Хънтър Томпсън. „Дневникът на едно пиянде“. Превод от английски Пейчо Кънев. Сп. „Съвременник“, бр. 3/ 2018
В книгите на американския писател и журналист Хънтър С. Томпсън винаги витае усещането за неизбежност. Макар детайлно и с прецизност да описва събития и лица, които са били важни в живота му или които са свързани с преломите в САЩ между 70-те и 90-те години, читателят винаги остава с чувството, че стои на ръба на пропаст и само крачка – или може би само една страница – го делят от пропадането в бездната на отчаянието, престорения успех и лицемерното щастие. Подобно на самата гонзо журналистика, чийто създател е Томпсън и чието най-точно определение е дадено от неговия приятел художникът Ралф Стийдман: „да пропаднеш в асансьорната шахта – и да се озоваваш в басейн с русалки“. Само че, без русалките. А между акулите от големите офиси, скъпите казина и високите етажи на властта.
„Дневник на едно пиянде“ (с оригинално заглавие „The Rum Diary“), който е публикуван на български език в бр.3/ 2018 г. на сп. „Съвременник“, има интересна история. Това е вторият роман на Хънтър Томпсън, написан в началото на 60-те години на ХХ век, когато писателят е едва 22-годишен – и публикуван чак през 1998 г. Първият роман на Томпсън – „Принцът мекотело“ („Prince Jellyfish“), също не е публикуван изцяло. Подобно на повечето му книги, и той е полуавтобиографичен и разказва за живота на младо момче от град Луизвил, което се мести в Ню Йорк и му се налага да се бори срещу различни „тъпаци“ в опит да намери своето място в живота.
„Дневник на едно пиянде“ съдържа много автобиографични елементи, като представя преместването на журналиста Пол Кемп (чийто прототип е самият Хънтър Томпсън) от Ню Йорк в столицата на Пуерто Рико – Сан Хуан, където той започва работа в най-големия англоезичен вестник „Дейли Нюз“. Самият Томпсън живее известно време в Сан Хуан и работи за малък спортен вестник, след като неуспешно кандидатства за работа във водещия там вестник „Сан Хуан Стар“, списван от писателя Уилям Кенеди. По време на пребиваването си обаче Томпсън активно общува с различни журналисти от „Стар“, превърнали се по-късно в прототипи на част от героите му. Хънтър се захваща да пише романа, след като се завръща в Калифорния, успоредно с работата си по знаменитата книга „Ангелите на ада“. Макар че е трябвало да бъде публикуван първи, силата на емоциите около пътешествието му с моторизираните престъпници изстрелва именно „Ангелите…” напред и книгата се превръща в големия творчески удар на писателя.
В свое интервю от 1998 г. Томпсън споделя, че се е отказвал да публикува „Дневникът на едно пиянде“, след като текстът е отхвърлян поне седем пъти от различни издателства. „Получавах стандартни писма за отказ, а и като се върнах от Южна Америка, започнах да отразявам политически теми, пък и вече работех на пълен щат“, казва той. Налага се да извади отново книгата, поради, както сам твърди, романтични нагласи, но и за пари: „Сблъсках се с факта, че трябва да изкопая моята 40-годишна история. Не мога да я променя. За Бога. Това съм аз, това е светът, в който живях. Затова погледнах на нея като писател… Историята си я бива“, продължава той с откровенията си.
