Тръмп е просто инструмент в ръцете на радикалната десница
Разговор с Пол Остър при посещението му в Париж
Във френското издателство Actes Sud излезе големият роман от 1000 страници на Пол Остър „4 3 2 1”. Той представлява четири „вариации” на живота на млад американец през 50-е и 60-е години на ХХ век на фона на войната във Виетнам и расовите конфликти. По повод появата на книгата на френски американският писателят бе в Париж и отговори на въпроси на Le Nouvel Observateur за Тръмп, десницата, расизма и надеждата, породена от новите предизвикателства.
– „4 3 2 1” разказва за четири възможни начина, по които е можела да протече младостта на един и същи персонаж на име Фъргюсън. Това ни подканва да си зададем въпроси за случайностите, които запращат в различни посоки съдбите ни. Онова, което е валидно за индивида, в сила ли е за отделната нация и съществува ли исторически детерминизъм? Нима победата на Тръмп или на подобен персонаж не беше неизбежна, имайки предвид скорошната история на вашата страна?
– Винаги е много интересно, когато изучаваме историята, да изследваме „онова, което не се случило“, събитията, които са изглеждали неизбежни, но в последния момент са били избегнати. Ако следвате този подход, ще откриете, че в този свят нищо не е неизбежно. Винаги има решение на проблемите. Причината, поради която хората не могат да ги разрешат, е липсата на въображение, воля и талант.
В рамките на моя живот годината, в която сме били най-близо до избухването на световен конфликт, беше 1962 г. – Карибската криза. Тогава съм бил на 15 години. Генералите на Кенеди искаха да бомбардират Куба, за да започнат Третата световна война. Съвсем основателно, опасявайки се от световна катастрофа, Кенеди успява да надхитри Хрушчов и да предотврати кризата. Войната ни се размина на косъм. В същото време, Първата световна война и разпадането на Югославия са примери с обратен знак – това са катастрофи, които са можели да бъдат избегнати, но са се случили заради липса на въображение.
Така че отговорът ми на вашия въпрос е „не” – избирането на Тръмп и катастрофалната посока, в която той поведе страната ни, не са резултат на детерминизма. Те се дължат на много фактори, които се проявиха по едно и също време. От друга страна, понякога се питам какво ли би се случило, ако Хилари Клинтън бе спечелила. За нея и за страната ни това би било кошмар. Тя щеше да бъде подложена на страхотен тормоз от страна на републиканците. Те щяха да започнат процедура по импийчмънт срещу нея, щяха да се опитат да я вкарат в затвора… Щеше да бъде страшно и вероятно щеше да има много по-дълбоки обществени разделения.
– Но Тръмп не идва от нищото…
– Разбира се, че не. Той е резултат на петдесетгодишна история – историята на една радикална дясна идеология, която постепенно започна да владее Републиканската партия. Всичко започна с Бари Голдуотър[1].
След това, през 1980 г., избраха Роналд Рейгън за президент и в онзи момент нещо в американската психика се пречупи. По непонятни за мен причини хората обичаха Рейгън, а за мен той беше опасен клоун. Той убеди много американци в истинността на прочутата си реплика: „Държавата не е решението. Тя е проблемът”. Тя се превърна в идеологическия компас на Републиканската партия.
Днес тази идеология е изцяло посветена на унищожаването на правителството. Какъв невероятен парадокс! – тези хора се стремят да бъдат избрани, за да унищожат институциите, от които са част.
Тръмп е олицетворение на това.
Много избиратели се заблудиха и гласуваха за него, смятайки, че той е независим, надпартиен. В действителност, той е най-обикновен инструмент в ръцете на ръководството на Републиканската партия, които го използват, за да се сдобият с всичко онова, за което винаги са мечтали. Уви, техните планове се осъществиха.
За тях Тръмп е огромен успех, независимо от безспорните доказателства за неговата глупост и некомпетентност. С Тръмп те много ефективно постигат целите си. Защото никой не обръща внимание на онова, което реално се случва. Вниманието на всички е ангажирано от Тръмп – той ни предлага забавление и шоу. Той е клоун, от когото не можеш да откъснеш очи. Целият свят го наблюдава, смее се, поклаща с тревога глава, скандализира се. А през това време върхушката от Републиканската партия унищожава всичко.
– Дали тя наистина успява? Отстрани изглежда, че срещу Тръмп има голяма съпротива – Конгрес, съдилища, медии… Като казвам това, имам предвид отхвърлянето на „Обамакеър”[2], забраната за влизането на мюсюлмани в САЩ[3] или протекционистките му амбиции.
– Гласуването за отмяна на „Обамакеър” определено се провали. Но, ако се абстрахираме от този случай, трябва да си дадем сметка за нещо: сега всеки клон на правителството се ръководи от човек, който работи за унищожаването му. Начело на американската Агенция за защита на околната среда стои човек, който не вярва нито в климатичните промени, нито в опазването на околната среда; министърът на образованието не вярва в държавните училища; министърът на труда не вярва нито в осигурителното право, нито в профсъюзите; министърът на здравеопазването не вярва в здравно-осигурителните вноски; министърът на жилищното строителство и градското развитие не вярва в социалните жилища… Току-що приеха нов данъчен закон, който е един от най-скандалните, които познавам. За първи път са възнаградени богатите – често пъти пълни безделници, а бедните, които работят, са наказани. Това става с намаляването на корпоративния данък – от 35% на 20%… Така хиляди милиарди долари ще влязат в джобовете на толкова богати хора, колкото историята досега не познава.
