Васил Иванов (1909-1975). 110 години от рождението. Колекция Борис Бекяров, 14 март – 19 май, Национална галерия, филиал Двореца. Куратор Иво Милев
Кураторът на изложбата на Васил Иванов Иво Милев има вкус към художници, които по една или друга причина са били маргинализирани в годините на комунистическия режим. Не непременно, защото са се противопоставяли активно на режима, а по-скоро, защото са били неприспособими, идиосинкразни като хора и артисти. Такъв е бил Николай Ников – Ничето, зад чиято ретроспектива в Националната галерия през 2014 г. също стои Иво Милев, такъв е и Васил Иванов. Странни птици, талантливи, но не непременно блестящи, технически леко несръчни. Отворени за модерното в изкуството, но без да са радикални. Напълно неспособни да следват строго някаква идеологическа или естетическа програма. Помнени колкото заради произведенията им, толкова – и дори повече, заради личностното им присъствие. Художници, на които би било трудно да се реализират във всяко общество, защото всяко общество, и най-либералното, е достатъчно безчувствено към индивидуалното човешко присъствие.
Изложбата на Васил Иванов в Националната галерия включва работи от частната колекция на Борис Бекяров. В този смисъл, тя ни представя една извадка от творчеството на художника, съобразена с личния вкус и възможности на колекционера. Въпреки че не е точно ретроспектива, тя има ретроспективен характер, защото Борис Бекяров е успял да събере в колекцията си произведения от всички етапи на живота и творчеството на Васил Иванов. Така публиката може да види не само известните „космически рисунки“ от 60-те и 70-те години на миналия век, но също и ранните импресионистични пейзажи на Васил Иванов от края на 40-те и 50-те години, а също няколко живописни работи от 60-те години, които са близо до абстрактния експресионизъм.
В изложбата ясно се вижда, че творчеството на Васил Иванов е разделено на два периода – преди космическите рисунки и след това. В първия период той се обръща към света извън себе си и търси вдъхновение в природата. Във втория период се обръща към света вътре в себе си и създава въображаеми пейзажи. Обръщането на погледа отвън навътре е свързано и със смяна на материала и техниката. През първия период от творчеството си Васил Иванов работи основно маслена живопис и акварели. По-късно изоставя живописта заради рисунките с креда. Рисунката му дава бързина и непосредственост на изказа, която живописта не може да му даде. Работата с кредата позволява да се редуват едновременно „мазки“ и линии. Светлината в ранните работи е заменена с пълния мрак. Дали обаче пропастта между пейзажите и космическите рисунки е толкова голяма?
Всъщност, ако се вгледаме по-внимателно в ранните пейзажи и се абстрахираме от цвета, ще забележим някои общи неща между тях и космическите рисунки. На първо място, това е спецификата на природния мотив, който се повтаря в тях. Най-често това е морски бряг или поле с няколко дръвчета в далечината, т.е. оголено пространство с нисък хоризонт и голямо небе. Това пространство е или напълно лишено от човешко присъствие, или можем да видим няколко дребни фигури, които се разхождат или гледат към хоризонта. Другият повтарящ се мотив е гората – стволове като колони, сред които се разхождат хора. В космическите рисунки тази структура на пространството се повтаря. Отново имаме оголена равнина с нисък хоризонт и огромно празно пространство над него, както и самотните фигури. Понякога в рисунките хората се разхождат сред нещо като каменни статуи или декори, които заменят стволовете на дърветата в гората от ранните пейзажи. Другата важна прилика между ранните пейзажи и космическите рисунки е стремежът към спонтанност, към ескизност, към динамика.
В природата Васил Иванов е търсил някаква архетипна гледка, която едва по-късно в космическите рисунки изкристализира и придобива завършен вид. Става дума за силуета на самотната човешка фигура на фона на безкрайното пространство. Дори в онези от рисунките му, в които има много човешки фигури, те са сякаш напълно отделени една от друга и остават самотни. Дори двойките в неговите рисунки са самотни. Другата важна особеност на този архетипен образ е сценичният характер на пространството. Космосът е превърнат в някаква гигантска сцена, на която се появява човекът и играе своя самотен танц. Сякаш присъстваме на космическа балетна постановка, в която фигурите крачат гордо, скачат или се въртят във въздуха понякога с шеметна скорост. На сцената често има и някакви каменни истукани, останки от изчезнали цивилизации. Космосът на Васил Иванов не е космосът на научната фантастика; в него няма бъдеще, а по-скоро минало, праисторическо минало. В този космос няма техника, хората не се нуждаят от технически приспособления, за да го обитават и да летят из него. В него няма и домове, нито други същества. Само хора-насекоми и мъртви богове.
В космическите рисунки на Васил Иванов има двусмислие. Те са едновременно алтернативно пространство на живот и свобода и същевременно някакъв безкраен затвор, от който няма измъкване. Колкото и виртуозен да е танцът на фигурите в тях, а и танцът на ръката на художника, той все пак не води до истинска трансформация, до постигане на нов смисъл, до свързване по нов начин с другите и със света. Лудостта на Васил Иванов, неговото доброволно оттегляне от живота изглежда като отчаяно търсене на изход от тази ситуация.
