В броя на „К” от 30 ноември 2018 г. 9 авторки отговориха на въпроса Има ли още женска литература? Същия въпрос задаваме на трима писатели мъже.
М.Б.
Светослав Тодоров:
Имам няколко разказа, които като че ли никога няма да завърша – в един от тях действието е предадено от женска гледна точка. Винаги ме спира мисълта “откъде накъде ще си позволявам да предавам събития от позиция на жена, ще се получи фалшиво” – и продължавам да скролвам снимки на котки.
Но ако все пак поставя точката, каквато и история да се получи, тя не би могла да се определи като женска литература. Когато слагаме етикети, като “женска”, “детска” и друга литература, и не го правим по снизходителен начин, мисля, че подсъзнателно имаме предвид това писане, което ни дава различна перспектива, различно преживяване или съпреживяване – такова, което аз или друг мъж автор не би могъл даде. Не съм фен на разграничаването по определен признак, но понякога, за да видим отличителното, трябва да го извадим от цялото. За мен женска литература има, но виждам в това определение знак за качество и по-отличима емоционалност, отколкото жанрова характеристика.
Светослав Тодоров е журналист, автор на два сборника с кратки разкази и музикален селектор.
Нинко Кирилов:
Женската литература е написана от жени. Мъжката литература е написана от мъже. Литературата е писана от хора. Има ли повече какво да се каже?
Пишем, защото не можем да не пишем. Пишем, защото имаме или поне искаме нещо да кажем. Жените пишат, защото искат да ни кажат нещо, да манифестират определена тема, да размахат пръст (различни пръсти), да ни алармират за нещо, което ние, мъжете, не знаем или пък отдавна знаем. Цитирам по памет, но човек трябва да се научи да вижда – така твърди Маргьорит Дюрас. Иска ми се да можеше да ми сипе чаша вино и да си поговорим. А после да я питам за „женското“ писане. Да кажа нещо за онова как мъжете се стараем да обясним света на себе си, а дамите – себе си на света. И после знам, че би ми сипала горчиво кафе с горчива усмивка.
Нинко Кирилов има издадени две книги с проза и една с драматургия. Работи върху четвърта.
Иван С. Вълев:
Отговорът идва съвсем естествено, ако си позволим съвсем набързо да проследим еволюцията на авторите, най-често асоциирани с женската литература. Романите на Джейн Остин и Луиза Мей Олкът (едни от първите по-съвременни произведения, които разказват изключително и само през гледната точка на героините си), макар и много смели за времето си (когато жените е трябвало да пишат под мъжки псевдоними), свършват там, където читателите от епохата биха искали историята да спре – с брак, което би трябвало да бъде равно на „хепиенд“. После идва времето, когато вечният порив за изразяване е вече смел и дълбок, както е при Вирджиния Улф, Маргьорит Дьорас и Силвия Плат, чиито гласове описват по-дълбоките кътчета на душевността и които сякаш продължават оттам, където са спрели техните предшественички. В наши дни пък можем да видим как проблемите се изместват отвътре навън, за да се потърси най-накрая истинско равноправие във всяко едно отношение, както е при Маргарет Атууд и Елена Феранте. И тъй като днес литературата стига до много от своите адресати и чрез екранизации, нарастващата популярност на сериалите по „Разказът на прислужницата“ и „Гениалната приятелка“ недвусмислено подсказва, че сега повече от всякога имаме нужда от такива истории в свят, все по-изострен от конфликти и противопоставяния, родени от нелепи, чисто „мъжки“ тези, защото женската литература е именно разказване на света по един така специфичен начин, както нито един писател мъж, дори и гениален като Лев Толстой, не би могъл да предаде.
Иван С. Вълев е музикант (участвал в „Гологан“, „LaText“, „Bears and Hunters“, „Homeovox“), инженер по образование и пътешественик. Автор на книгата „Завой”, носителка на наградата „Южна пролет”.
