През есента на 2018 г. в редакцията на престижното списание „Ню Йорк Ривю ъф Букс” се разразява полемика: главният му редактор Иън Бурума решава да публикува статия на Жиан Гомеши, канадски радиоводещ. В нея Гомеши разказва за трудностите, които има, опитвайки се да започне живота си отначало, след като двадесетина жени го обвиняват в сексуално насилие, използвайки медиите и интернет. През 2015 г. и през 2016 г. Гомеши е съден за сексуална агресия срещу три жени, но е оправдан. Заради движението #metoo обаче статията му се възприема като обида за жертвите. Скандалът добива такива размери, че Иън Бурума е принуден да напусне поста си. Шест месеца след оттеглянето си Бурума за първи път коментира случая.
Доскоро Жиан Гомеши – бивш водещ по канадската обществена радио–телевизионна мрежа, член на рок банда – беше непознат извън страната си. Щеше ми се това да не се беше променило. През септември 2018 г., като главен редактор на „Ню Йорк Ривю ъф Букс”, реших да публикувам негов текст, в който той разказваше за живота си, след като през 2014 г. е съден за няколко случая на сексуално насилие и опит за удушаване. Само да обърна внимание: в края на краищата, Гомеши е оправдан поради липса на доказателства.
В същото време Жиан Гомеши е наказан – не го изпращат в затвора, но е изключен от обществения живот. Загубва работата си, а освен това се превръща в любима мишена на социалните мрежи. Подобна съдба имат немалко мъже, обвинени в сексуално насилие. Ето защо си помислих, че този опит заслужава да му се отдели по-голямо внимание. Той повдига въпроси за начина, по който санкционираме хората: ако лишаването от свобода е ограничено в някакъв срок, то публичният позор е вечен.
Ето защо публикувах разказа на Гомеши като част от тематичен блок, посветен на мъжете, изпаднали в немилост, на „падналите“ мъже. В него имаше статия и за Джим Браун – един от най-големите спортисти на своето време, чернокож играч на американски футбол, някога високо уважаван заради страстната си защита на гражданските права. В последните години от живота му обаче няколко жени го обвиняват в сексуално насилие.
Но читателските реакции срещу тематичния ни блок, особено в туитър, са свирепи. Обвиняват ни, че подкрепяме изнасилвач. А статиите, които бях публикувал в пресата в продължение на десетки години, бяха внимателно проучвани, за да се открият доказателства, че съм женомразец. Започнаха да се разпространяват онлайн петиции, които искаха отстраняването ми. Университетски издателства заплашиха да премахнат рекламите си от нашите страници (те са основните рекламодатели на списанието). И накрая, собственикът на „Ню Йорк Ривю ъф Букс” реши, че трябва да напусна.
Някои от критиките срещу текста на Гомеши са напълно основателни. Трябваше по-подробно да опишем обвиненията, повдигнати срещу него. Трябваше по-добре да обясня, че намерението ни не е да го оневиним, още по-малко да оправдаем насилието срещу жени. Мислех си, че това са очевидни неща. Но далеч не бях прав.
С други думи, за част от моите критици основният проблем не бе съдържанието на статията. Те просто смятат, че хора като г-н Гомеши нямат право да излагат мнението си в престижно списание, защитаващо прогресивни идеи. Член на редакционния екип ми напомни за съществуването на движението #metoo. Беше ми казано, че такъв момент изобщо не е подходящ да се правят нюанси; че нюансът се приема за форма на съучастничество.
Факт е, че в „Ню Йорк Ривю ъф Букс”, списание, което никога не е било от изданията, които ще вървят след което и да е движение, независимо какво е то, вече бяха публикували текстове на писатели насилници. Норман Мейлър, например, наръгва жена си. Разбира се, може веднага да се контрира, че Мейлър е по-добър писател от Гомеши. Но все пак, когато оценяваме морала на един писател, не трябва да го правим въз основа качествата на прозата му. В сила е и обратният принцип – моралът на един писател не може да бъде единственият критерий, определящ избора дали текстът му да бъде публикуван или отхвърлен.
Трудно е, когато говорим за „паднали“ личности, да не започнем да употребяваме религиозна терминология. За да се измъкнем от големия позор, трябва да изкупим вината си. Изкуплението изисква изповед, саморефлексия и извинения. Моята вина е, че бях пълномощник в този процес. А и един опитен главен редактор на друг известен нюйоркски прогресивен вестник силно ми препоръча да публикувам извиненията с аргумента, че така ще убедя по-младите журналисти, че отново давам своя принос за списанието.
