Статията слага началото на блока, посветен на призрачността в сп. Multitudes, като прави преглед и на публикуваните след нея в броя три текста.
К
Идеалът за прозрачност сякаш се налага като даденост в разбиранията на хората. Всяка непрозрачност веднага повдига съмнения, че се прикриват някакви съмнителни практики (непотизъм, корупция, незаконно присвояване, злоупотреби), пречейки да се удовлетвори жаждата за истина. Първото задължение на медиите, стари и нови, е да гарантират тази взаимна прозрачност, като разкриват нередности благодарение на журналистически разследвания, инсталират камери в полицейски участъци и класни стаи, настояват за свободен достъп до личните ни данни и приветстват изтичането на секретни доклади, публикувани от Едуард Сноудън и „Уикилийкс“. Ефектът от тези разкрития не се ограничава само в демонстриране мащаба на извършваните наблюдения, на които стават обект гражданите по света, но и показва как в някои случаи самата технология на следене предоставя инструментите, които успешно могат да бъдат използвани от активните противници на следенето.
Quis custodiet ipsos custodes[1] – това вероятно е въпросът на нашето време: кой ще следи следящите? След правото да надзираваме, днес вече настояваме за правото да следим тъкмо хората, извършващи следенето. Инициативите за по-голяма прозрачност процъфтяват в най-различни контексти, както по отношение на по-доброто настройване на технологиите за наблюдение, така и по отношение на публичното управление, финансовите транзакции, добивната промишленост, хранителните вериги, фармацевтичните изследвания, спортните състезания и др. А най-реакционните инициативи – от дясно, обявяващи се в подкрепа на държавната тайна; и от ляво, застъпници на тезата, че заради прозрачността държавата губи присъствие на духа – водят до отхвърляне на обещанията за една нова прозрачност. Навсякъде другаде прозрачността се е наложила като твърде консенсусна ценност, свързана, макар и понякога погрешно, с повсеместния напредък.
Просторни офиси – тип халета, телевизионни риалити програми, остъклени сгради, в които се помещават представителствата на големи мултинационални компании, прозрачни прегради между настолните компютри, онлайн признания, кухни, където ястията се готвят пред клиента – това са голям брой сходни симптоми –доказателство, че днешното време е обхванато от манията по прозрачността. Показателно е, че в епоха, искаща да бъде постидеологическа, всички стремежи се доближават до идеала, претендиращ, че се е освободил от всякакво задълбочено обсъждане, заради което и регламентира единствено формата: принцип, който се стреми към неутралност, докато налага морал както върху обществения, така и върху личния живот.
Когато идеологическият неутралитет се превръща в идеология на неутралитета, това създава интересен обратен ефект – и причината се дължи на факта, че индивидите, които са основно разделени заради американския анархистки интернет активизъм и неговия президент – се обединяват, щом стане дума да празнуват прозрачността и откровеното говорене. Сама по себе си идеята не е нова: прозрачността сякаш с магическа пръчка кара съществена част от проблемите и голяма част от конфликтите да изчезнат. „Слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“, казваше някога съдията във Върховния съд на САЩ Луис Брандейс. Основателят на „Уикилийкс“ Джулиан Асандж бе още по-лаконичен: „когато прожекторите се включат, плъховете бягат“.
Но както Алексис дьо Токвил вече е доказал с идеята си за „тиранията на мнозинството“, всеки режим, при който доминира една основна мисъл, независимо с какъв консенсус е приета, упражнява достатъчно силна власт на господство и генерира съответно ниво на насилие.
В тази статия, с която заставаме срещу общия стремеж да направим всичко прозрачно, обединяваме няколко различни случая, при които са направени твърде много разходи, заложени са капани и са дадени колатерални жертви в името на императива на прозрачността, продължаващ да вълнува обществените ни дискусии по един малко безотговорен начин.
Благодарение на разнообразните казуси, целта ни е да направим разлика между легитимните искания и неоправданите рискове в рамките на едни изключително противоречиви динамики. Необходимо е както да се признаят причините (често пъти основателни), подхранващи изискванията за прозрачност, така и да се измерят възможностите тези искания да доведат до потисничество, до изчезване на определени форми на желани дейности и да смажат ежедневните ни ангажименти под тежестта на бюрократични проверки.
