На 24 април в Гогол-център се състоя концертът „Нашата Алла” по случай 70-годишнината на Алла Пугачова (15 април 1949).
Режисьорът Кирил Серебренников не изключваше преди премиерата на „Нашата Алла”, че „Пугачова ще бъде ужасена”. Още повече, че „виновницата” за неговия спектакъл-посвещение лично дойде на „страшния съд”. Изглеждаше, че тази вечер песните на Алла никога няма да свършат. Вероятно бе заради твърдите столове в залата. Но това бе случай, когато ни се искаше това „никога” да продължава колкото се може повече. „Ще бъде важна точка от моя юбилей”, предположи Алла преди началото. „Точката” се оказа не само „важна”, но и крайно символична. Юбилеят на „Ангела на нашата Свобода”, както маестро Владимир Спиваков нарече Алла Пугачова в послание по време на действието, се превърна и в премиерен демарш на излезлия на свобода след дълги месеци домашен арест Кирил Серебренников. Така че смислите, както винаги при Пугачова и при Серебренников, се сплетоха в мощен възел от значения и дълбоки послания.
По-добри от всяко интервю, в което Серебренников сега би подбирал изрази заради разумен инстинкт за самосъхранение, се оказаха неговите изящни интермедии, чрез които със собствения си глас „слепваше” зад пулта музикалните номера. Дори не номера, а малки музикални спектакли от песни на Примадоната. Няколко цитата вместо интервю:
– Като казваш „нашата Алла”, всички веднага разбират каква е тази Алла, няма нужда от уточнения. Тя вече много години е такава една, неотменим елемент от съдбата на страната ни, за която много е казано: и с ум не можеш да я разбереш, и с аршин да я измериш..
– Може да обичаш популярната музика или да не я обичаш, може да си западник или славянофил, можеш различно да се отнасяш към СССР – към съществуването му и краха му, но има една обединяваща ни тема, която няма как да обясниш на някого, който не се е родил тук: Алла Пугачова. Тя е това, без което не могат да живеят хипстъри и милиционери, продавачки и балерини, бандити и пенсионери, интелектуалци и работяги. Без Пугачова като народ сме непредставими. Тя е нашият пети елемент. Петият елемент на руската душа, който е жажда за свобода, мечта за полет…
– Всичките й чудачества и откровения, цялата й огромна популярност, всички свързани с името й триумфи и скандали мигновено ставаха част от собствената ни биография. Заради нас тя вдигаше скандали, заради нас изискваше свобода там, където никога я е нямало, заради нас извърши сексуална революция, от наше име крещеше: „Ей, вие там на върха!”, заради нас захващаше романи, заради нас пееше, обичаше, уморяваше се – все заради нас и за нас. Това не е съвсем развлечение…
„Връзките” на Серебренников между номерата за певицата, за Пугачова в нас и за нас в Пугачова, са достойни за отделно есе, както и огласените от него „текстове за Пугачова” на негови приятели и познати – хора известни, разбира се.
Споменатият вече диригент и цигулар Спиваков: „Както Едит Пиаф е символ на Франция, така и Алла Пугачова е наш символ. Писателката и Нобелов лауреат Светлана Алексиевич си спомня как през 80-те е търсила бъдещите си героини за книгата „Войната не е с лице на жена”:
– В едно от пътуванията някоя от познатите ми вече жени ме запозна със Зиночка, само така я наричаха. Това беше майката на Алла Пугачова. Срещата излезе кратка, но запомних красива жена с чувство за хумор. Алла, изглежда, че то ви е наследствено… По време на войната Зина е работила с аеростати… Стотици аеростати ограждали Москва, не давали на вражеските самолети да се спускат ниско и да бомбардират. Да запалиш аеростат е много лесно, горят като факли. И девойките изгаряли заедно с тях или падали мъртви на земята. Разбрах: с такава майка вие нямаше как да станете друга…
Сред славословията за Алла особено място заеха спомените на Михаил Горбачов, удивително иронични, макар и сериозни: „Както се казва, и на мен се падна да ръководя страната в епохата на Алла Пугачова… Радвам се, че подписах един от последните укази за удостояването ти със званието „народна артистка на СССР”. Държавите се сменят, а ти си оставаш народната Пугачова. Разбира се, и черешката на тортата в „мемоарите” – за това как „Раиса Максимовна чрез мен се снабдяваше с билети за твоите концерти”.
На фона на словесните рулади, съчинени и събрани от режисьора, стана още по-очевидна бездната на „творческото преосмисляне” на наследството на Пугачова. В крайна сметка, с концерт от банални кавъри и ремикси тук няма как да минеш. Още повече, че такива, започвайки с историческия вече „Сюрприз за Алла” от 1997, са доста. Имало е и театрални експерименти…
Звездите на „Гогол център” изляха душите си: от Рита Крон до Один Байрон, от Мария Селезньова до Ян Ге, от Филип Авдеев до Светлана Мамрешева. И покрай „потъването в образи”, демонстрираха още и певчески талант, вокално майсторство.
„Тя пя като професионална народна певица – възторгна се Алла от Мария Опелянц, в чиято версия „Кукувица” се трансформира във вокално-драматичен фолклорен епос на ръба на нервната криза. По-голямата част от причудливите аранжименти, действително придали на каноничните песни неочаквани музикални окраски в най-широки стилистични и жанрови диапазони – от рока и класиката до диско и етно, са създадени от Андрей Поляков и Даниил Орлов. В експериментален порив се отбеляза също Антон Севидов, създател на култовата група Tesla Boy…
Прочее, и самата Алла никога не е била плоска и еднозначна – не само като личност и артистка, но и по отношение на музиката. Винаги е била в авангарда на своето време. Достатъчно е да си спомним албума „Как тревожен этот путь” от 1982 г. с цял набор пънкарски хулигански „изцепки”, което предизвика уплах у началството на съветската култура и партийната преса. „Как е допуснато това?” – квичаха те, но не можеха да направят нищо, защото „още тогава се бояха от Пугачова”, както си спомня Спиваков.
И Рома Звер отбеляза на премиерата: „Алла Борисовна има много периоди. Лично на мен ми беше по-близък рок-периодът на Пугачова, когато тя дойде в ленинградски рок-клуб… И на вълната на своята носталгия, лидерът на култовата група „Звери” представи собствена трактовка на „Надо же” – малко по-инфернална от оригинала, но по-„рокова”…
С „Нашата Алла” Кирил Серебренников някак си компенсира публиката за „недояденото”. В смисъл, че след своя юбилеен P.S., Примадоната изпрати хората в състояние, препоръчвано от гурманите – да станеш от масата с леко чувство на глад. Срази ги с пеене, удовлетвори ги с песни – и нови, и стари. Но все пак не им угоди. Искаха да им попее повече стари неща. Пугачова отвърна: „Изпееш ли старо, ще кажат, че нямаш какво да пееш. Изпееш ли ново, ще кажат: къде е старото?”. Вечната дилема.
Излязла на финала на сцената под оглушителни овации, адресирани и към блестящата трупа, Алла призна: „Шокирана съм. Честно казано, през живота си не съм чувала за себе си толкова добри думи, както тази вечер. Просто сега ме връхлетя нова отговорност. Ужас! Какво правите с мен? Ако краката ми бяха здрави, щях да коленича пред вас”…
Артур Гаспарян
Московский комсомолец, 25.04.2019 г.
(Със съкращения)
