Теодор Куренцис: До Чайковски, вместо писмо
Съществуват хора, които, след като са паднали, след като са преживели поражение, си намират някакво специално място, специално светилище. Намират мястото си сред суматохата на този свят. Ако падат постоянно, това убежище постепенно става все по-познато: то им поднася сетивността, която липсва на горната земя.
Боли първия път, когато те намушкат с нож; втория път се понася по-леко; третия път, за да може човек да оцелее, се превръща в изкуство. Няма естетика при отворените рани.
Трябва да се започне от самото начало. Иначе е по-добре изобщо да не се започва. В чувствеността на падането контрастите стават по-наситени. И липсата на естетика влиза в конфликт с морализаторството. Меланхолията е изключително неморално чувство. Тя е аморален нокът, който чопли рана, защото смята, че така ще заздравее по-бързо. Но меланхолията е отровна.
„Острата кама се забива чак до ефеса, между лопатките на бика, тялото на животното се разтриса като планински хребет, разлюлян от земетресение. Металът така се сраства с живото тяло, че досега никой не е успял да го извади. Атлети и механици, философи и лекари – един след друг, опитват всякакви средства. Те не знаят, че злото, причинено от човек, не може да се поправи“, така пише Лотреамон[1] в „Песните на Малдорор“.
Намираш равновесието си, печелиш слава, стигаш златни върхове, но въпреки това знаеш, че ако паднеш, ще се озовеш на същото място.
Пьотр Илич! За тези хора проблемът – и същевременно целта, е да видят светлината от светилището ви. Защото всичко, което ви е било обещано, цялата слава и велики моменти са единствено самота. Не помагат. Тук Едгар Алан По би възкликнал: „Дълбоко в земята любимата лежи, а аз трябва да скърбя самотен“[2].
Музиката не е ноти, разстилащи се над тишината, а тишината между звуците. И вие така добре разбирате това удивително явление, абсолютната нула на бездната, ръба над пропастта. Това е трагичната красота от нарушаването на тъмнината от светлината, на тишината от звука. В началото на Шеста симфония ни разкривате писалището на светилището си, където вие и сродните ви души забулвате темите й. Започвате от самия край. „В моето начало е моят край.“ (Т. С. Елиът). Бездната е покрита с пластове тапети. И за всеки нов пласт празнотата е пластът под него. Също както пластовете тапети в дома ви на улица „Малая Морская“[3].
Няма смисъл да се обръщаме към философията за обяснения. Сериозността, която е необходима за съществуването й, все още не е изобретена.
Изумително е, че започвате експозицията под формата на соната; дори вие трябва да говорите на език, който всички разбират, за да обясните нещата, които другите не проумяват. Вие говорите на езика на убийците си, на езика на онези, които са ви учили да говорите. Европейски език във форма, която може да опише хаоса. За да го изследва.
Много дълго се опитвах да проумея защо началото на симфонията ви е толкова тромаво. Самият аз се опитах да го дирижирам, за да проуча всички възможности. Защо, за Бога, виолите трябва да започнат главната тема? Но всичките ми опити бяха безнадеждни и примитивни. Само вашият аскетизъм е единственият истински начин да се разкаже историята на непознатото, на откъслечно разбраното. Плоската нормалност на симетрията кара всички нас да привикнем към себе си в този свят. В този свят, който постепенно става по-груб, който сякаш се превръща в собствената ни сянка, вече отделна от тялото ни.
Сянка, която не само придобива свой живот, а и започва да ни заплашва.
Чувството е, сякаш гледаш в огледало, търсейки, както обикновено, очите на отражението си, но изведнъж отражението започва да се движи независимо от тялото ти и те зашлевява по бузата. Сълзите не съществуват до втората тема. Също както в пустинята не съществува вода. Няма вълнение. Само горест. Като далечен писък, който постепенно се приближава, усилва се все повече и накрая влиза в стаята ни. И внезапно осъзнаваме, че писъкът идва от нас.
