От вундеркинд до всепризнат музикален авторитет
Той е двукратен носител на Менделсоновата награда на Висшето училище по музика в Берлин. Музикален ръководител в театрите на големия немски режисьор Макс Райнхард. Негови творби са изпълнявани в Берлин, Мюнхен, Франкфурт, Дрезден, Виена, Залцбург, Париж, Копенхаген, Стокхолм, Брюксел, Ню Йорк, Москва, Рим… Делегат на Световния конгрес на мира – 1949 година. Член на Съвета за международно сътрудничество на композиторите в периода 1936 – 1942 г. по покана на Рихард Щраус. Лауреат на Хердерова награда за особени заслуги в развитието на Европейската култура – 1968 година.
По-запознатите читатели вероятно ще се досетят, че тук са изредени някои от по-значимите постижения на известен български композитор. Техният подбор е логичен предвид тежестта им на международно ниво и донякъде подсказва защо Националната музикална академия днес носи неговото име. Представена по този начин обаче, горната селекция също и изненадва – а може би дори ни напомня до каква степен сме свикнали да мислим за собствените културни дейци предимно в контекста на родния топос.
Тази година отбелязваме 120-годишнината от рождението на Панчо Владигеров – отличен повод да си припомним мястото и значението на големия творец за културата на България и да почерпим нови сили от неговата музика, а може би – ако се вгледаме правилно – и от историята на неговия живот.
Роден е в Цюрих на 13 март 1899 г. Неговият брат-близнак, Любен, който става впоследствие блестящ цигулар, е роден 18 часа по-рано – на 12 март. Панчо понякога се е шегувал: „Ако беше дочакал да се родиш на 13-и, и ти щеше да станеш композитор.“ Бащата на близнаците – Харалан Владигеров – е уважаван адвокат с чуждестранно образование, а майка им – Елиза Пастернак – завършва медицина в Париж, като при това е единствената жена в своя курс. По майчина линия Владигеров счита себе си за родственик на известния писател Борис Пастернак.
От ранна възраст малкият Панчо говори свободно български, френски, немски и руски език. Според някои музиколози, това намира отражение по-късно в композиционния стил на неговите творби, в които музикалният изказ на конкретни епизоди често напомня на говора, характерен за тези езици. Владигеров има възможност да развие своите композиционни умения при големи специалисти още в своите ученически и студентски години, преди и след заминаването си за обучение в Академията за музикално изкуство в Берлин през 1913 година. Негови учители са майстори, представители най-вече на руската и немската школа, като Паул Юон, Хайнрих Барт, Георг Шуман, Леонид Кройцер, а дори и „бащата на българската хорова песен“ Добри Христов, който, от своя страна, е и чешки възпитаник. Когато идват първите по-сериозни успехи на младия музикант – награждаването с Менделсонова премия (1918 и 1920 г.), ангажиментите в Deutsches Theater и останалите четири театри в Берлин и Виена на Макс Райнхард (1920-1932), концертните ангажименти и изпълнения на негови творби от оркестри от величината на Виенска филхармония, от изпълнители с международна известност, като Густав Хавеман и Макс Розен, и от диригенти от ранга на Фриц Райнер – той има пълното право да се нарече „международен композитор“ и то най-вече заради задълбоченото разбиране на западната класическа музикална традиция, познаването на световното музикално наследство и цялостното овладяване на композиционната проблематика на едно високо и актуално за времето ниво. Още за ранните години от кариерата на Владигеров не би било пресилено да се каже, че той е приет за „участник в световния музикален дискурс“, а право за това той придобива единствено след дългогодишно изучаване на „езика“, „материята“ и „предмета“ (или по-точно, „предметите“, в музикално-композиционно отношение) на този дискурс.
Забележителен е обаче и смелият избор на съдържание, което той внася в дискусията, в „разговора“ със своите колеги на композиционно-художествено ниво. Става въпрос, разбира се, за идиоматиката на българския фолклор – неизменна част от музикалния му изказ. Още през студентските си години Владигеров недвусмислено отдава централно място в своя стил на традиционните интонации и темпоритъм. Именно когато е далеч от родната земя, той създава едни от най-емблематичните си творби, като Рапсодия „Вардар“ (1922) и „Българска сюита“ (1926). Това не е просто избор на по-необичайни (за западното музикознание – екзотични) средства; избор, поощряван и от неговите преподаватели и колеги. Това е преди всичко естествен израз на духовното наследство, с което той винаги се е идентифицирал. Това е и философия, която композиторът предава впоследствие на своите ученици. Той често казвал: „Пишете така, че само от един-два такта да се разбира, че сте български композитори. Винаги носете българското.“
Този директен подход и искрената вяра на Владигеров в значимостта на българския фолклор ни дават основание да го причислим към тази група творци на ХХ век, които носят напредничаво, дори и за съвременните стандарти, схващане на понятието за културно наследство. Когато проследяваме изказванията и действията на родния музикант на чужда територия – избор на репертоар за концертни програми, композиционни решения и т.н., – можем да се убедим, че за него едва ли някога е стоял въпросът дали българската култура има място в европейската или в световната. Че тя е ценна за световното развитие, това би трябвало да се разбира от само себе си – затова и заслужава да бъде експонирана. Именно Панчо Владигеров имаме основания най-вече да съпоставим в това отношение и с руските му колеги, които създават национална култура с ясното убеждение в нейното „наднационално“ значение. Така се стига до възприемането на културното наследство на един народ като част от световната културна съкровищница, като общочовешко наследство, което принадлежи както на народа по пътя на духовната му идентичност, така и на всеки човек заради потенциала, заложен в съответната култура да издига и обогатява този, който се стреми към духовно усъвършенстване. Чрез подобен мироглед се осъществява и плавният преход от конкретиката на една традиция, практика или дори идеология към абстрактното й възприятие като част от пътя на човешкото развитие – мироглед, който задължава вярата в добродетели и идеали като гарант за собствена стойност. При Владигеров вярата в „добродетелността“ и потенциала на родния фолклор се проявява по един чисто инстинктивен път – най-често и най-ярко, във вид на музикални решения – и именно като такава заслужава да бъде отбелязана.