Малко по-различна обаче е версията на популярния американски актьор Джони Деп, който се познава с писателя покрай общата им работа при заснемането на едноименния филм по книгата на Томпсън „Страх и омраза в Лас Вегас“ с режисьор Тери Гилиъм. В интервю Деп споделя, че докато гостува на Хънтър в дома му в Колорадо, започва да търси в „бойния щаб“ на Томпсън ръкописа на „Страх и омраза“ в различните кутии, съхранявани там. И изненадващо в една от тях открива, сред куп непотребни хартии, ръкописа на „Дневник на едно пиянде“. „Започнахме да го четем, седнали на пода“, си спомня актьорът. „И аз казах: „Хънтър, ти си ненормален, човече, това е страхотен текст. Трябва да го публикуваш. Не ме интересува кога си го писал. Нека да го публикуваме.“
Романът е добре приет и бързо става популярен в САЩ. През 2011 г. даже е филмиран от режисьора и сценарист Брус Робинсън, като очаквано главната роля се играе от Джони Деп. В рецензия за филма, публикувана във в. „Уошингтън поуст“, Маура Джудкис изгражда своеобразен портрет на Томпсън, като твърди, че макар по-късно да усъвършенства и разкрасява своята проза в стила на гонзо журналистиката, „в същността си този здраво пиещ, много говорещ и активно живеещ мъж е моралист, пуритан, даже невинен. Най-хубавото в „Дневникът на едно пиянде“ е, че разкрива тази му страна без извинения, дори с известна нотка на гордост“. Около любопитната история на книгата е създаден и документалният филм „Hunter S. Thompson: Back Story of The Rum Diary“ с режисьор Уейн Юинг, където писателят, негови приятели и колеги разказват за романа и четат откъси от него.
„Дневник на едно пиянде“ не е в стила на гонзо журналистиката. Макар сюжетът му да е характерен за текстовете на Хънтър С. Томпсън – насилие, алкохол, тежък и маниакален живот, както и включените проникновени портрети на героите на съвременното американско и южноамериканско общество, текстът е по-скоро клиширан. В него личи повлияването на писателя от други популярни американски автори, като Франсис Скот Фицджералд или Ърнест Хемингуей. Фабулата е по-скоро фикционална, отколкото документална, репортажното е здраво захванато от литературното, а иронията е умерена, често прикрита зад бруталност и езикова грубост.
Повествованието се върти около работата на младия американски журналист Пол Кемп в света на провинциалната преса. Героят – един мъж на ръба, напуска САЩ, за да поживее в Пуерто Рико, търсейки свободата, евтиния алкохол и новите познанства. Сюжетът формира три линии на социално взаимодействие – ролята на журналистиката и медиите, фаталната любов и преломните трансформации на съвременното (пуерториканско, американско) общество.
Както насочва заглавието, журналистите са описани като най-долна прослойка – „хайманите и мечтателите“, „изморените и бездарни писачи“, „дегенерати и безпомощни загубеняци“, „побърканяци“, „бегълци и опасни пияници“, „педерасти и човешки мръсници от всякакъв калибър“, „професионални ненормалници“, които се оглеждат за големия удар и, ако не са заети с правенето на вестници, пият в някой долнопробен бар. Като централни са изведени образите на трима от колегите на Пол Кемп – главният редактор на местния англоезичен вестник „Дейли Нюз“ Лотерман, фотографът Боб Сала и странният и невъздържан Йемон, които са сюжетно, социално и културно противопоставени. Лотерман е привидно маниакално отдаден на професията („Свободната преса е нещо жизненоважно!“), но се оказва по-скоро „фалшив герой“: „още един бъбрив боклук от големия легион на боклуците, които маршируват под лозунгите на по-добрите и по-големите лъжи. Свобода, Истина, Чест – можеш да напишеш стотици подобни думи и зад всяка една от тях ще се съберат хиляда боклуци, надути, малки нещастници, размахващи лозунга с една ръка и протягащи другата под масата.“ За сметка на това, Сала е уникален заради абсолютно липсващото му чувство на привързаност: „Той приличаше на фанатичен футболен фен, който изтърчава на игрището и блъска някой от играчите. Виждаше живота като голямата игра, а цялото човечество бе разделено на два отбора – момчета на Сала и Останалите. Залозите бяха ужасно високи и всяка игра беше жизненоважна – и макар да наблюдаваше с краен интерес, той си беше просто един фен, викаше нечути от никого съвети в тълпата от нечути съветници и през цялото време знаеше, че никой не му обръща внимание, понеже Сала не ръководеше отбора и никога няма да го стори.“
Друг аспект отразява обсесията на Кемп по красивата, сексапилна и мистериозна млада красавица Шано – предизвикателна, развратна и първоначално принадлежаща на друг, винаги готова да забърка объркания главен герой в света, в който корупцията, схемите за бързото забогатяване и всичко (даже и убийство) са разрешени.
