Радостина А. Ангелова. „Бал в Мулен Руж”. СофтПрес, С., 2019
Пиша за тази книга, защото чрез нея мога да откроя появата на още една, интересна и продуктивна посока в дългата вълна на българския роман от последните двайсетина години. След като „откри“ и донякъде усвои умението да се драматизира историята според проблемите и потребностите на настоящето, нашата най-нова литература обърна поглед към своето собствено минало. Тя, с други думи, започна да превръща в сюжети биографичното присъствие и психологията на известни писатели и поети от предходни епохи, засега най-вече от ранния ХХ век. Успехът на тази линия стана видим с вниманието, което спечели „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, в голяма степен заради смелостта да се експериментира с подредената последователност и традиционализма в разчитането на историко-биографичните факти. През 2017 се появи „Афиши в огледалото“ на Радостина Ангелова, роман, който е далече от желанието да експериментира, но щастливо е взел на фокус една много интересна и много забравена фигура от историята на българската култура: Роза Попова, поетеса и преводачка, изключително популярна актриса, ръководител на своя трупа и първата жена директор на държавен театър у нас. Този месец излезе и романът „Суета, суета“ на Владо Трифонов; в него възкръсват Иван Вазов и Стоян Михайловски, а чрез техните срещи и разговори – светът на столичната интелигенция от началото на предходния век.
„Бал в Мулен Руж“ продължава линията „Роза Попова“ в творчеството на Радостина Ангелова. Отново жена, поетеса и любовна история стоят в центъра на сюжета. Действието протича в две различни и самостоятелни посоки, които се редуват. Едната се случва през 1905 г., другата – в наши дни. Две красиви българки стоят във фокуса на всяка от тях. Първата е Мара Белчева, придружила Пенчо Славейков на неговото поредно лечение, този път в Париж и с модните за онова време методи на психоаналитично ориентираната психотерапия. (Впрочем това е единственият вид лечение, което дава видимо добри резултати. За удивление на всички Пенчо се връща в София без задължителния дотогава бастун. Но не задълго.) Другата героиня се казва Ева, второ поколение от български емигранти в Париж, и прави докторат по история на изкуството. Оплетена е в проблематична връзка със своя научен ръководител, професор Роле, но ще открие истинската любов едва когато се върне в родния град на родителите си, Чепеларе. Няма да разберем какво ще се случи с нейния докторат, защото финалът остава широко отворен. Трудно е да се пресекат двете линии, да се свържат двете жени, затова сюжетът има нужда от помощта на „магически“ предмет както в популярната линия Еко-Браун. Така се появяват известната картина „Бал в Мулен Руж“ на Тулуз-Лотрек и жената в розово, портретирана в нейния център. Истинско предизвикателство щеше да бъде, ако това се окаже Мара Белчева, но романът има за пример „Шифърът на Леонардо“ и плете връзки с една далечна френска прабаба на Ева. Тази линия е обстоятелствено развита, но изцяло в клишетата на розовия роман. По-важно според мен е да видим от какво би трябвало да се пазят писателите, когато посягат към биографични фигури на културното минало. Ангелова е извършила проучвателна работа, това е чудесно, но остава изцяло върху повърхността на събраната информация. Тя не развива психологията на своята историческа героиня, не търси проблемни възли в нейното битие, не я „дописва“ в контекста на съвременните представи за драматична женственост. В резултат нейната Мара Белчева е силно илюстративна и статична. Наистина, тя често говори с документални реплики, но това не я прави по-жива и по-симпатична. Най-важното в употребата на документален материал си остава монтажът, а той изгражда интересен образ само когато има модерна концептуална посока. И не на последно място, нужно е да се пази баланс в свързването на жанр и образ. Очевиден е рискът да вместиш фигура на високото минало в популярен любовен роман: всичко се оцветява в розово. Целта, дори да е благородна, не винаги оправдава средствата.