Второстепенните теми ни застигат като милувките на спомени, които бавно се превръщат в прободни рани.
Те са непоносимо деликатни и леки. Щастието е празник на чудесното, възхвала на светлината в подземния свят на цивилизацията ни, опознаване на целия спектър, който човешката психика може да изпита. Хващате ни за ръка и ни утешавате – така, както Моцарт ни утешаваше: „Вие, прокажени, не сте сами! Ние ви съчувстваме, били сме на ваше място! Няма значение, че нищо не ви е помогнало. Няма значение, че детските ни мечти не са се сбъднали. Няма значение, че лицата на най-скъпите ни хора остават безразлични към крехкия звук или стих, посветен някога на самите тях. Паднали сме, но няма да загубим гордостта си!“
И тогава, когато втората ви тема се завръща с целия оркестър, основата от първите тактове липсва в съпровода. Самата мелодия се превръща в основа. И това са само шумните сълзи на чувствеността ни, които мнозина ще презрат. И само малцина ще ни разберат.
Как говори човек, докато е в тълпата, която знае единствено да критикува и да съди спрямо естетическите закони на епохата, разкриващи се в истината им? Как в кръвожадния свят на естетиката човек разказва за срама си? Те виждат само онова, което им се иска, само приемливото. Само онзи, на когото му е писано да го разбере, ще го проумее. Би било тъжно, макар и по-добре, ако никой не го разбере.
От звуците на кларинета и ниското дишане на струнните се пробужда недостижима мечта, която трябва да бъде доразгърната в най-голямата експозиция, най-гръмкия трясък на гръмотевицата. Успявате да уловите гръмотевицата и тишината в една и съща секунда. Представям си ви като млад: как свирите френска песен и как, още от първите акорди, сте обхванати от страх.. И, тръгвайки от една строга идеология, строите кули, за да ги превърнете веднага в прах.
Създава се чувството, че тичате от огледало към огледало и ги трошите с кървавите си юмруци. Главните теми се превръщат в най-жестоките адски писъци. И този световъртеж изпитвате, когато, изглежда, пропадате в нищото със скоростта на светлината. Темата, която така съпричастно оплаквате в експозицията, се превръща в безмилостна заплаха, борба между крайната човешка сила и Dies irae[4].
Как само цигулките издигат мелодията до сърцето на урагана, докато медните духови инструменти я унищожават и запращат в бездната на басовия диапазон. От всичко това се надига чувство за опасност: сякаш се намираш в центъра на торнадо и чакаш удара на втората тема да се стовари върху гърдите ти. После всичко се разпада и започват бълбукащите триоли на челата и контрабасите. И тогава православният химн „Нека почива в мир с добрите души“ прозвучава от медните духови инструменти. Започва битката на човечеството срещу една съдба, предначертана от естетиката. Но този абсурден валсов съпровод на валдхорните звучи като студен, безжалостен Tuba mirum[5]. Всички земни култове се сриват. Остава единствено един ужасяващ, безмилостен ритъм. От тези пепелища първата ви тема отново се възражда. С поразяващ страх.
Преди повторението способността на човек да издържа на агонията достига своя връх. В тактовете, които следват, инструментите вече започват да губят официалните си роли: протестът на човечеството надделява над собствената му идентичност. Повторението на първата част не може да приключи, докато целият оркестър не пролее кръв.
Но как, Пьотр Илич, можете да обясните всичко това на нас, простосмъртните? Как можете да обясните архитектурния си план да сринете всички паметници, издигнати във ваша чест, в един свят, където цивилизацията е откъснала хората от скръбта? В този апокалиптичен сън се явяват видения. Да се отмъсти на човечеството. Преди повторението на втората тема се появява усещането, че всичко е приключило. Сякаш тромбоните отговарят на тази скръб, изсвирвайки своите четири фрази. И тогава онова пицикато… И тогава… наистина… вече всичко е приключило.
