Ейлиш ни Гуивна. „Литературен обяд и други разкази”. Превод от английски Димитър Камбуров. София: Издателство ICU, 2019
Бездруго е сериозно изпитание да си днешен ирландски писател – твърде много местни предходници великани, твърде много местни конкуренти съвременници (травмиращата даденост е проличала и в книгата, която разлиствам: Ейлиш ни Гуивна просто не е можела да не изреди – все така става, че е нужно на историите й, – поне част от имената, заради които сега пишещият й сънародник със сигурност има своите горчиви минути).
Но тъй де, авторката на „Литературен обяд” е преборила разни предсказуеми съмнения и – ако съдим по получените награди – е успяла да отвоюва своя територия в литературната публичност на страната си.
Вероятно жилавата устойчивост, която e помогнала на разказвачката да остане на пренаселената сцена, има своите корени в иронията – иронията като дълбинна, формираща ума и възприятията личностна нагласа за посрещане на света.
Повечето разкази в „Литературен обяд” тръгват именно откъм иронията. В рамките на сборника тя не е по подразбиране съотносима със смешното, а често се случва встрани от него, оказва се вградена в авторовата отчужденост спрямо изобразяваното, във възхладния обективизъм на рисунъка (е, отчуждеността е предимно инсценирана и обективизмът е повече престореност, отколкото автентична неангажираност с онова под повърхността на съобщеното чрез текстовете, но за тези неща след малко).
Изборът на ироника, практикуващ спрямо себе си същата омаловажаваща снизходителност, която извръща към околните, личи и в отказа на „Литературен обяд” от разни състезания. Например от състезанието по универсалност. Или поне по повече английскост (други писатели сънародници на Ейлиш определено са доста напред в точно това състезание).
А тук какво: и името на авторката отявлено ирландско, и текстовете й такива. Не един и двама от успешните тамошни творци правят истории, които не изискват толкова много бележки под черта, обясняващи местните екзотики на външния читател. Ни Гуивна пък разказва тъй, все едно евентуалното издаване в чужбина изобщо не я интересува и все едно никога не й е хрумвало, че затрудняващите не-ирландеца детайли в сюжетите й вероятно ще го отблъснат.
Едно такова повествователско поведение всъщност ми е симпатично. И защото съм размишлявала (понякога нажалено) върху съдбата на талантливи български текстове, които тематизират български работи и поради това едва ли някога ще провокират пламенен интерес извън татковината.
Когато възприемател като мене (т.е. способен на гореописаното нажаляване – плод на твърде подчертана привързаност към тукашни пейзажи) се срещне с книгата на Ейлиш ни Гуивна, припламва искра от още един вид ирония. Казвам „още един вид”, понеже този път ироническото не е управлявано от онази писателка, не е продукт на нейни намерения, похватности и пр. Ирландскостта е, което Ни Гуивна изговаря и коментира, това артикулиране е голямата, скришно фанатичната грижа на текстовете от „Литературен обяд”, ако и повествователят в тях да играе на каменно лице, на дистанциран, не-съчувстващ наблюдател на „своето си”. И нека потвърдя – никакви амбиции за „планетарност”, за „наднационалност” не могат да съблазнят разказването, което обмислям, да го отклонят от идентичностната му фиксация. Обаче там е работата, че ирландскостта, с която сборникът е пълен до ръба, по някакъв начин напомня българскостта, позната ми от ред „наши” текстове. И покрай всичко отвъд литературата, случващо ми се точно по този начин, понеже съм именно „от нашите”.
Чувала съм, тук съм чувала (насред сегашни и предишни родни страници, насред повседневната устност тоже) как звучи срамуването заради това, което ти се е паднало по рождение. Ни Гуивна неведнъж озвучава същото – типологически същото – мъчително преживяване на принадлежността (о тази селска, бедна, ментално непълноценна, вярваща твоя леля, тези боси крака на възрастните близки, които крака ти е до плач невъзможно да гледаш, понеже, деформирани, грозни и груби, признават наследствата на поколения с тежък живот; о тази провалила се, обречена твоя сестра с детето идиот; о тази така естествена жестокост – като дишането естествена – на твоите си хора и на тебе самата в твоята си страна). Как да не трепна заради авторепресивната издевателска наслада в повествованията на Ейлиш, които чрез/във образа на аз-разказвача като да отиграват тукашната паремия „пази, боже, сляпо да прогледа”, че и с Алековите багажи, отдавна сраснали се с нея. Как да не ме лъхне „на вкъщи” от редовете, които (уж) сдържано и възпитано споделят мнение за „световната литература” и за шансовете на „такива като нас” да бъдат допуснати в залите й (ето на, ирландските съчинители са били на мода – мода, не нещо повече и по-смислено; после идва ред на някакви други, важните издатели се втурват към следващите пресни маргинали, може и на българите да им излезе номерчето; какво общо има всичко това с литературата, труда ни, ценността). И как да не разпозная българското в тази тиха, тайна, нервна ирландска радост – махам се, детето е вече „навън”, спасило се е, и аз вземам самолета и отивам другаде, другаде, другаде. А пък колко ми е близък и собствен усетът, че нищо не се е променило, че е все същото, че никога няма да има нещо различно на това място (виж успоредяването между „сега” и „някога преди”, между днешната реалистка сюжетика и страховитата отколешна приказка с вадене на око за благодарност в „Акушерка на феите”). За бога, дори историите, коментиращи тясната среда на писателите и писателстването в Ирландия от най-ново време, имат по-възрастни български братовчеди (Вазов им е татко – „Доктор Джан-Джан”, „Японски силуети”, „Бъдещият литературен „кружок”)…
Още нещо, което е съвсем „наше”, диша в книгата на Ни Гуивна: въпреки всички дискомфорти поради произхода, нахлузващ ти противни товари (като подозрението, че всъщност много приличаш на онази своя леля, с която уж нямаш общо, или пък че всички знаят на какво си готова, за да се измъкнеш от предопределеното ти, или пък че си все тази селянка зад играта на сполучила интелектуалстваща буржоазност)… та въпреки непоносимите теготи на ирландското има и – понякога – мрачна радост в това да го прегърнеш. Да кажеш ами да, тази съм, такава съм. От тях съм. От тези, дето в очите на кротките и прилични уелсци са жива напаст, крадливи цигани („Летен сладкиш”). Някои от тях – плашещите, вярващите, ирландците – няма да стигнат до Америка. Понеже изобщо няма да потеглят за натам: съществуват места, които никога не те пускат наистина да си тръгнеш.
