Танц на разпада:
Климакс на Гаспар Ное

Т

Гаспар Ное е роден през 1963 г. в Буенос Айрес. Син е на аржентинския художник Луис Фелипе Ное. Влиза в голямото кино с дебютния си филм „Сам срещу всички“ (1998). През 2002 година излиза „Необратимо“ с Венсан Касел и Моника Белучи, придобил скандална слава заради бруталните сцени на насилие. „В бездната“ от 2009 година дезориентира с психеделичната си естетика. След сексуалната мелодрама „Любов“, най-новият филм на режисьора – „Климакс“, се появи на миналогодишния фестивал в Кан.

Най-ужасното дете на френското екстремно кино Гаспар Ное е свикнал да предизвиква основно възмущение с филмите си и сякаш не е сигурен как да реагира на положителния отзвук за последния му танцов хорър „Климакс“ (2018). Вдъхновен от демоничното, този филм е и произведение на съвременния танц.

С психеделичните провокации в „Климакс“ забележителният френско-аржентински режисьор действително достига нови върхове в своето творчество. Наративът говори през образи, цветове и движения. Ное волно позволява на героите и камерата напълно да загубят равновесие в химическия инфернален делириум, чийто екстаз може да бъде достигнат единствено в разрушението.

„Климакс“ продължава превърналото се в запазен стил на Ное умение да извежда зрителя отвъд границите на вменените възможности за перцепция и да превъзбужда до агресивност сетивата. Срещаме познати маниери: наркотични пътешествия в наситено червено, кошмарни коридори, атмосфера като в квартал с червени фенери, необуздано въртелива камера, наранени тела. Насилени сме да напуснем собствената си зона на комфорт, за да видим Невъобразимото и Необратимото в колективното LSD турне на героите през танца. Разпадът при Ное всъщност винаги е необратим. Твърдата реторика на насилието трудно издържа на непредсказуемите движения на ордата полудели танцьори. Работата с оператора Беноа Деби изглежда повече от съвършена. Халюциногенните ефекти при танцьорите се отразяват по същия начин и на камерата, и на дизайна на осветлението.

В началото на „Климакс“ Гаспар Ное показва всъщност края, подобно на „Необратимо“. Първата сцена ни води от aда към живота преди рухването. Всичко е бяло, а през прясно падналия сняг забелязваме препъваща се крехка окървавена жена. Тя пада, пак става, остава да лежи в снега… Светът изглежда преобърнат с главата надолу, но не знаем защо. След това се запознаваме с всеки герой чрез документални материали, заснети на видеокасети, показващи всякакви танцьори от крайните квартали на Париж и Берлин. Те споделят защо са там, какви са очакванията им от предстоящото турне, какво е отношението им към танците, любовта и дрогата. Актьорите не са професионални и затова са много спонтанни. Така Ное успява да създаде филм, който, между ритуалността, музиката и ужаса, е и социален разрез. В записите една от танцьорките категорично заявява, че не иска да свърши като Кристиане Ф. и споделя, че съквартирантката й в Берлин си капе LSD в очите. По-късно същото LSD ще отключи в нея неподозирани лудости. Измежду носталгичните към 90-те видеоматериали се появява и касета с филма на Дарио Ардженто „Суспирия“.

След отношенията, разказани през секса в „Любов“, „Климакс“ изглежда като абсолютното освобождение. Заснет е за 14 дни в хронологичен ред, без никакъв сценарий, с малък бюджет в стара училищна сграда в предградията на Париж.

Действието се развива през 1996 г. и се фокусира върху преживяванията на 21 млади хора от танцова група в отдалечена хижа, разположена в снежна пустош, където танцовите пърформанси и впечатляващи умения на телата поемат към неконтролируема, все по-накъсваща се траектория в късните часове на нощта. Домашната сангрия се оказва тежък LSD коктейл. Групата бавно осъзнава какво се случва, има предполагаеми обвинения, никой не знае какъв ще бъде ефектът и колко дълго ще продължи. Преди това обаче, Ное се постарава да ни разкаже за пулсациите на мястото, енергията на танцуващите тела в общ ритъм и живота, който извира от тях. Подчертано е и колко различни типове са хората: гей, лесбийка, хетеро, араби, чернокожи, кокетни, забавни, иронични, сериозни, арогантни, затворени, отворени. В едно нещо са обединени: питани на какво са готови за кариерата си, всички отговарят: „На всичко“.