Логистика на непосредственото
В изискванията за тотална видимост се проявява склонността да се скрива необходимостта, залозите и опасностите на посредническа работа, която всяка форма на комуникация включва в себе си. Именно защото не са напълно прозрачни, медиите ни позволяват да забележим някои особености на света, в който живеем: това е, защото те я „скриват зад екран “ и този екран ни разкрива реалности, които иначе бихме пропуснали. Отричайки присъствието, необходимостта и механизмите на посредничеството, ние ставаме слепи за последиците и опасностите от него.
Настояванията за прозрачност често пъти са свързани с илюзията за непосредственост. Смятаме, че футболният мач се разгръща пред очите ни, макар и да го следим от уютния си хол, защото се предава на живо и камерите улавят от най-различни ъгли и най-малкия детайл. Така добиваме много по-добра представа за случващото се, отколкото ако бяхме по трибуните на стадиона. Тази непосредственост, свързана с идеята, че нещата са по–истински от естествените, създава усещането за прозрачност (нищо не може да бъде скрито, когато всичко стане видимо). В същото време, тя системно скрива огромния логистичен апарат по посредничеството, необходим за постигането на цялостната видимост (камери, оператори, контролни зали, кабелни мрежи, електроцентрали, предоставяне на право на излъчване, източници на финансиране).
Това огромно усилие, за да се осигури усещането за непосредственост, е централна тема в статията на френските дигитални дизайнери Лу Селар и Антони Мазюр[2], посветена на дизайна на прозрачността и на оправдаващата я реторика.
Първата причина да бъдем предпазливи по отношение на прозрачността са разходите (икономически, екологични, политически), както и неизбежните пристрастия (идеологически, културни, класови, расистки, сексистки), свързани със създаването на тази илюзия за непосредственост. Защото тя (непосредствеността – бел. пр.) не се отнася само до настоящето, но и до бъдещето: в един алгоритмизиран режим бъдещите поведения могат да бъдат прогнозирани благодарение на статистически данни от миналото. Това понякога може да има драматични последствия за жертвите на този вид статистически пристрастия и често пъти напълно да „запълва“ сферата на възможното, превръщайки бъдещето единствено във въпрос на изчисления.
Не можем да разсъждаваме върху режимите на прозрачност, като единствено анализираме подробно инфраструктурите, които ги подкрепят. Дематериализираният дискурс, на който ставаме свидетели на ниво администрация, се вписва в история, която италианският литературовед Ецио Пулия[3] реконструира в статията си, тясно обвързвайки дематериализацията с развитието на логистиката и на международния транспорт в резултат на стандартизацията както на процедурите, така и на контейнерите, а в крайна сметка, и на съдържанието. В сферата на институциите този логистичен апарат има име: бюрокрация. И в тази област всяко настояване за прозрачност неизбежно води след себе си до нова непрозрачност: надзорните органи трябва да бъдат наблюдавани, формулярите – формулирани, разчленени, тълкувани, а после – преформулирани и т.н.
Право на непрозрачност и необходимост от незабавни действия
В отговор на затрудненията, липсата на каквато и да била гъвкавост и изчерпването на ресурсите заради неутолимата жажда за прозрачност, все по–голямо влияние набира принципът за правото на непрозрачност, формулиран преди години по възхитителен начин от френския социолог и историк Едуар Глисан[4]. Формулировката е направена в контекста на размишленията за подчинените позиции в резултат на наложената хомогенизация. В настоящия текст обаче идеята за право на непрозрачност е преосмислена в съвсем друг контекст – като в случая отдаваме дължимото на английския културолог Клер Бърчал[5] и на нейните изследвания върху „разпределеното наблюдение“.
От критическо действие споделянето се превърна в норма, от която вече не можем да избягаме. „Разпореждането“ всичко да се споделя – нещо, което е в основата на „споделения надзор“ – актуалният режим, в който живеем, рискува да изпразни от съдържание нашите особености (индивидуални и културни). Освен това, заплашва с наша помощ да превърне всичко в предмет на комуникация, стандартизирайки информационните канали според логиката на протоколите, вече технически наложени в глобален мащаб. По парадоксален начин, тези нови протоколи на споделяне далеч не предпочитат връзките между субектите, а напротив, подкопават всяка идея за общност.