– Еманюел Макрон прави същото във Франция: намалява и корпоративния данък, и имуществените данъци, и данъка върху капиталовите печалби…
– Наистина ли? Това е потискащо. В САЩ това означава по-малко пари за социални програми. Чухме някои сенатори как защитават закриването на програма, предназначена да предоставя здравно осигуряване на бедни деца, като аргументът им беше, че няма достатъчно пари в хазната. А в същото време на богатите дават милиарди! В понеделник вечер, за да постигнат споразумение с демократите във връзка с финансирането на федералния бюджет, програмата беше възстановена за шест години. Но те изпитват омраза към губещите.
Чух Бен Карсън (министър на жилищното строителство и градско развитие) да казва: „Не трябва да създаваме свят, в който хората да бъдат зависими от правителството.” Според него, това би било морално неприемливо, въпрос на „чест“. Да се говори по такъв начин е абсурдно. Ако на човек, който се дави, хвърлите въже, ще стане ли той зависим от въжето? Истината е, че всички ние зависим един от друг.
– Дали онова, което разделя лявото от дясното, не е тъкмо начинът, по който се съди за зависимостта и взаимозависимостта?
– Това е голямата разлика във философията на реакционната десница и прогресистите. В действителност, ние живеем в общество, ние носим отговорност един за друг, зависим един от друг. Но тази десница казва: „Не, всеки човек е свободен и може да прави, каквото си поиска”. Тя забравя, че всеки майка го е раждала, всеки е имал нужда от родители и учители и по някакъв начин е зависел от помощта на лекари, пожарникари и полицаи. Ако можеше, тази десница щеше да приватизира всичко това и щеше да се опита да спечели от него.
– Какво се случи през последните петнадесет години? В социален план, Съединените щати сякаш се устремиха в една по-прогресивна посока, включително и по време на управлението на Джордж Буш: все по-слабата подкрепа за смъртното наказание, признаването на правата на хомосексуалистите, назначаването на афроамериканци на висши постове, включително Барак Обама за президент…
– Джордж Буш не беше расист. Но с Дик Чейни и разни други започна катастрофална война за Близкия изток, най-глупавата от Виетнам насам. Те заслужават да бъдат съдени като военнопрестъпници. Според мен, тъкмо те носят отговорност за най-тежката депресия, която сме преживявали от 1930 г. досега. След това, през 2008 г., ние избрахме Обама и много от нас решиха, че гласувайки за него, са извършили нещо много важно за придвижването си в желаното бъдеще.
Бързо открих, че избирането му е разгневило една трета от американското население, а може би и малко повече. Тлеещият огън на расизма, една от най-големите злини в страната ни, вместо да изгасне, се разпали. Веднага след избирането на Обама се роди Чаената партия, а крайната десница започна да контролира Републиканската партия.
Само в две от осемте години на своето управление Обама успя да подчини Конгреса. По време на тези две първи години той вложи цялата си енергия в здравния закон, в „Обамакеър”. Този закон бе приет, но без нито един глас от страна на републиканците. През последните шест години той не успя да направи почти нищо. И няколкото мерки, които бе предприел в сферата на екологията, бяха отхвърлени от екипа на Тръмп… Десницата никога не е имала уважително отношение към президента Обама. В края на втория мандат на Обама, когато почина Антонин Скалия – съдия от Върховния съд на САЩ – републиканците отказаха да гласуват за кандидата, който той предложи на негово място – нещо невиждано досега! Републиканският Сенатът никога не е бил съгласен на компромиси, предпочитайки пред тях войната и кръвта. И ние все още се намираме в подобна ситуация.
– И според вас, това се дължи на цвета на кожата на президента?
– Без всякакво съмнение. Още преди да бъде избран, Тръмп се бе превърнал в политическа фигура с национално значение и причините можем да открием в следните два епизода: първи епизод – по време на процеса „Петимата от Сентръл Парк”, когато петима души са обвинени, че са нападнали и изнасилили бяла жена, която тичала в парка (през 1989 г.), Тръмп купува четири страници от „Ню Йорк Таймс”, за да настоява обвиняемите да получат смъртни присъди. Десетина години те лежат в затвора, когато излизат резултати от техни ДНК проби и става ясно, че са невинни. Тръмп обаче не изразява никакво съжаление по отношение на предишната си позиция. Втори епизод: Тръмп участва в кампания, поставяща под съмнение законността на избирането на Обама за президент. Говори се, че той е роден извън Съединените щати – нещо, което не отговаря на истината – Обама е роден в Хавай от баща кениец. Отначало никой не приема тази идея сериозно, но Тръмп продължава да я разпространява, прилагайки на практика теорията на Гьобелс, че ако постоянно повтаряте една лъжа, в крайна сметка хората ще й повярват.