Интерпретациите за подобен филм могат да бъдат всевъзможни и смели, какъвто е и самият той. Не липсват определени символи, напомнящи интереса на Ное към насилието и халюцинативния разпад: дете умира от ток, заключено самó в клаустрофобично помещение за електрически бушони и инсталации, затворено там от майка си, която в точката на разтваряне на мозъчните си неврони няма представа къде е ключът. Бременна жена (срещана символика при Ное) бива групово ритана в корема, присъстват всевъзможни колективни превишения на насилието из притъмнени, одимени коридори, сексуално привличане между сестра и брат.

Единствената професионална актриса във филма всъщност е София Бутела, също така и икона на съвременния танц. Тя въплъщава съвестта на групата. Задача, която лесно се превръща в неуспешна. Интензитетът на нейното изпълнение извиква връзки с диаболичната акробатика на Изабел Аджани в „Обсебване“ (1983) на Анджей Жулавски.

Високата танцова дисциплина и подчинение на телата внезапно експлодират в бурна анархистична интоксикация на желание, болка, жажда, насилие, транс. Визуалният космос на Гаспар Ное е изключително красив и дълбоко смущаващ. Постепенно и останалата част от ансамбъла е обсебена от състояния, заобикалящи условия и телесни изкривявания. Филмът се превръща в свободна, асоциативна верига от образи на безумието и напомня донякъде на документалния филм „Лудите господари“ (1956) на Жан Руш, където Хаука, религиозно движение на колонизирани африканци, изпадат в състояние на транс и танцуват не по собствена воля, имитирайки (военните) церемонии на своите британски окупатори като акт на съпротива. В този смисъл, „Климакс“ може да бъде и метафорична картина на света, в който живеем. Солидарната танцова група, изпълнена с жажда за съвършенство и трансцендентна виталност, постепенно се разпада на уплашени и изолирани индивиди. В началото пулсираме заради красивата симетрия на телата, изпитваме радост от човешката хармония. Метафорично идеята за танца ни отвежда извън физическото, в единението на космическото. Хармоничността на тела и движения постепенно започва да се деформира и гърчи. Следва деконструирането на единението в невменяем хаос. Всички представени ни идентичности изчезват. Установените връзки в колектива се разбиват и всеки се опитва сам да се спаси от останалите, като накрая всички са деперсонифицирани. А движението е все по-антихуманно.

Възможно е да гледаме филма и като картина на Франция. Това е така, защото, от една страна, френският флаг е фонът зад пулта на диджея. Огромният трикольор е първото нещо, което виждаме в пространството на залата. От друга страна, Ное специално е решил да изпише на екрана, че „Това е един френски филм и е горд от това.“ Не можем да не се запитаме какво ли прави този флаг и защо Ное иска да ни подчертае, че филмът е (от) Франция. Нетипично е да се питаме подобни неща, когато говорим за филм на Ное, защото той винаги се е стремял да заобиколи рационалните реакции и да се устреми отвъд границите на допустимото. Режисьорът споделя, че е решил да каже, че да, това е горд френски филм, защото смята, че не би бил възможен другаде, освен във Франция; съответно, дава пример със САЩ, където никой не би погледнал идея за подобен филм (без сценарий). „Климакс” е и форма на благодарност към Франция. Трудно е да приемаме подобни прокламации от Ное за сериозни, познавайки работата на режисьора. Но тези знаци за френскостта на произведението определено не са дискретни.

