Концерт на СО на БНР, диригент Георги Патриков, солист Ивайло Василев, с участието на Смесения хор при БНР (диригент Любомира Александрова). В програмата: Увертюра към операта „Необитаемият остров” (Хайдн), Концерт за пиано № 12, К 414 (Моцарт), Песен на съдбата за хор и оркестър, оп. 54 и Вариации върху тема от Хайдн, оп. 56-А (Брамс). Зала „България”, 5 април 2019 г.
От 2006 г., откакто спечели награда на конкурса „Генади Рождественски”, Георги Патриков се е съсредоточил предимно в Националната музикална академия. Всъщност, именно там го чух и видях за първи път като студент през далечната 2003 година на концерт с Академичния оркестър на академията, от който помня една интересно мислена „Ероика”. Рядко дирижира в София – спомням си един български концерт с музика от Никола Атанасов, Веселин Стоянов и Петко Стайнов с радиооркестъра в първо студио на радиото, също един чудесен прочит на „Лунният Пиеро” от Шьонберг в НДК и концерт със „Софийски солисти”. Миналата година откри фестивала „Аполония” с младежка филхармония „София”. Общо взето не е човек, който обича да се саморекламира, а в наше време това е сериозен недостатък в средата на постоянната, най-вече словесна надпревара между „световноизвестните” местни гении и въздишащите около тях видове пишещи.
Затова естествено абонаментният му концерт с радиооркестъра предизвика интерес. Концерт с малко рискова за оркестровата ни практика програма с музика от Хайдн и Моцарт (първа част) и Брамс (втора част). Съвсем непозната е Хайдновата увертюра към операта „Необитаемият остров”, сигурно такава е била и за оркестъра. Въведението породи надежди с хубавите унисони, с лекия звук, с успокоено вибрато – все елементи на представянето, които свидетелстват за сериозна грамотност по отношение на стила. Но бързият дял създаде напрежение най-вече по отношение на бистротата на оркестровия звук и на щриховата артикулация. Работата е там, че за да се постигнат и скорост, и прецизност във вертикалния строеж на творбата, за избягването на традиционните неприятни акценти на първо време, особено в групи от равномерни къси нотни трайности, се изисква много по-настойчива, по-твърда, по-ефективна диригентска намеса.
Подобен проблем излезе на повърхността и в Моцартовия концерт за пиано – стилът се „изричаше” някак отгоре, без необходимото прецизно, дори педантично вглеждане в детайлите на фраза, преходи, звуков аналог на съответния щрих. Гвоздеят на вниманието на слушателите – това бе 12-годишният Ивайло Василев, ученик в НМУ „Любомир Пипков” при Емилия Канева. Въпреки ранната си възраст, Василев е със сигурно присъствие, забележителна за възрастта му пръстова техника, която реализира в много моменти с информиран усет за клавира от епохата на Моцарт, със забележителна дисциплина на фразата и динамично равновесие. Изгради каденцата в първата част с подчертана бравурност. Във втората част, свързана с памет за Йохан Кристиан Бах, очаквах фразата да е повече в легато и с по-нюансирана динамика – равничко протече основната тема на частта, която всъщност е тема на Кристиан Бах, с която Моцарт означава почитта си към „Лондонския Бах”. Засега младият изпълнител предпочита погледа на едро върху формата. Тук оркестърът бе адекватен емоционално, създаде необходимото настроение за кантиленния характер на темата. Свежо премина третата част, в която качествата на малкия талантлив пианист блеснаха: изключително уверен и в най-проблематичните пасажи, слуша оркестъра, разбира перипетиите в стила, в който сигурно нататък ще развие още повече прочита си по отношение на звука.
Втората част бе отредена на музика от Брамс. Започна с много сериозната „Песен на съдбата” по текст на Хьолдерлин – композиция, която се произнася тихо и много артикулирано, за да се получи смълчаната сила на преживяването в началния бавен дял. Нивото на прочита тук предизвиква две основни бележки по отношение на много крехкия динамичен и акустичен баланс между оркестъра и хора (недостатъчна артикулация на немския текст) и общата динамическа нивелация на изпълнението, в което динамика пианисимо изобщо не се чу, а това изличи динамичния контраст между бавния и бързия дял. В тази трудна със строгостта на изказа си пиеса недоизказването на елементи от партитурата, които другаде биха били компенсирани от различни оркестрови ефекти, се чува много. Хорът има проблем не само с артикулацията, но и с вътрешния си звуков баланс и интонацията във височините.
Неуместно силно бе и началото на Брамс-Хайдн вариациите и така основният за драматургията на творбата контраст с форте-динамиката в следващите четири такта не се състоя. Същото се случи и със следващите осем такта от темата. Тенденцията се запази и нататък, а самите вариации, странно защо, се изпълняваха с доста по-дълги паузи помежду им от обичайното. Практиката е всяка да се дели от другата буквално с един-два дъха или времена, в зависимост от темповото съотношение. Това разтегли неоправдано формата. Не се чуха много указания на автора (dolce semplice!), нямаше лекота в изпълнението. В тази пиеса езикът на оркестъра, освен фактурно, е и динамически разнообразен, щрихово богат, в това е нейната красота. Донякъде това се чу в пета и осма вариация (седмата не се получи, за съжаление). Финалът също започна във форте, а не в пиано, както е указано в партитурата, но все пак прозвуча ефектно и въздействащо върху публиката.