Когато е извършено морално прегрешение и е нанесена тежка обида, традицията повелява да се поднесат извинения. Причината днес извинението да е нещо толкова обикновено е, че хората са склонни да дават вид, че са обидени, когато не са съгласни с нещо. Това може да създаде някои трудности на главния редактор на едно прогресивно списание…
Някои пасажи в статията за Джим Браун, например, предизвикаха остри възражения. След като прекратява футболната си кариера през 60-е години, той започва да води доста разпуснат живот – ала холивудска звезда, макар и от дребен калибър. Един журналист се изказа остро срещу ироничното описание на живота на бохема и развратника Браун. По думите му, създавало се впечатление, че авторът на статията изпитва задоволство от потискането на жените, а това можело „да обиди читателите“. Когато отговорих, че работата ни не е да предпазваме читателите си от отрицателни чувства, ми възразиха, че напротив – нашата роля е именно такава.
В Съединените щати, както наскоро афроамериканският професор Джон Макортър отбеляза в „Атлантик“, обсъждането на расовите въпроси придобива квазирелигиозен тон. По думите му, белите не могат „да получат морално опрощение“, ако постоянно не признават „белите си привилегии“, които са един вид първороден грях. Нещо повече – мненията им се гледат под лупа. И „проблематичните“ гледни точки бързо се отхвърлят, като биват обявявани за форми на богохулство.
Това, което е вярно за борбата срещу расизма, важи и за борбата срещу сексизма, както и срещу всяка друга форма на предразсъдъци, изпълнени с омраза. Не е достатъчно външното поведение да се промени. Или по-скоро се приема, че поведението се променя, но само когато са настъпили вътрешни трансформации. Не на последно място, виждам силно влияние от страна на протестантството: публичната изповед е част от протестантската традиция; католиците, например, предпочитат индивидуалната, лична изповед.
Религиозният активизъм в основата на тази култура на извиненията кара Джон Макортър да бъде скептичен. Според него, „той се дължи на фалшивото усещане, че са те наранили, и на преувеличеното възмущение, отприщващо се автоматично, като след натискане на бутон“. И когато моралът е поставен преди всичко останало, най-вече в интелектуалния и в политическия живот, свободата на словото е застрашена от задушаване.
Има разлика между обида и оскърбление. Първото може да е следствие на искрено мнение, което някои могат да приемат за обидно. Второто е свързано с враждебност. Обидата зависи от гледната точка на обидения, а оскърблението – от изречените думи от устата на обиждащия. При едно цивилизовано говорене нищо не извинява оскърблението. Но обидата, от своя страна, понякога е неизбежна.
Освен това, свободата на словото не може да бъде абсолютна. Твърде много неща зависят от това кой какво казва, кога и на кого. В сравнение с един политик, например, комикът може да преувеличава. Но това, заради което днешната епоха буди сериозни безпокойства, е, че традиционните правила, регулирали обществения живот, вече не го регулират. Днес един американски президент може да произнесе или да публикува в туитър толкова обиди, колкото си поиска, докато комикът е обвързан с такива строги правила, че една обида, да не говорим за оскърбление, може да унищожи кариерата му.
Какво да кажем за журналиста в цялата тази история? Какви поуки да си вземем от бурята, която се разрази заради статията на Гомеши? В сравнение с политическия лидер, журналистът, който работи за сериозно издание, е в по-малка степен подчинен на правилата за добро поведение, но в същото време трябва да е по-предпазлив от комика.
Влиянието на социалните мрежи значително усложнява интелектуалния живот, а следователно и редакционните решения. „Ню Йорк Ривю ъф Букс” отдавна е известен с кореспонденцията си със своите читатели, при която някои хора стръвно обменят мнения и така предизвикват невероятно чувство на щастие у много поколения читатели. Но редакторите филтрират глупостите и лошите, злобни коментари. В туитър пространството това не се случва – там се сливат лични нападки, безумни забележки и заплахи. Като резултат, хората започват да се страхуват от гнева на тълпите и на обсъжданията се слага точка.
Публикувайки статията на Гомеши, аз подцених силата на духа на времето и натиснах копчето, задействало бурите на възмущение. Съжалявам за случилото се. Но журналистът трябва да може да поема рискове. Необходима е свобода да можеш да обиждаш. Ако вместо да водиш дебати, се откажеш да говориш по темата, това ще доведе до конформизъм, продиктуван от страх. А страхът да се противопоставиш на духа на времето ще направи общественото говорене изключително глупаво. Нека си припомним, че духът на времето подлежи на развитие. И днес, като слагаме намордници на недолюбваните от нас, ние проправяме път на онези хора, които утре ще поискат да запушат устата на тези, които харесваме.
Йън Бурума
Монд, 11.03.2019
Превод от френски Иван Николов
–-