Издигната в догматичен и недобре обмислен императив, прозрачността стандартизира, тиранизира и парализира. Първоначално новите технологии, като например блокчейн услугите за плащане, измислени от интернет активисти, се обявяват за криптиращи технологии, но онова, което се стремят да наложат, е идеалът за непосредствена и прозрачна комуникация чрез свързване на един потребител с друг без други посредници: накратко казано, другите потребители са тези, които отговарят за проверката на устойчивостта на всяка комуникационна връзка, заради което спокойно можем да се откажем от какъвто и да било регулаторен орган, наложен отгоре. С транзакциите при блокчейн услугите доверието се трансформира в ценност от миналото. От този момент нататък това доверие обещава съвършено прозрачни сделки между равнопоставени партньори.
Сферите на наблюдение биха могли да се умножат: сред тях са абсурдните и твърде скъпи, неподлежащи на промяна практики, породени от изискванията за административна прозрачност, наложени от Сметната палата; едва ли не абсолютната невъзможност дребните селскостопански производители да отговорят на най-високите екологични стандарти в земеделието заради бюрократичните процедури по издаването на различни сертификати –„екологично чисто“ и „био“, от които могат да спечелят единствено производители от определен клас; безбройните беззакония, които трябва да изтърпят различните малцинства в името на масовото наблюдение с оправданието, че те се налагат с цел да се избегнат така наречените „терористични“ атаки.
Френският антрополог Моник Селим[6] посвещава своите занимания на антропологичните последици от прозрачността, отразяващи се върху начина, по който възприемаме сексуалността, и на връщането на фантазма на постоянната обективизация, както и на различни други начини за оценяване на извършваните действия. Безспорно се появява нова форма на алгоритмично управление, която не е нищо друго, освен начин да се управлява посредством числа. За разлика от предишните режими, този нов начин на управление изповядва принципите на директно свързване с реалността. Обръщайки внимание на един нов тип анализ с вече всеобхватни процедури, френските философи Томас Бернс и Саломе Фреминьор[7] насочват вниманието ни към „останалото“, оставено в сянка.
Всичко това поражда мощна и напълно основателна необходимост от непосредственост, чиято същност и потенциал трудно могат да бъдат обхванати от нашите политологични категории, наследени от XX век. Отвращението от бюрокрацията е „отвлечено“ или от неолибералната десница, или от хипериндивидуалистичното либертарианство под формата на отхвърляне на данъци, наредби и публични интервенции.
Нуждата да се използват преки пътища, за да се прескочат логистичните търговски вериги, които „дематериализират” планетарната ни търговия с цената на непоносими щети за околната среда, бива идентифицирана с някаква радикална екология, защитавана от малки групи хора, вкопчили се в тези преки пътища. Парадоксите и двойственостите на прозрачността би трябвало по-скоро да бъдат анализирани като точки на възникване на нови политики на посредничеството и медиалността, които биха били справедлив отговор на все по-голямата жажда за непосредственост.
Ослепителната прозрачност на капиталистическата динамика
Въпреки това, не можем да разглеждаме системата на прозрачността от гледна точка на антропологията, епистемологията или абстрактната етика при положение, че не вземем предвид влиянието на стремглавия капиталистически напредък върху тази система. В своите изследвания южнокорейският философ Хан Бьонг Чол[8] отхвърля риска от нов тоталитаризъм на данните, за който мнозина от нас говорят, придържайки се към движението на „quantified self” (самоизмерващите се хора). Френският философ Еманюел Алоа[9] смята, че прозрачността на големите бази данни прави възможна появата на цензура, която някои погрешно идентифицират със Стария режим във Франция (отпреди Революцията, бел. ред.). Латинските източници от онова време говорят за изненадваща прилика с актуалните днес употреби на повсеместните оценки. Италианският колектив „Иполита“ блестящо пренаписа известните „Тезиси за Фойербах“ на младия Маркс, като ги изпъстри със ситуационистки и авангардистки „намигвания“ с цел да демонстрират как алгоритмизираните информационни потоци трансформират и интерпретират света ни. А единственият начин, по който можем да ги използваме, само задълбочава робската ни зависимост от тях.
