Преди 40 дни загубихме Явор Захариев, вокалист на легендарната група Gravity Co и знаково присъствие на българската попкултурна сцена от последните десетилетия. Тук публикуваме думи на поета Стефан Икога в негова памет.
Отиде си едно дете. Детето пееше. И сега светът вече не е празен. Пълен е с всякакви неща, които ни напомнят колко хубаво пееше детето. И колко малко деца всъщност има около нас. Криви хора има достатъчно и повечето нямат нужда дори малко да се поизправят. Да използват гръбнака си, за да бъдат чисти пред съвестта, изкуството и живота си. И ако слушате всичко, което се изписа за Явор (така се казваше детето), не е невъзможно да решите, че и той се е предал. Че не е имал сили да понесе света, та едва ли не волево е решил да си тръгне. Че е виновен, отговорен, че ни е лишил от себе си, нас, възрастните.
Глупости.
Понесе света и го носи до последния си дъх на раменете на таланта си. Създаде музиката си, изпя я, а ние го послушахме, повярвахме на полета му, вървяхме зад гърба му. Концерт по концерт и тананикане по тананикане. Приемахме този пожар от смисъл за даденост и, сбрани около него, топлехме дланите на сърцата си. И ей така, светът дойде и го изгаси. Хладна тръпка се разходи по телата ни. Отрезви ни малко, поразмърда ни. Огледахме се наоколо, други деца вече няма. А ние сме пораснали. И ни стана мъчно повече за нас, не за детето. Светът и отговорността да го понасяме са вече наши. Това ни плаши. А той пее някъде, ако вярвате, че има някъде. Ако не вярвате, значи още е тук, удобно сгушен във всяка своя песен, която ни прави по-добри хора.
Благодаря ти, Яворе, че не порасна.