Това държи книгата цяла – струната нерв, опъната между неприязънта (към родината, също към себе си, задето не можеш да я търпиш), и желанието за взаимна прошка. От гледна точка на току-що формулираното, „Берлин” е особено важна част от сборника: в разказа двата противоположни импулса работят едновременно. На Лоли, според историята, много й харесва Копенхаген (тук „хората можеха да мислят нормално”); откъм тази чужбина Ирландия изглежда ужасна до присвиване в стомаха: „дърта свиня, която си яде прасенцата”, протяга „дълги дебели нокти” и иска да те засмуче „в тегавата си тривиалност с тъпите й работни места, с армията от свещеници и монахини, в неумолимата си посредственост” (на български това се нарича „спазми от отечеството”). Но Лоли чувства така, когато е на двайсет и две. После идват порастването, съпругът, синът. И Гизела, дъщеричката на беглия познат Герхард от Източен Берлин, която се озовава при семейството ирландци. Като живо напомняне (укоряващо напомняне): има и „другаде”, което е с природа и дадености такива, че едни тамошни родители се отказват от детето си, за да го спасят… изпращайки го в Ирландия. И тя може да е обетована земя за някого, да се случва като смислена и добра, като Изход. Вярно, повествованието прави фалцов ироничен отстъп: след като Стената в края на краищата пада, няма ли Герхард да си вземе момиченцето. Няма ли Ирландия (Запад, божем) да изгуби оскъдната си привлекателност, забележима най-вече на фона на източния живот в комунизъм. Все пак, въпреки невеселото намигване, в разказа остава да се чува нещо като „жестокостта ми се сломи”, нещо като милост към своето си.
Само дето след „Берлин” идва „Кадънка в снега”, един от тежките текстове в книгата. Тъмните горчиви бои отново излизат на преден план (тукашният опит също е наясно, че размишления от типа „можеше да се родиш и севернокореец”, не са непреборимият аргумент в преговорите за помиряване със собствената страна).
Но и „Кадънка в снега” не слага последната дума в портрета на ирландското, не сумира финалната истина за него. И защото в цялата книга периодически се случват едни пробиви, едни отмествания на погледа – появяват се отново и отново (и уж безпричинно и безпоследствено) кадри с чиста, несломима красота: плаж и безумно синя прозрачна вода, каменни лебеди, които изведнъж с мек звук размахват криле, едно име – Езерото на сенките, – което някак помни за неведомото и неизразимото, за дълбини с тайна, която не може да бъде отгатната. „Тези като нас” знаят, че с Отечествата не е лесно. Знаят също и че бродейки из тъги, тъми и пленничества, непременно, рано или късно, попадаме на следа от нещо голямо и ненакърнимо.
Та исках да кажа, че сборникът с творби на Ейлиш ни Гуивна ми остави чувство за споделеност. Все едно си срещнал на улицата непознат и най-неочаквано сте разменили погледи с нещо съзаклятническо на дъното, ъглите на устните са мръднали в едва ли не предусет за размяна на почти усмивки. „Българският опус” сред историите („Изворци”) без съмнение подсилва и уяснява въпросното чувство. В текста „нашето си” не е видяно през етнографски умиления (слава богу). А и – каква изненада – според този западен пътешественически разказ излиза дори, че тук живеят и цигани, които са такива, каквито не бива да казваме, че са. Току-виж не само аз разбирам едно-друго у Ейлиш, току-виж и тя разбира.
Някои неща.
Пък и да не разбира, поне не е назидателна. Което може да е ефект от една човечна незаинтересованост. Или пък от обратното – от законспирирана съпричастност към „изворците” с непреборимия им език. Също към онези, дето ще те отвлекат и ще те държат, докато източат през банкомата сметката ти, и изобщо към всички, които някак – и въпреки непонятните подробности наоколо – напомнят за гуинделион.
Димитър Камбуров, преводачът на „Литературен обяд и други разкази”, има специални заслуги за това, че среща с ирландската авторка наистина ми се случи. Снабдил е изданието с трудоемки бележки; без тях тези, които не сме на „ти” с тамошната история, бихме били малко или повече дезориентирани при четенето. Също така е съпроводил томчето с един много хубав предговор – богат литературоведски текст, толкова разностранен и прозорлив, че чак обезкуражава привиделия се евентуално като рецензент на книгата. Нейният български стои добре, получил се е – част от симпатията ми към ирландските сюжети между кориците със сигурност е предрешена от преводаческите избори, осъществени при езиковия трансфер: колцина останахме, дето все още имаме чувства към мелодизма на „тъдява”, „нежели” и „тъй щото”…
С други думи речено, да – „Литературен обяд” от Ейлиш ни Гуивна, под демонстративната семплост на разказването и разказаното (и заради съучастията на Димитър Камбуров), крие особен подарък за българския си читател.
Стига той да има търпението да го разопакова. И куража да го внесе у дома, при другите свои неща.
