Документалният конкурс на 23-ия София филм фест
Доброто документално кино все още остава маргинално по отношение на интересите на нашата публика. Вероятно, защото се занимава с теми, с които не ни се иска да се срещаме лице в лице. По причина, че са сложни и болезнени или просто нелеки за осмисляне. За 11-та поредна година в документалния конкурс на 23-ия София филм фест попадат 12 филма от цял свят. От преразглеждане на травматичното политическо и лично минало („Мълчанието на другите“, „Дворците на народа“), през сложните семейни отношения и свободата да бъдеш („Америка“, „За бащите и синовете“, „Тайният живот на Вера“, „Да се разкриеш“, „Какво иска Уалаа“), културата на излишък и екологичните катастрофи, причинени от мощни корпорации („Зелената лъжа“), съвременния начин на живот и връзката човек-заобикаляща среда („Диагноза“, „Трийсет души“, „Хамада“)… до един необикновен поглед към възприятията ни за музика („Първото движение на неподвижното“).
Селекционери на състезанието са Светла Търнин, основател на мрежата и платформа за разпространение на политически ангажирано документално кино „Cinema Politica“; режисьорът и продуцент Светослав Стоянов („Последните черноморски пирати“, „Багаж“, „Септември“ и предстоящият игрален дебют на Андрей Паунов „Януари“) и изпълнителният директор на София филм фест и директор на София Мийтингс Мира Сталева.
Две от заглавията бяха български – „Тайният живот на Вера“ (Финландия/Дания/България, 2019) на Тонислав Христов, представен премиерно в Сънданс и състезавал се в конкурсната секция „Generation 14 plus” на Берлинале 2019, и „Дворците на народа“ (България/Германия/Румъния, 2018) на творческия тандем Борис Мисирков и Георги Богданов – със световна премиера в Лайпциг. Останалите филми идват от Испания, Канада, Франция, Австрия, Швеция, САЩ, Полша, Германия.
Наградата за най-добър документален филм беше присъдена от международно жури с президент Лиам Сен-Пиер (режисьор, Великобритания) и членове Цветан Драгнев (режисьор, България – носител на почетен диплом за своя филм „Пустиняци“ от конкурса през 2018 г.) и Деян Парушев (режисьор, Франция/България) на „Тайният живот на Вера”. Заснет е великолепно от Александър Станишев, по сценарий на Тонислав Христов, Каарле Ахо и Любомир Цветков и с музиката на Петър Дундаков. Филмът разказва за момиче, което опитва да се справи с травмите от домашно насилие и алкохолизма на баща си и да предефинира връзките с най-близките си. Пътят минава през психотерапевтични сесии със специалист, дълги размишления, опити за диалог с останалите членове на семейството и с един любопитен метод на прескачане в друга реалност посредством игра. За разлика от придобилия популярност косплей, където хора създават сами своите костюми и аксесоари и се преобличат в аниме, телевизионни и видео персонажи, в показания във филма подход LARP-инг (от английски Live Action Role Playing) същите тези хора трябва да се бият с въображаеми/изкуствени оръжия помежду си. ЛАРП игрите за главната героиня Вера са възможна терапия. Ставаме свидетели на 700 умело дегизирани ентусиасти, участващи в ролеви игри в замък в Чоха, Полша, където наяве се разиграва светът на Хари Потър. Пътят на Вера я отвежда и в България, където се среща с героинята на Слава Дойчева. В нощните им приключения край бивша ракетна зона до с. Боснек се ражда приятелство между тях и става основа за взаимно споделяне и облекчение. На нападките, че филмът е постановъчен, режисьорът Тонислав Христов отговаря: Не вярвам в липсата на режисьорско вмешателство в документалните филми. В момента, в който пуснеш камерата, хората неминуемо започват да играят. За мен правилото е, че те трябва да са истински и историята да е истинска. Малко или много, всеки от нас играе някаква роля, въпросът е да си е неговата.