Идентифицирането и утвърждаването на Владигеров изключително като български композитор на международна сцена е окуражавано от майка му, която по произход е руска еврейка. Интересен – и, парадоксално, може би показателен за неговото собствено възприемане като наследник преди всичко останало на българския дух – е начинът, по който Елиза Пастернак се опитва да вдъхнови сина си да напише един от по-късните си опуси. В края на своя живот тя му изпява еврейска религиозна песен – „кадиш“, като добавя: „Панчо трябва да създаде едно произведение за прослава на отечеството си България, което да посвети на моя нещастен народ“ (съществува архивен аудио запис от изказването й). Творбата, която Владигеров пише впоследствие – „Еврейска поема“ (1951), спечелва възхищението на Дмитрий Шостакович, който отбелязва: „Уникално произведение. Такова произведение се пише веднъж на 100 години!“
Шостакович далеч не е единственият знаменит музикант, с когото Владигеров е поддържал контакти. Тук може да се споменат цяла група съвременници на композитора – Рихард Щраус, Йозеф Маркс, Джордже Енеску, Арам Хачатурян, Бела Барток, Золтан Кодай, Дину Липати, Святослав Рихтер, Давид Ойстрах, Евгени Светланов и много други. Показателен е следният случай: през 1926 година Херберт фон Караян, още студент във Виенската академия на изкуствата, намира новоиздадения от „Universal Edition” Първи клавирен концерт на Владигеров и решава да го изпълни на своя дипломен концерт. Години по-късно знаменитият австрийски диригент има повод да установи контакт с българския композитор покрай записи с пианиста Алексис Вайсенберг – ученик по пиано и композиция на Владигеров от ранна детска възраст. Караян изпраща своя снимка с автограф: „На моя скъп приятел Панчо, за спомен от клавирния концерт 1926 година. Сърдечно, Херберт фон Караян“.
Друг любопитен случай е и запознанството на композитора с Алберт Айнщайн на изложба на Борис Георгиев, на която са представени портрети на великия учен и на братята Владигерови. Тази среща довежда до едно искрено, но дискретно запазено от обществото приятелство между двамата. Известно е, че по време на престоя на Владигеров в Берлин, Айнщайн нееднократно му е гостувал, като двамата са репетирали заедно, свирейки произведения от Бетховен, Брамс, Шуман и други. Тук трябва да се спомене, че съществува и втора версия за точния момент на тяхното запознанство. Според нея, Айнщайн минавал покрай квартирата на българския музикант, когато от улицата чул превъзходното му свирене на пиано. Решил да почука на вратата, за да разбере кой живее на този адрес. Когато маестрото отворил, големият учен възкликнал: „Г-н Владигеров, аз вече ви познавам, защото съм слушал ваши произведения“.
Може би не е случаен фактът, че Владигеров успява да създаде собствена композиторска школа чак след своето завръщане в България. Все пак, понякога културният феномен трябва първо да даде плод в собствената си среда. Зад новото предизвикателство в преподаването можем да прозрем още един критерий за стойност на културното наследство, а именно, теста на поколенията – за да се превърне едно живо изкуство, едно познание в национална или наднационална ценност, трябва първо то да може да се предаде на следващата генерация. В това отношение, духовното и музикално наследство на Владигеров не се ограничава само до неговите произведения, то преминава към неговите ученици – едно цяло ново поколение музиканти с най-ярки качества, като Парашкев Хаджиев, Пенчо Стоянов, Константин Илиев, Иван Спасов, Васил Казанджиев, Милчо Левиев, Красимир Кюркчийски и др. Да бъдеш ученик на големия композитор е било чест, с която той удостоявал малцина. Взискателен, но и живо интересуващ се от развитието на младите си последователи, именитият музикант понякога отбелязвал пред тях: „Аз съм професорът, ти си ученикът.“ Впоследствие всички негови студенти също стават професори. А извън стриктната атмосфера на класната стая, те помнят изключително естественото, непринудено поведение и неподправения хумор на своя педагог – музикантът, който респектирал и водел редовна кореспонденция с много от любимите им композитори. Защото ръстът при високите в изкуството има преди всичко вътрешно измерение.
Тазгодишният юбилей на Панчо Владигеров носи спомена за един живот, посветен на изкуството, образ, който сякаш „изплува“ от миналото, но бързо добива значимост и в настоящето. Във времето на отворени граници и световни пазари, на глобализация и нерядко – на противоречиви схващания за културна идентичност и национална мисия, примерът на големия български музикант е крайно интересен, реален, актуален, едновременно зареден с напредничави идеи и освежаващо непорочен заради относително чистия идеализъм на една почти отминаваща епоха. Имаме пълно основание да го разгледаме, да го обмислим, да почерпим опит, да сравним и да намерим в него и послание към бъдещето.
