– Измина доста време между абсурдисткия ти телевизионен филм „Преследвачът“ (2008) и пълнометражния дебют „Снимка с Юки“ (2019).
– Да, безмилостно много време.
– Кога откри разказа на Мирослав Пенков?
– В деня на издаването на книгата му „На Изток от Запада“ на българския пазар. Тогава живеех на ул. „Хан Аспарух“ и под нас имаше една книжарничка, бяхме приятели с книжарките и те точно затваряха, когато едната ми помаха, че има нова книжка с български разкази. Прочетох я същата вечер. Адски ми хареса. И най-вече „Снимка с Юки“ – видя ми се, че става за кино. И буквално от този момент започнах да си представям как може да стане филм. След това се свързах с Миро, написах му дълъг мейл. Той с пълно право подходи твърде предпазливо. Започнахме да си говорим. Пратих му „Преследвачът“. Той мило каза: „Неизвестно защо, филмът ти ми хареса“ – и даде съгласие. След това с Димитър Стоянович почнахме да работим.
– Много ли се различава филмът от разказа?
– Общо взето, той започва там, където свършва разказът, т.е., с катастрофата. И оттам нататък ние го написахме. Разбира се, общувахме и с Миро – той, като талантлив човек, не беше ревнив към текста си, прие всички идеи, сам даде доста любопитни предложения, които влязоха… Но проектът се влачи бавно, прекалено бавно за един човешки живот. Не само у нас, в цяла Европа с киното е така.. Пет години са ужасно много време за един филм.
– Как така на теб, роден и отраснал в центъра на София, ти се дощя да направиш филм на село и с цигани?
– Не съм сигурен, че човек трябва да прави само неща, които са му близки. Всяка история може да те развълнува. Малоумно обвиняват Уди Алън открай време, че е перфиден расист, защото не снима чернокожи във филмите си. И той много хубаво отговаря в едно интервю: „Просто не ги познавам, аз съм евреин от горен Манхатън, моята среда е такава, никого не искам да обиждам. Ако се появи такава история, естествено, ще я направя”. Мен историята в „Снимка с Юки” адски много ме развълнува.
– За първи път в български игрален филм циганите са снимани по такъв естествен начин и стоят хомогенно, а не като екзотика.
– Мисля, че това е един от нашите успехи. Защото циганите като социум и понятие за другост не са били за нас движещ механизъм – те са просто хора.
– И все пак са двигател на сюжета.
– Да. Доколкото пак се опира до човешки отношения, а не до акцент върху социалния им облик.
– Освен чудесния Серафим Тодоров, във филма има много натуршчици цигани. Пленителна е майката на момчето. Къде я намерихте?
– Сарафа е прекрасен, Краси Иванова – също. Камерата я обича. По генезис „циганската” линия в историята изключваше занимание с професионални актьори. От друга страна, за ролята на бащата ни трябваше човек, който да има поне бегла представа за думата „дисциплина”; и тръгнахме по логиката да е спортист. И Сарафа се оказа находка. Общо взето, за циганите почти 100% заслугата е на кастинг режисьора Йоана Илиева – много труд хвърли и направи страхотен подбор от лица, присъствия и цялостното усещане за генотипа.
– Филмът е колкото селски, толкова и космополитен, защото главните герои са японката Юки (Кики Сугино) и българинът Георги (Руши Видинлиев), оженили се в Канада и дошли в България, за да опитат да имат дете ин витро. Интересно ми е как постигнахте вглеждането в междуетническите и мултикултурни отношения с такава вътрешна енергетика и душевност?
– Да ти кажа честно, още в разказа тази работа с мултикултурността не ме занимаваше много. Въпреки че във филма отчетливо има такъв момент. Но не ми беше център. Защото, в крайна сметка, ако тя не е японка, ще се измени ли сърцето на цялата тази случка?
– Да. Би било друго. Ако не беше японка, не би отишла по този начин при циганите.
– Да. Вече последиците са друго – красиво е как хора с различен манталитет и бекграунд реагират на една ситуация. Как се възприема престъплението, наказанието, моралът, смъртта… Но думата „сблъсък” ме отблъскваше от самото начало. Защото в нея има нещо много агресивно. Дано не изглежда така във филма.
– Не изглежда, но селяните наричат Георги „американеца”…
– Много ми хареса това припознаване на другост през твоите си представи. Всеки се бои от всеки – струва му се плашещ, различен, неразгадаем. Българинът има някакво вродено, генетично заложено недоверие, страх от циганите. Японката е странна и любопитна…
– Тя е пълна екзотика, особено с този Polaroid. Гледат я като извънземна.