Първият появяващ се въпрос: дали това не е филм за Франция? От всички изкуства, танцът е най-ясният израз на отношенията между индивид и група. Виждаме героите поотделно, но ги виждаме и как взаимодействат в група. Така динамиката на властови отношения, господство и подчиненост става ясна бързо. Има изхвърлени от групата. В едно от интервютата си за списание „Шпигел“ Ное казва, че „целият свят в момента е на bad trip”. Думите му директно отпращат към идеята за разпадналия се социум. Отличителен за режисьора е непрестанният му интерес към разпада и различните му проявления. Надписът „Животът е колективна невъзможност“ в края на филма също е ключ към него като социална сатира и може би дори най-политическия филм на режисьора. Нихилистичният поглед към света на Ное тук се уплътнява в невъзможността на човечеството да бъде „заедно“ за дълго и изобщо да съществува в някаква идея за заедност. На какви основи са стъпили танцьорите, за да са склонни да рискуват всичко? Не е случаен изборът тези хора да бъдат именно танцьори. Алегорията на танца, говоренето чрез тялото е всъщност образът на живота. В този смисъл, „Климакс“ може да бъде четен и през Ницше. Започва с аполоновото и дионисиевото, съществуващи заедно в динамика. Тази симетрия е произвеждаща, структурираща, извайваща. Тя е хармонична, хората са и индивиди, същевременно създаващи общ космос. Всичко това обаче завършва с дъното на дионисиевото, екстатичното, разрушителното, голата енергия, която е хаосът.

Въпреки заглавието, което означава „кулминация“, „връхна точка“, „Климакс“ трудно може да се определи като „кулминационен” филм. Деструкцията не води до нещо концептуално. Връхната точка е самото унищожение. Такава е разрушителната й реализация. Това са особено характерни идеи за киното на Ное, представени в този филм по особено красив начин.

Със смесването на ужас, танц и чувствителност, която ту бива елиминирана, ту избуява в някой червено-жълт ъгъл, лошият LSD trip на танцовата група разяжда химически жизнерадостната енергия. Филмът е симфония на умопомрачението, която танцовият ансамбъл не е искал да слуша. Тези младежи не са искали светът им да се превръща в това. Но има други сили, които го движат. И оттам – пропадането в пропастта на обърнатия с хастара свят. Всичко това е стилистично обрисувано с еуфоричния подход на режисьора към звука, ритуалността, музиката.

Ное е симпатичен и с липсващото интелектуализиране и маниерна претенциозност, макар режисьорът да е особен по характерен, свой си начин. Нещата в „Климакс“ просто се случват. Без цел, без фундаментална движеща причина. Филмовата философия на Ное винаги е била такава: никога не определяй, говори с изображения. Поради това, филмът му изглежда честен, реалистичен, извън големите претенции и скучни клишета на политкоректното кино.

След „В бездната“, Гаспар Ное приема етикета на хроникьор на химически индуцирания делириум, но с този филм задълбава още по-навътре. „Климакс” е LSD одисея без структура, без сценарий, удря на различни по интензитет вълни – първо избухване на мощна енергия, следва леко затишие, прекъснато от внезапно падане, а след него неконтролируема мешавица от страх, ненавист и еуфория. Напомня и на „Суспирия” на Ардженто, където ярките цветове съответстват на различните спадове и пикове в настроението, на изграждането и надграждането на насилието; а също и на „Сало” на Пазолини – на пръв поглед стегнатото звено започва да се разпада на функции и насилие в тълпата, или пък на „Обсебване” на Жулавски – стилизирана хистерична приказка, означаваща абсолютния писък.

За автора

Юлия Владимирова

Юлия Владимирова е бакалавър по културология и магистър по "Изкуства и съвременност (XX-XXI в.)" в СУ "Св. Климент Охридски. Специализирала е в Берлин и е работила като културен репортер в редакцията на берлинското радио "B2". Работила е като журналист в БНР и в списание "a-specto". В момента води рубриката "Културен фронт" в Българска свободна телевизия.

Категории