Барак Обама прави публично достояние свидетелството си за раждане, но ефект няма. Когато е на път да напусне властта, половината от избирателите републиканци продължават да вярват в тези измишльотини… И именно този скандален епизод дава летящ старт на политическата кариера на Тръмп.
– Въпросът, който ви занимава по време на целия роман, е свързан с расизма в САЩ. В един момент Фъргюсън № 1 се опитва да излезе с Ронда – чернокожа съученичка от гимназията. Тя обаче го отхвърля: „Ти си бял, а аз съм черна. […] Америка, в която искаш да живееш, не съществува и вероятно никога няма да пребъде.” Споделяте ли този песимизъм?
– Ронда Уилямс е много умна млада жена. Въпросната сцена се разиграва в средата на 60-те години, когато се радикализира движението за граждански права. Мартин Лутър Кинг губи позиции за сметка на активистите на Black Power. За тях и за Ронда афроамериканци и бели никога няма да се смесят. Фъргюсън е шокиран: той иска да живее в общество, за което цветът на кожата е без значение. Но Ронда му дава урок за това колко реален е американският расистки конфликт. Не споделям нейния песимизъм, но го разбирам.
Ако бях млад афроамериканец, щях да съм изпълнен с гняв и ярост. Изненадан съм колко мили са чернокожите в САЩ, когато демонстрират топли чувства към белите. Готови са на всичко, само и само да не създават проблеми. И все пак, белите постоянно ги възприемат като потенциален проблем. В действителност, афроамериканците живеят в един много несправедлив свят. Ако ги хванат да пушат марихуана, влизат в затвора. А на вас, белите, ако това ви се случи, само ще ви кажат да не го правите повече. Делът на афроамериканците в затворите е огромен, тъй като ги съдят по други стандарти. На много места, ако сте афроамериканец и карате хубава кола, от полицията редовно ще ви спират за проверки. И тази несправедливост продължава вече стотици години.
– Демократическата партия в състояние ли е да се бори срещу тази радикална десница?
– Демократическата партия загуби смисъла на действията си. Нейните членове вече не знаят кои са. Това е много е тъжно. На последните избори кампанията, която водеше Демократическата кампания, беше катастрофална. Хилари Клинтън можеше да бъде новият Мартин Лутър Кинг, но трябваше да предложи на САЩ алтернативна „мечта”. Тя не биваше да се обезличава, атакувайки Тръмп, тъй като това само го направи по-силен.
Онова, което ме интересува повече от Демократическата партия, е появата на новия активизъм в САЩ в отговор на избирането на Тръмп. Хора, които никога не са участвали в политиката, сега се кандидатират за избори. Много от тях са жени. Демократическата партия има много да наваксва, докато ги настигне! Но би било прекрасно, ако това я извади от летаргията. Надявам се, че в резултат на междинните избори[4] (през ноември 2018 г.) републиканците ще станат малцинство.
– Чисто аритметически това би било трудно…
– Вярно е, но не трябва да изключваме и възможни изненади. Вижте само какво се случи наскоро в Алабама (напук на всички очаквания, демократът Дъг Джоунс спечели частичните избори в щата Алабама за място в Сената на САЩ). Съединените щати сякаш са се превърнали в ластик: те застрашават ценностите, в които вярваме вече 250 години, започвайки с демокрацията. Те или ще се опънат до скъсване и със страната ни ще е свършено; или ще се отпуснат, ще си възстановят формата и нашата Република ще бъде спасена. Към днешна дата не съм в състояние да кажа към кой сценарий сме се насочили. Американците винаги са имали голяма вяра в конституцията си, институциите, върховенството на закона… Смятали са, че системата им е твърда като камък. Но тя е като сапун – разсапунисва се и се разтапя. И ако по отношение на Тръмп не се вземат мерки, скоро няма да има нищо друго, освен пяна, хвърчаща по улиците.
Разговора води Паскал Рише
l’ OBS № 2778, 01.02.2018
Превод от френски Иван Николов
–-
[1] Бари Голдуотър (1909 – 1998) е сенатор от щата Аризона в периодите 1953–1965 и 1969–1987. Той е кандидат за президент на Републиканската партия на изборите през 1964 г., когато е победен от Линдън Джонсън. Убеден антикомунист с консервативни възгледи, обявяван за символ на агресивната политика на САЩ.
[2] През юли 2017 г. сенаторите от републиканското мнозинство в САЩ осуетяват плана на Доналд Тръмп да отмени и замени спорната здравна реформа на предшественика си Барак Обама.
[3] През февруари 2017 г. Федералният съд в Сиатъл спря временно прилагането на президентския указ, с който се затягаше имиграционното законодателство, а по-конкретно се преустановяваше приемът на граждани от седем държави с предимно мюсюлманско население.
[4] След междинните избори републиканците запазиха контрола над Сената, а демократите получиха мнозинство в Камарата на представителите.