– Точно защото е друго. Българинът, който просто е заминал някъде, за нас става чужденец, американец. Тоест, тук има псевдомултикултурен сблъсък. И това ми допада. Просто разказваме за хора, на които нещо им се случва в странна, но напълно допустима ситуация. Същото се отнася и за следователя (Димитър Маринов) и отношението му към циганите – хора са, ама други, няма как да се разберем с тях. Общо взето, следователят е събирателният образ на обществото. Работехме много в посока всичко да изглежда нормално, да не преиграваме. Защото стереотипът няма нужда да се засилва, напротив.
– Преобръщат се нещата във филма.
– И от драматургична гледна точка, и от морална, и от всякаква. Много повече ме вълнува вторият план на историята – че не трябва да си правим планове без кръчмаря. Цялата тази доктрина на позитивното мислене всъщност е крайно сатанинска идея. Това, че, видиш ли, като си повтарям, че нещо ще стане хубаво, то накрая ще стане хубаво, без да полагам каквито и да било усилия. Георги затова непрестанно повтаря: „Добри неща се случват на добрите хора“. Хич не е така. По съвсем, съвсем друг начин ни вижда Господ. И на мен тази линия във филма ми харесва от самото начало – че ще имам деца въпреки Сътворението. То сто пъти ми казва „не“, но аз ще направя и пет ин витро процедури, защото ще победя естествения подбор, Божията промисъл. И изведнъж се случва нещо и проумяваш, че нямаш абсолютно никакъв контрол върху живота си, бъдещето си и често върху миналото си, колкото и да изглежда невероятно, защото едни натрупвания, които си смятал за непоклатими и стопроцентови, изчезват за части от секундата. Катастрофа – дотам ни стигна с Дими въображението, знам, че е банално, но ти разклаща всичко.
– Във филма, с изключение на Руши Видинлиев и семейството му, изпълнителите са непознати. Предполагам, че е търсено.
– Разбира се, при това доста целенасочено, за да се случи историята.
– Японка няма как да играе друга, освен японка. Как намерихте Кики Сугино?
– Тя е изцяло заслуга на продуцента Борислав Чучков.
– Присъства на екрана феерично и в същото време дълбоко.
– Те са такива. Не бях общувал с японци по-дълго време и ми беше безкрайно интересно да работим. Кики беше страшно дисциплинирана, разбира се. Убийствено концентрирана – от първия до последния ден. В същото време – отворена, смешна, готина. Тя е и сериозен режисьор в японския артхаус. Ако имахме повече време, мисля, че още по-интересни неща щяхме да направим, но другият път – по-хубаво.
– Руши се настани трайно в българското кино. И всеки път е различен.
– Руши е мислещ човек, много интелигентен. Не го усетих да има големи актьорски амбиции, което също е прекрасно. Беше му трудно, на всички ни беше трудно, защото снимачният процес беше тежък. Имаше организационни проблеми от всякакъв характер, много натуршчици, терени… С времето също нямахме особен късмет – бяха зверски студове, пък действието е уж пролетно… Тежки снимки бяха. Но те винаги са тежки – не знам откъде се е пръкнала заблудата, че киното е голямо забавление. Не е. Всеки, който е снимал, знае, че е доста тежко преживяване и безнадеждно състезание с часовете и обстоятелствата.
– Кой се занимаваше с натуршчиците?
– Някъде аз, някъде асистентите. Тук безкрайно трябва да благодаря на моя близък приятел Ники Мутафчиев, който дойде по спешност специално за снимките в циганската махала и до голяма степен успя да укроти тези хора, защото, грубо казано, те нямат идея за ред и отговорност. Но така, де, преборихме се, както можахме.
– Сещам се за епизода в църквата с разговора на Руши в гръб и следователя. Неизтриваем е.
– Актьорски този епизод е добър, но пак времето ни попречи да го направим още по-прецизен. Като стана дума за актьори, и Роко е страхотен като селянин.
– Кой Роко, онзи от киното едно време?
– Да, същият – Румен Иванов.
– Неузнаваем! Помислих го за натуршчик.
– Напротив, супер професионалист. Познавам го от дете покрай баща ми и се сетих за него. Беше изключително удоволствие да работя с Роко – актьор, който е снимал истинско кино, забравяш за цялата механика, той си я знае и е страшен кеф.
– Имаше ли притеснение, че това ти е дебют?
