Никола Маринов. „Тигърът поиска, човекът обеща“. Поезия. Пловдив: Жанет 45, 2019. Цена 13 лв.
Поетиката на Никола Маринов е чувствителна към времето, към страха и към бездната. Бездната е пространство без дъно, но дъното е стихотворението. В книгата на Никола хората са направени от звезди, а звездите – от хора. Но може би в „Тигърът поиска, човекът обеща“ по-важни са животните, които общуват помежду си. Значението на хората идва после. То си идва на място в една метафорична Индия – гладна, смъртоносна и свещена. В лудостта на поезията Никола казва важни за мен неща: кое е/ повече в живота/ любовта или греховете/ но любовта е неспособна / да наклони везната/ насам или натам/ може само да изтъкне/ нейната излишност. Никола казва и неща, на които аз поне вменявам смисъл, медиен и политически смисъл, който едва ли съществува: паяжина от истини и лъжи/ деликатно разплита/ до коприна и полиестер. Отдавна не съм срещал поет, млад поет, безизкусно странящ от изкуственото. Свободен в привидната лудост на поезията.
Крис Енчев. „Свръхизискване“. София: Scribens, 2018. Цена 12 лв.
И в тази поезия има бездни: и рече моята бездна/ на твоята бездна:/ ще се срещнем на ъгъла/ ако ни вградят/ в съседни стени. Но не само бездна, но и доброта – от бездна твоят (лирически) аз да се превърне направо в отсъствие: да си добре със себе си/ означава да можеш да се спреш/ пред дете снежен човек и куче/ като пред изключителното/ което не се нуждае от присъствието ти/ и да се зарадваш така/ все едно те няма на картата. Един човек изчезва посредством своята предпазливост, прецизност, усет за сложната шарка на езиковото съществуване. И, изненада, се радва на всичко това. Може би ключ към мисленето на Кристиан Енчев е една негова рецензия за метафорологията на Ханс Блуменберг, която сме публикували в бр. 19 от 2016 г.: Откриването на „водещата метафорична представа“, от която са „индуцирани“ и „извлечени“ привидно неконсистентни помежду си твърдения, е условието последните да бъдат схванати като интегрирани в едно цяло. От представения хоризонт на автора зависи какъв е авторовият „превод“ на съответния набор от мислени в интегративно единство твърдения. Ето, вземам стихотворението от с. 41. За мен „водещата метафорична представа“ е твърдението: студът е ключ към тайните имена на топлината. И оттук можем да разберем защо в началото на стихотворението се появяват сутрешни камбани, а на финала му – дрезгава песен. Затова стихотворението не се разпада, а започва да пее. Да прегръща. Защото прегръдката прави това/ което думите крият/ в телата си. С други думи, искам да кажа, че метафоричната мисъл на Крис Енчев е много нежна – тя нежно освобождава и пренася думите в жестовете на тялото. Това е поетика на нежност към света, която предполага самоомаловажаване, дори изчезване на автора. Изчезване, което свързва всичко с всичко с всичко. Или, както гласи заглавното стихотворение: да искаш някой да те обича/ докато отсъстваш цял един живот/ от себе си. Докато метафората се превръща в инструмент за появяване на онези истини отвъд логиката и рационалността.