И трите научни изследвания се обединяват около една идея – те извеждат на преден план свръхакцентирането върху техническите средства, вкарани в употреба в името на прозрачността и в съответствие с императивите на капиталистическите аксиоми. Заслужава си проблемите да бъдат разгледани тъкмо от хоризонта на един „хиперкапитализъм на прозрачността“. Така, на фона на настоящите противоречия, по-фино ще могат да се разграничат потенциалните лостове на еманципацията от векторите на отчуждението. Цифровите устройства, осигуряващи прозрачност, в никакъв случай не могат да бъдат възприети като неутрални, но те сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Те позволяват употребите и ефектите, за чиято цена днес не спираме да се питаме – и психическа, и социална, и етична, и политическа. Те допускат различни употреби както в сравнение с онова, което масово и колективно правим, така и в сравнение с действията ни, продиктувани от дневния ред, устремен към печалбите в интерес на акционерите.
Вероятно сега трябва да насочим вниманието си не толкова към острите оценки, отчаяните оплаквания или носталгичните претенции, а към артистите, творящи, използвайки цифровите устройства.
Ние взехме оттам един пример, който не само „уплътнява“ тази статия, но и предоставя възможности за написване на следващ материал. Той предлага „букет“ от артистични изненади, които ще бъдат „неочаквани“ за самите структури, използвани от неолиберално–етатисткия капитализъм, за да трансформира личните ни данни или в желана плячка, или в инструмент за влияние. Британският изследовател и артист Нетъниел Ткач[10] описва произхода и начина на функциониране на Индекса на ключовете за ефективност. Той го измисля и разработва с цел да даде контекст на „ключовите индикатори за ефективност“ (Key Performance Index). Тяхната постоянна оценка задава вектора на „хватката“ на рентабилността (в името на акционерите) върху социалните ни сътрудничества. Ситуационистки отклонения и сюрреалистично автоматично писане ни дават възможност по друг начин да възприемем и дешифрираме ефектите от прозрачността на оценката, които иначе често приемаме под въздействието на илюзията за непосредственост.
Изправяйки се срещу онези, които превръщат прозрачността в инструмент за връщане към еднозначната реалност, в която няма място за съмнения, най-неотложната ни задача е да настояваме на множеството „привидности“, до които води прозрачността – ефектите й от изместване, метаморфозите й, „транс“-позициите й. Вероятно не толкова изследователите хуманитаристи, колкото артистите ще са и са хората, които проявяват по-голяма чувствителност по отношение отклоненията, опасностите, но и красотите, създавани от устройствата, осигуряващи прозрачност. Нещо повече: няма съмнение, че само като обединим теоретици и визуални артисти, учени и момчета за всичко, експерти и хакери, изследвания и творчество, ние по-успешно ще си възстановим посредничествата в една прозрачност, която днес заплашва да ни отчужди. При това прекръстосване на подходите стигаме до извода, че прозрачност има само там, където има наслагване, следователно и излишък. В епоха, задвижвана от гигантското желание за съвпадения, за сливания с реалността, тези практики на създаване на прозрачност ни водят към тъкмо обратното – защото там, където има наслагвания, има разнообразие в излишък.
Еманюел Алоа и Ив Ситон
Multitudes, 2018/4 (n° 73)
Превод от френски Иван Николов
–-
[1] Кой ще ни пази от пазачите?
[2] Le design de la transparence : une rhétorique au coeur des interfaces numériques. Loup Cellard and Anthony Masure. Revue Multitudes, 2018/4 (n° 73).
[3] Logistique de la „dématérialisation“. Ezio Puglia. Revue Multitudes, 2018/4 (n° 73).
[4] Glissant, Édouard, 1928-2011. Poetics Of Relation. Ann Arbor :University of Michigan Press, 1997.
[5] Shareveillance : The Dangers of Openly Sharing and Covertly Collecting Data. Clare Birchall. University of Minnesota Press, 2017.
[6] Des intimités transparentes? Selim Monique. Revues Multitudes, 2018/4 (n° 73).
[7] Le reste de la transparence. Berns Thomas et Salomé Frémineur. Revues Multitudes, 2018/4 (n° 73).
[8] L’hypercapitalisme de la transparence. Byung-Chul Han. Revues Multitudes, 2018/4 (n° 73).
[9] La transparence est notre censure. Alloa Emmanuel. Revues Multitudes, 2018/4 (n° 73).
[10] L’Index des clés performatives. Prendre la mesure de la mesure. Nathaniel Tkacz. Revues Multitudes, 2018/4 (n° 73).