Романът обаче съдържа доста елементи, познати от другите, по-зрели и въздействащи романи на Хънтър С. Томпсън. Например, пълнокръвните, гротескни образи в казината на Лас Вегас започват своето начало от Сан Хуан. Самотният герой отново е разделен между повествованието и авторовия анализ. Кемп е едновременно част от историята, но е и изолиран, не разбира и не участва в социалната конюнктура, носи настроения, неприемливи за това място. Тук са и познатите тарикати, които работят за властта (правителство, местно самоуправление) – готови на всичко, за да се издигнат и успеят.
Романът е интересен и заради образите, които остават назад в сюжета, но пък отразяват в най-голяма степен умението на Томпсън да скицира вярно и колоритно социалните типове около себе си. Като онези, които носят „копринени костюми, които лъщяха подобно на пластмасови”, или тези, които имат лице „сякаш излязло от комикс за чудовища”, странните „безформени жени във вълнени бански костюми“ и мъжете „с празни погледи, обезкосмени крака и стеснителни усмивки“. Това е общество, съставено предимно от „шумна и празноглава върхушка от крадци и претенциозни измамници, една скучно шоу на шарлатани, смешници и еснафи със сбъркан манталитет“.
Езикът в романа, разбира се, е груб, жаргонен, пълен с псувни и вулгаризми. Хънтър Томпсън целенасочено избягва възвишени думи като „щастие“, „любов“, „честност“ и „твърдост“ поради това, че са „твърде уклончиви и доста относителни“, особено когато ги сравняваш с ясни, зли, недодялани и лесни за определяне думи като „тъпак“, „стиснат“ и „фалшив“. Срещат се и познатите от следващите му романи и станали емблематични възклицания, като „Мили Боже“, „Исусе“, „Човече“, „По дяволите“.
Светът в романа е самотен, брутален, корумпиран, безсмислен в своите претенции, невъзможен в нуждата да постигнеш щастие, любов, стабилност, успех, справедливост. И същевременно оригинален в своята неподправеност, перверзност, природна красота и социална нееднозначност, в средствата за лично развитие и културно себеопределяне. Ако това да означава да бъдеш цинично искрен – сред страниците на статиите и книгите си, или сред алкохолните изпаренията на поредната „оргия с ром“, то тогава си готов да загърбиш всичко и всички. Подобно на равносметката на Йемон: „Ние сме просто пияници, безпомощни пияндета. Майната му на всичко…“
Макар да е далеч от дълбочината и социалната проникновеност на гонзо романите на Хънтър С. Томпсън, „Дневникът на едно пиянде“ показва началото на едно триумфално творческо развитие. Повествователните пропадания са умело замаскирани от интересните описания, оригиналните сравнения и странните образи, които писателят създава. В тази си книга Хънтър е по-скоро писател, отколкото журналист – и навярно затова не съумява да създаде достатъчно запомнящи се образи. Действителността винаги е по-брутална, красива и магнетична, отколкото би могла да бъде във фантазията на младия по това време писател. Но, от друга страна, книгата задава станалите легендарни език и стил на Томпсън, наистина прекалено клиширани и недостатъчно искрени, но въпреки това интригуващи, особено за по-младата читателска аудитория. Магията на Карибите, евтиният алкохол и освободеното поведение лесно създават усещането за свобода и щастие. Даже и когато зад тях се крият бедност, унижение и безперспективност. Те обаче могат да се окажат умело творческо решение за всеки писател, който търси своя път към успеха на литературния небосклон.
Или както самият Хънтър С. Томпсън казва: „Мразя да защитавам употребата на наркотици, алкохол, насилие или ненормалното поведение пред когото и да било, но винаги са ми вършили работа.“
