмо в Европа. Много хора по света се стремят към Европа. Между другото, и в Русия на Путин хората искат да живеят според „евростандарта“.
Светът се развива и Европа е изправена пред избор. Моят изборът вече е направен: трябва да направим Европа така, както трябва. Необходими са ни стратегически мощности за индустриите, технологиите и иновациите; усещане за сигурност за европейските граждани и общи действия, отстояващи интересите ни, в сферата на външната политика и политиката на сигурността.
Трябва уверено да се захванем за работа и да не допуснем постоянните и тревожни въпроси за „популистите“ да ни обезкуражат.
Анегрет Крамп–Каренбауер, председател на Християндемократическия съюз
Велт ам Зонтаг, 10.03.2019
Превод от немски Димитрина Константинова
[1] Вестник „Култура” публикува обширни извадки от нея в брой 33/6 октомври 2017.
[2] Отговорът на Анегрет Крамп–Каренбауер публикуваме тук, водени от убеждението, че важните за ЕС текстове трябва да ги има на български и да се познават.
[3] European way of life – европейски начин на живот
[4] Future made in Europe – бъдеще, създадено в Европа
[5] Вероятно те ще носят името на Натан Сьодерблум – шведски протестантски теолог, известен с активната си дейност по популяризиране идеите на икуменизма и световния мир, заради което през 1930 г. получава Нобелова награда за мир.