От нищото започва да се развива линията на втората тема, но този път няма емоция. Усещането е, сякаш от пепелта на нашата собствена смърт се издига светлият, младежки дух на любовта, кристален и прозрачен. С ваше позволение помолих музикантите да свирят точно по този начин – сякаш след смъртта си се обръщат назад и гледат отгоре какви са били някога – тогава, когато са изпитали първата любов. Какви хора са били тогава, а не какво мислят за себе си в дните преди смъртта.
Полупрозрачното утро на носталгия се материализира. Светлината на младостта, Пьотр Илич, прониква само в момента на последното сбогуване. Тремолото на балалайките звучи постоянно при последното пътуване по улиците на вашето минало.
Ако можехме само още веднъж да се завърнем там! Само веднъж! Мелодията на втората тема се развива до своя емоционален връх, пречиства ни, превръщайки брадавиците ни в изящни бижута. Не всичко е било напразно. Няма нещо, което да е било напразно. И вие напускате този свят така достойно, толкова спокойно.
Цялата ни история избелява като петолинията в забравена книга с песнопения. Остава само надписът с мастило.
Буквалният превод на обещаните Елисейски полета на нашия живот.
Винаги ми е било трудно да разбера как след такава първа част сте могли да продължите симфонията си.
2.
Във втората част винаги съм смятал, че смъртта идва с валс, а честно казано, никой не е написал по-добър валс от вас, никой не е празнувал красотата и щастието по такъв начин. Вие сте наясно с контрастите и уравновесяванията. Цялата втора част е автобиографична, създадена е в друго разположение на духа, във висшето общество, където сте се опитвали да съществувате, да се радвате на живота, да бъдете като всички останали. Там преживявате забранените страсти. По средата на втората част валсовият ритъм, заедно с тимпаните, се превръща в туптене на сърце. Вие пеете тъжната си мелодия. Вашата забранена мелодия.
Сякаш сте запушили ушите си и като не чувате шума около себе си, потъвате в своята вътрешна, нежна тъга. А когато валсът отново зазвучава, започвате да се усмихвате, отново се връщате в реалността, появявате се сред вашето обкръжение. Съчетавайки тези два свята, казвате: „Виждате ли, нищо не ми се е случило, разбирате ли, всичко е наред.” Като че ли починалите ви роднини посещават сънищата ви и ви казват: „Спокойно, нищо не ми се е случило, аз съм още жив.” Когато допускате до съзнанието си забранени мисли, постоянно ви се струва, че всеки може да ги чуе.
3.
Спомням си, че много възрастни професори винаги са настоявали тази трагична, но жизнеутвърждаваща линия да се продължи и в третата част. Симфонията е страстна; става въпрос за Ерос и Танатос. Третата част не може да бъде весела. Това е грешно, грешно, грешно.
Имах един приятел – когато изпадна в дълбока депресия, ми каза: „Обещах си, че след два дни ще умра. Ще изживея тези два дни със съзнанието, че после ще умра. Ще живея за последен път”. И тогава в него се роди разкошно чувство на радост и той започна да осъзнава всички чудеса на живота. Животът е като непрекъснато движение на октави. Животът е като мощен оптимистичен дух. Гигантски скокове, дълги километри. Изведнъж имаш усещането, че Създателят на цялата природа, архитектът на намеренията, онзи, който реди пъзела във всичките му възможни комбинации, ти говори.
И си напълно ангажиран с живота, с Божествената природа, с човешката същност, с небето, със земята. Селяни, войници, народни певци и свирачи, аромата на улиците, аромата на Санкт Петербург.
Спомняте ли си, когато настъпва пролет, как мирише на студ и плесен? Такъв е ароматът на небесния локомотив – онзи, който идва и после заминава. И не престава да го прави. Това не е „естествен” град: природата просто го е откраднала, а после превзела. И всички тези малки характерни черти са съчетани в един огромен дворец, приличащ на руския дух, където смесването на племената води след себе си до славната златна среда.