Журито присъди и почетен диплом на филма „За бащите и синовете” (Германия/САЩ/Сирия/Ливан/Холандия/Катар) на родения в Сирия Талал Дерки (номинация за „Оскар“ за най-добър документален филм и носител на Голямата награда на журито за документален филм на фестивала Сънданс ’18). Филм за смъртта на детството и раждането на джихадизма. След „Завръщане в Хомс“ Талал Дерки отива още по-далеч, за да проникне в психологията на войната, да разбере каква е причината за радикализацията и раждането на ислямизма. Така той печели доверието на радикални ислямисти и заживява със семейството на Абу Осама (45 г.), един от основателите на джихадисткия фронт Ал-Нусра (клон на Ал Кайда в Сирия и обявен от САЩ за терористична групировка през 2012 г.) В продължение на две години и половина камерата му е насочена предимно към децата, предоставяйки ни изключително рядък поглед върху това какво означава да растеш с баща, който, освен любящ родител, е и специалист по коли-бомби и поставяне на мини. Осама (13 г.) и брат му Айман (12 г.) обичат татко си и му се възхищават, затова неговата дума е закон за тях. Но докато единият е готов да следва пътя на джихад, другият иска да се върне в училище. Талал Дерки споделя: Проследявам Осама и Айман в тренировъчен лагер за млади бойци и започвам да разбирам как са засегнати децата, тъй като те наистина нямат възможност да избират свободно. В кого и какво ще се превърна? Къде е надеждата? Как ще изглежда бъдещето? Какви избори имаме? Децата са тези, които ни позволяват емоционално да изпитаме и разберем сложната трагедия на Сирия. Често именно те са тези, които могат да виждат през цялата лудост и по своя собствен детски начин да спасят надеждата. И още: В медиите войната често се представя като игра на шах, а ислямът се нарича зло. Когато виждаме кадри от войната, оставаме с усещането, че това е нереален паралелен свят. В „За бащите и синовете” исках да създам пряка връзка между главните герои и публиката. Бих искал да взема аудиторията си с мен на път и да общувам с тях посредством моята камера.
Сред личните ми фаворити е вече многократно награждаваният филм „Мълчанието на другите“ (Испания/САЩ/Канада/Франция, 2018) на Робърт Бахар и Алмудена Караседо. Респектиращ е и фактът, че сред продуцентите са братята Педро и Агустин Алмодовар. Филмът проследява епичната борба на жертвите на 40-годишната диктатура на генерал Франсиско Франко в Испания, които продължават да търсят справедливост и до днес. Сниман в продължение на шест години, филмът е разказ от първо лице на някои от оцелелите от режима. До тях застават и близки на жертви, за които битката за истината и наказването на виновните се е превърнало в лична кауза. Обсебило ги е обаче не чувство за мъст, а желание за справедливост и помиряване с трагичното лично и национално минало. Пречката е Законът за амнистията от 1978 г., с който са опростени всички престъпления, извършени по време на гражданската война (1936-1939) и диктаторския режим на Франко (1939-1975). Въпреки острите критики от страна на Съвета по правата на човека на ООН, законът е в сила и до днес. Това налага инициирането на съдебен процес за „престъпления срещу мира и сигурността на човечеството“ в Аржентина. По ирония на съдбата, именно испанският съд в лицето на Балтасар Гарсон издава международна заповед за арест на бившия чилийски президент генерал Аугусто Пиночет през октомври 1998 г. заради смъртта и изтезанията на испански граждани; сега е ред на аржентинския съдия Мария Сервини да осветли миналото на Испания. „Аржентинският процес“ предизвиква сериозен отзвук в Испания, а филмът ни води през болезненото ежедневие на тези хора, но и радостта им по пътя към справедливостта. На екрана са разобличени малка част от престъпните деяния, извършени по време на режима – отнети от медицински лица по време на раждане деца; убити и погребани незнайно къде хора; жертви на зверски мъчения. „Мълчанието на другите“ е като филмов поздрав за малките победи на определени хора… напомня класическите политически трилъри на Коста Гаврас или Франческо Рози…, пише „Screen Daily“ за филма. Впрочем, през февруари тази година испанското министерство на правосъдието съобщи, че е поискало от 656 общини в страната да премахнат от обществените места символите от времето на Франко, тъй като много улици продължават да носят имената на висши фигури на диктатурата. През април филмът продължава своето пътешествие по света, повече за него и за предстоящите прожекции може да намерите на официалния му сайт: thesilenceofothers.com.
