Илко Димитров. „Приближение“. Поезия. Редактори Биляна Борисова, Калоян Игнатовски. София: ИК КХ – Критика и хуманизъм, 2019 г.
За темповете, с които обичайно работи Илко Димитров, един от емблематичните поети на съвременността, „Приближение“ излиза неочаквано бързо след „Черно“ – неговата поредна антология, която Издателство за поезия „Да“ публикува през есента. В броя от 30 ноември 2018 г. бях писал, че след „Бяло“ от 2008 г. и „Черно“ от 2018 г., очаквам „Сиво“ – мястото, където болката ще е поспряла, капитулирала. „Приближение“ е приближение към това място. А може би Илко вече е пристигнал там? „Какво означава да се радваш,/ когато се радваш, при толкова/ явни поводи за тревога, при толкова смърт?/ Защо намаляват тревогата и скръбта,/ как намаляват, заради кое? Месото/ възстановява здравословния си баланс“, пише той на с. 47 в стихотворението, което най-дълбоко ме развълнува от „Приближение“. Макар в това стихотворение да има много въпросителни знаци, аз ги възприемам като точки. Сиво е мястото, където пред един от най-интелигентните творци вече няма нито въпроси, нито отговори. Той е повече от скръбта си и повече от радостта си, той е интонационно равен, но какво е той, този радикализиран лирически аз? Извънмерен аз. Тривиалното твърдение е, че това е философска поезия. Но къде е ударението? – на философска или на поезия? Философският факултет и Филологическият факултет спорят за Илко. Спорят ли? А Илко принадлежи на Юридическия (имам предвид само символното равнище, разбира се). И затова неизбежно се налага да говорим за съдии. Като че ли имперският съдия на философията и местният съдия на филологията се протягат за него. Не, това не са съвсем метафори: в друга книга на „Критика и хуманизъм“ , издател на „Приближение“ – „Интерпретация и социална критика“ от Майкъл Уолзър, иде реч за двама критически персонажи. От една страна е имперският съдия в изостанала колония, който стои близо до прогресивните или до универсалните принципи и няма друг интерес, освен да убеди жителите на колонията в своята справедливост. Той е наблюдател, той е дистанциран. Дотук с философията. От другата страна стои местният, мировият съдия на литературата, който чете през локални или локализирани принципи, вместо да слага четивото си на Прокрустовото ложе на други четива. Тук няма отстраненост, има любов и грижа. Не надпоставеност, а равнопоставеност на съдията и обвиняемия. Ясно е към кой тип критика клоня аз. Но още по-важно е към кой тип критика клони самият Илко Димитров: а той клони към самокритиката, плод на гигантското напрежение между амбицията да разбере света и амбицията да го приеме. „Приближение“ е самосъд. Самосъд на автор, чиято автомаргинализация го връща в самия център (на невъзможността да кажем какво точно е философия, литература, култура.) И присъдите, които си налага, не, си нанася Илко Димитров, са онези места в крайно нагнетените му текстове, в които той спира да се контролира. Те разпукват, разцъфват текста. И, обратното, тъкмо тези пукнатини правят от Илко Димитров цялостна, неуловима (от един само „факултет“) фигура. Фигура, която полага могъщо усилие за единство на света. И влага храброст в поезията.