Алтернативна стратегия, нов прочит на историята и бъдещето на Европа. И така, каза ми приятелят, в продължение на два дни тази музика звучи постоянно. Тя звучи винаги. И потвърждава по възможно най-мощния начин, че основите ни са изключително здрави. Че няма никога да изчезнем. И че само след подобно пътуване на жизнения дух, само след него можете да разберете какво е печал.
Не е възможно тази симфония да се завърши с „Адажио Ламентозо”, ако преди това не е имало достатъчно мощно „Скерцо”.
4.
Когато изчезне езикът, какво остава? Когато няма философия, какво потвърждава вашето съществуване? Когато останете сами, как може да продължите да живеете? Всеки композитор се обръща назад и гледа от края до началото. Всички композитори търсят първия си такт. Когато почувствам, че всички думи са изчерпани, ще тръгна към светилището, където ме очаква Хенри Пърсел.
В момента на сбогуването зазвучава сарабанда, чиито струнни гласове ви потапят в полифония, която няма точно определен източник. Колкото по-надълбоко потъвате в бездната, толкова повече истинските звуци изчезват.
Това е спонтанен танц: започваш да танцуваш, спираш, продължаваш. Имаш усещането, че след първата пропаст се отваря втора, трета. И четвърта, в която водата става черна. Черна. Като сърцето ти. И изведнъж този валс се появява отново, първият валс от младостта ти. Отново, с ауфтакт. Колко трудно ми беше да изградя този „прощален валс”: постепенно да го развия, да овладея емоционалния интензитет, да извадя всичко от него.
И отново сарабанда. И отново става ясно, че по небето няма стъпки. И отново трябва да се полети във въздуха на творението, от прозорец на прозорец.
И отново имаш усещането, че всички мъртви композитори са дошли да те видят. Те са дошли със свещите от иконите и седят до теб. Готови са да ни вземат със себе си. На това място си спомням моя професор, който накара струнните инструменти да свирят сфорцандо така, че се уплашихме за здравето му. Това вече не са гласове на инструменти: това е вик на безумни страдания. Опит от страна на човека да бъде чут в безкрайността с нейната тъй лоша акустика. Но всичко това във финалната част изчезва. Заедно сме с вас и вашите идоли. Вие хвърляте по нас пет пицикати, които сте откраднали от първите тактове. И си тръгвате.
Все още не съм осъзнал напълно колко невероятно е да се изпълнява тази музика. Трябва ли да се свири изобщо? Не знам. Не съм сигурен и дали е възможно да бъде изсвирена. Но да се живее в свят, в който сме загубили способността си да плачем в присъствието на красотата, не е толкова лесно – не сте ли съгласен, скъпи Пьотр Илич?
Теодор Куренцис
Публикуваният тук текст е към диска със запис на Шестата симфория на Чайковски, изпълнявана от MusicAeterna, с диригент Теодор Куренцис.
Превод от английски Катерина Станковска
––
[1] Лотреамон е псевдонимът на френския поет Изидор Люсиен Дюкас (1846-1870). Смята се за предшественник на сюрреализма. Известен е с поемите си в проза „Песните на Малдорор“.
[2] Куплет от недовършено стихотворение, писано през 1847 г. по повод смъртта на съпругата Вирджиния.
[3] На улица „Малая морская” № 13 в Санкт Петербург се намира квартирата на Модест – един от братята на Чайковски, в която той умира на 6 ноември (25 октомври) 1893 г.
[4]Dies irae – известен латински химн, описващ деня на Страшния съд. Изпълнява се по време на литургии, отслужвани за починали.
[5] Tuba mirum е част от Dies irae – в този куплет става дума за звука от архангелската тръба, който ще призове всички на съд пред Божия трон.