Опит за философско осмисляне на миналото е и „Дворците на народа“ на Борис Мисирков и Георги Богданов. Добрата новина е, че имаше още две прожекции в рамките на фестивала за документални филми за изкуство Master of Art – на 9 април в Contemporary Space във Варна и на 15 април в Дома на киното в София. Филмът е заснет в 5 държави от бившия Източен блок като оригинален опит да се „простим“ с комунизма чрез мащабен разказ за най-представителните сгради за този политически строй: Дворецът на Чаушеску в Румъния, сградата на Московския държавен университет, Националният дворец на културата в София, Палата „Федерация” в Белград и несъществуващият вече Дворец на републиката в Берлин. Това е история за нас самите, споделя копродуцентът Мартичка Божилова. Историите на сградите са много различни, но това, което ги обединява, е, че са плод на утопична мисъл за времето си. Затова са толкова грандиозни и за някои хора – може би безсмислени. В крайна сметка, диктаторите на комунизма са ги строили с идеята да бъдат дворци на народа и за народа, а достъпът до тези сгради беше много труден. Впрочем, това не се е променило до ден днешен.
Съвсем актуален днес у нас е и „Да се разкриеш“ (Франция, 2018) на Дени Паро, който лично го представи пред публиката. Филмът представлява монтаж от автентични видео записи на тийнейджъри, които за пръв път споделят открито с родителите си за своята различна сексуална ориентация или полова идентичност. Попаднах на клипче на млад британец, по-точно англичанин, който обявява на баба си, записвайки се на телефона, че е гей. Той беше изключително развълнуван, губеше самообладание и му беше наистина трудно да й каже, и си спомних, че за мен беше същото, когато бях подрастващ. Струваше ми се много сложно, много ме беше страх, чувствах голямо неразбиране. И това ме върна в миналото. Много ме разчувства. После видях, че съществуват и други подобни клипчета в интернет. И си казах, че те тематизират много важни за мен неща: родителската любов, какво е да се изградиш като личност, какво е себеуважението, да говориш за себе си пред другите, да се заявиш, споделя режисьорът в интервю. Не е изненада, че повечето от героите на филма са с бял цвят на кожата, произхождат от САЩ или от държави в Западна Европа, а изповедите им са насочени предимно и най-напред към майките. Всички те внимателно са планирали този момент и търсят правилните думи, за да съобщят на семейството си истината за себе си. Дени Паро твърди, че макар да е изгледал над 2000 подобни видеа по време на подбора, 20-те включени са представителна извадка – наглед оптимистична, тъй като във всички тях реакцията на родители и близки е приемане и разбиране, макар и с известно недоумение. Казвам „наглед“, защото видеата, в които реакцията е отхвърляне и агресия, едва ли бихме могли да видим или вероятно никога няма да се случат. Мъдростта на филма е събрана в затрогващата реакция на възрастна жена към внучката й: Знаех го отдавна. И това не променя нищо за мен. Това е твоят избор. Нищо не може да ме накара да спра да те обичам. Радвам се, че го сподели с мен.
В този смисъл, едва ли е случаен фактът, че за откриващ филм на конкурса бе избран „Америка“ (САЩ, 2018) на Ерик Стол и Чейс Уайтсайд – история за трима братя в далечно Мексико, изправени пред пропастта между юношеските копнежи и реалността на възрастните, когато се събират, за да се грижат за болната си 93-годишна баба Америка, страдаща от деменция. Когато тя пада от леглото, бащата на Диего е осъден на затвор за небрежност и Диего трябва да се прибере в родната Колима, за да поеме грижите за баба си заедно с двамата си братя. Това неочаквано пребиваване заедно е важно за семейството, чиито членове задълго са били разделени. Поне пред камерата изглежда, че въпреки ежедневните трудности и търкания, братята остават истински и любящи в отношението към баба си – жената, без която те не биха съществували.
Видимата червена нишка е в уважението и вещото (но не и сляпо) пазене на миналото, което е възможно само посредством смел и смислен диалог между поколенията.