– Не. Общо взето, на 38 е късно за притеснение. Не съм спрял да снимам от 17-годишна възраст. Истината е, че филмът, режисурата, общо взето, свършва с предподготовката. Самите снимки не са нищо друго, освен състезание с часовете на деня. Няма време да се притесняваш. Както Ален Рене величествено е казал, „Филмът ми е готов, остава само да го снимам“.
– Филмът визионерски е много силно въздействащ. И през снимките на Юки, и през крупните и общите планове и панорамите, и през тъмнината – вълшебна визия. Как избрахте оператора Торстен Липсток?
– Пак беше хрумка на Борко. Торстен беше абсолютно Божия намеса. Той е сред 5-те европейски оператори в областта на рекламата. Има някъде към 700 реклами. И 2-3 немски филма и един холивудски – „Предчувствие“ със Сандра Бълок. Той е болезнен професионалист. Освен това, е мъжкар. И удържа на всичките ни неразбории. Това, че се случи този филм, в огромна степен е и негова заслуга.
– А телевизионният ти опит помогна ли за „Снимка с Юки“ – с Дими Стоянович имахте предаването „Пътеводител на историческия стопаджия“?
– Разбира се! В БНТ имах безумен късмет и ми се случиха страшно хубави неща и покрай „Пътеводителят…“, и покрай „Голямото четене“, „Великите българи“, „Умно село“, където имах възможност да работя с великолепни актьори… На 22 години!
– Завършил си НАТФИЗ при проф. Владислав Икономов, светла му памет – един от най-големите ерудити, които познавам.
– Бях на 17, когато се срещнахме. Вече ме бяха приели режисура в НБУ. Майка ми искаше да ме праща в чужбина, но след като навърша 18, и мислех, че една година ще си почина. Но не, не може – и така в НБУ влязох по диплома. Но и това се стори малко на майка ми и ме нави да кандидатствам в НАТФИЗ. Беше юли, а изпитите – септември. Отидох на някакви подготвителни курсове в НАТФИЗ. Запознахме се с Владо и той ме хареса, не знам защо. И ме прие, без да съм блестял. Бяхме страхотни приятели, макар че често се карахме за кино, колкото и да ни се покриваха вкусовете. Всичко, което знам за киното, е единствено от Владо. Но той беше нещо поразително – нямам представа как му работеше главата.
– Машинално ли, защото баща ти е режисьор, се поддаде на волята на майка си да учиш кино или вече беше станал киноман?
– От малък много гледам кино. Баща ми е толкова дискретен и внимателен, че никога не ми се е месил. Нямах никакви подобни амбиции. Ако съм искал да се занимавам с нещо, то е било музика. Но не свирих навремето, а после вече беше късно. И се впуснах в режисурата, без да знам с какво трябва да се занимавам.
– И двата ти филма са по литературна основа – първият беше по Виктор Пасков. По-сигурен ли си така?
– С Дими Стоянович, с когото работя толкова години, сме литературно стъпили хора. Разбира се, писали сме и доста неща, измислени от нас, но литературната основа винаги е била много важна. Открай време искам да снимам професионално кино. Артхаусът не е моето преживяване.
– А „Преследвачът“ какво е?
– Той стана много тежък артхаус. Но това е заради текста на Виктор, светла му памет. „Ций Кук“ е едно от най-безумните произведения в нашата литература и от студентските години мечтаех да го снимам. Аз съм дълбок фен на Виктор. Жалко, че не можа да види филма.
– Следиш ли българското кино?
– Честно казано, нещо се бавя. Но гледах „Áга” на Милко Лазаров, с когото сме колеги от НАТФИЗ и приятели – световен филм, който не трябва да се изпуска. Рядко човек напоследък може да гледа такова чисто кино.
– След толкова перипетии, „Снимка с Юки“ е в конкурса на 23-ия София Филм Фест, а от 5 април е по кината.
– Да не повярваш! Дай Боже, да има някаква публика, да си намери местенце. Ще съм щастлив, ако го гледат повече хора, защото, в крайна сметка, това е идеята на киното.
– Имаш ли идея за следващ филм?
– По покана на Влади Люцканов с Дими написахме най-зрелия си, според мен, сценарий. Казва се „Терористи“ по мотиви от „Солунските атентатори“ на Георги Данаилов. Може да стане много сериозен голям филм. Проектът не мина на предишната сесия. На следващата ще кандидатстваме с комедия.
Разговаря Геновева Димитрова
26 февруари 2019 г.
