Владо Трифонов. „Суета, суета…” Изд. Жанет 45, Пловдив, 2019
Това е първият роман на Владо Трифонов – журналист и преводач, сценарист и режисьор на документални филми. Той се вписва в онази вълна на интереса към историята на българската литература, която се надигна през последните пет-шест години в нашата най-нова проза. Митко Новков, редактор на книгата, я нарича „литературно-исторически роман“, така поставяйки силен акцент върху тясната обвързаност на повествованието с конкретен исторически и биографичен материал. Без съмнение, това е най-пряко и най-силно зависимият от документалния фонд на нашето културно минало роман, написан дотук. Верен на своето журналистическо възпитание, авторът се старае да не измисля нищо: нито събития, нито (дори периферни) герои, нито страни от характера и поведението на известни писатели, критици и обществени фигури от началото на XX век. Той е свършил обстойна работа по опознаване на епохата и на хората, за които пише; преровил е книги, архиви, периодиката на времето… Много старателно се опитвах да хвана някоя грешка, но останах с дребен и не многоброен улов, най-вече в заглавията на отделни произведения. Колебая се всъщност как точно би трябвало да се определи жанрът на книгата и заставам най-близо до възможността да я нарека документален роман.
Разказът започва в един мартенски следобед на 1912 година. Иван Вазов и Стоян Михайловски пият кафе с ликьор в кафене „България“ и разговарят надълго и нашироко – за себе си, за литературните си предпочитания, за своите любовници, врагове и приятели. В думите им възкръсва столичната интелигенция от началото на века. Единственият проблем на този разговор е неговата дължина: петдесет страници са твърде дълго време за способността да се пие кафе, истинско изпитание за нагласите на съвременната читателска публика. Втора част е по-динамична и увлекателна. Връщаме се назад, през 90-те години на XIX век, и заедно с Мара Белчева попадаме сред потайностите на българския дворец. Между пъстрото общество там са княгиня Клементина и нейният син Фердинанд, министри и придворни дами, дори „перверзният и не съвсем с ума си“ Ернест дьо Грено, който става повод за оттеглянето на Мара Белчева. Това безспорно е най-динамичната и увлекателна част. Следващата глава е сравнително кратка и наситено фокусирана върху фигурата на Пенчо Славейков. Тук вече трябва да кажа, че Владо Трифонов е избегнал опасността на сантименталната идеализация в изображението на своите герои. Вазов, Михайловски, Пенчо Славейков са оголени откъм качества (впрочем силно разпространени сред творците от онази епоха) като самолюбие, егоцентризъм и дори грандомания. Непоколебимо светла и чиста сред своята среда е останала Мара Белчева – може би защото е дама. Четвърта част ни пренася в Рим, вече след уволнението на Пенчо Славейков. Пенчо и Мара бродят по улиците, разглеждат паметници на класическото изкуство и рецитират реплики от запазената кореспонденция помежду им. В този момент литературните знания започват да натежават върху повествователната конструкция, документите потискат размаха на творческото въображение. Авторът се увлича от възможността да преразкаже възгледите на своите герои с думи от техните собствени съчинения и романът започва да изглежда като помагало към университетски курс по история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. Последната, пета част не променя това впечатление. Тя доразказва последните седмици от живота на Пенчо Славейков, като отделя значимо място на „нобеловия“ сюжет и малко прекалява с грандоманията в дискурсивното поведение на Славейков. Въпреки това, „Суета, суета…“ е интересен принос към най-новата българска проза. Заглавието може да бъде въздишка на умиращия Пенчо Славейков, но също така обръщение към нашата действителност, в която бляновете за високо изкуство спят дълбоко под юргана на масовата култура. Поне грандоманията си е останала същата…