„7“ (седем кратки истории), 2019, България, 163 минути, омнибус, продуценти Поли Ангелова, Елена Мошолова, Николай Тодоров (съвместно с Пловдив 2019), „Better Nature“ – сценарист и режисьор Ралица Петрова, оператор Кирил Проданов; „Нина“ – сценарист Константин Божанов по идея на Христо Симеонов, режисьор Христо Симеонов, оператор Веселин Христов; „Дом“ – сценарист и режисьор Димитър Кутманов, оператор Диан Загорчинов; „Съвсем като мен“ – сценарист и режисьор Любомир Младенов, оператор Диан Загорчинов; „Химера“ – сценарист и режисьор Павел Г. Веснаков, оператор Орлин Руевски; „Изчезващ вид“ – сценарист и режисьор Николай Тодоров, оператор Кирил Проданов, „Дует“ – сценаристи и режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов, оператор Кирил Проданов. Премиера на 19 април в Пловдив.
Европейската столица на културата Пловдив вече си има „запечатано време“ – омнибусът „7“, където осем от най-интересните ни млади филмови автори са представили своите визии за живота, любовта, самотата, изкуството, спомените, смъртта в града под тепетата или околностите…
Между остри горни ракурси в „Better Nature“ Ралица Петрова („Златен леопард“, „Златна роза“ за дебюта „Безбог“ и др.) ни запраща в подножието на Родопите, където солидна група от млади хора релаксира, прегръщайки дървета под инструктажа (на английски) на дебелана (Ангелина Рангелова). 1200 борчета чакат да бъдат засадени. Най-трудолюбива е девойка (Слава Дойчева), която плаче, после намира бомба и на финала прегръща прегъналата се строга дебелана. Между английски и български, с разговори за контрола на нещата и за силата на природата, едри планове на лица, убита змия и горско успокоение сме въведени в нещо като психодрама за наранени души. Интересни са кинематографичните решения, но разказът е рехав.
В „Нина“ рицарят на социалната будност Христо Симеонов (носител на две „Златни рози“ за късометражен филм: за „Синът“ и „Гората на Димо“) ни показва 13-годишната мургава джебчийка (Пламена Стефанова) в действие. Обикаля гара, заиграва се с куче, спи в едно легло с възрастен мъж (Борислав Русев), а родителите й са в Плевен. Това научаваме, след като е хваната на местопрестъплението, когато свива портфейла на Яна (Маргита Гошева). Хватката на филма е, че, вместо да извика полиция, тя се нахвърля върху човека, който е открил кражбата, и завежда на обяд Нина. На финала, вместо във влака за Плевен, момичето е отново на пловдивската гара. Атмосферата е автентична, както обикновено при Христо Симеонов. Любопитно е, че сценарист е финият изследовател на млади души Константин Божанов.
„Дом“ на Димитър Кутманов (носител на „Златна роза“ за късометражния „Ecce homo“) е живописно и ярко кинематографично наблюдение на млад мъж (Йордан Чичиков, обикновено в гръб) из пустота – на стария Пловдив или индустриална зона, с кола или чанта. Междувременно виждаме три млади жени, момченце (Андрей Младенов) и възрастен мъж (Димитър Кутманов-старши, дядо на автора) – призрачни обитатели на удивителна стара къща. Охлузени фасади, раздрънкана кола, църковна колонада… Младият мъж блуждае ли, блуждае – из града, покрай кино “Космос“, дома на спомените си, пред огледало, а зад кадър звучи ту далечна музика, на места смесвана с кучешки лай, ту чуруликане, ту приглушена ария. Заснет с натуршчици и две римуващи се димящи цигари, без нито дума, филмът е пленителен със съзерцателната визия, изтънчения колорит и атмосферата на застинало време. Усеща се повей от Антониони.
„Съвсем като мен“ на Любомир Младенов започва в Централна поща, където хубава девойка с брокат покрай очите (Надежда Колева) получава безадресен колет, в който открива голяма прашка. Около нея се носят момичешки песнопения. После тя се оказва в гора „без чухали“ с миришещо „на бучиниш“ чуждо черно палто и с прекрасно момче (Александър Бенев). Обвинява се за нечия смърт, на момиче „също като мен“. Вървят един след друг – в гръб, анфас, в профил. Само стъпките им шумолят. Витае смътна суицидност. На финала, сама и без палто, тя напуска острова. Филмът е депресарски абсурден, ала актрисата е неубедителна.
„Химера“ на Павел Веснаков (носител на Голямата награда от Клермон-Феран за „Чест”, две „Златни рози“ за късометражен филм: за „Парафиненият принц“ и „Чест“) също започва с мъж в кола и в гръб, но сега е свещеник, който се моли. Озовава се в панелен апартамент, потънал в кръв, с неясен труп и зловещи изстрели. Вятър свисти. Обитателите, сред които се откроява изразителното нежно лице на Йоана Буковска-Давидова, се щурат. По телевизията се говори за 31 години от трагедията в Чернобил (на 26 април 1986). Свещеникът изхвърля кървавия товар. Подкарва колата, пак се моли. Задкадров бебешки рев се смесва с музика. Заглавието се появява накрая. Решен като хорър, „Химера“ е ударен, гневен и енигматичен филм.
„Изчезващ вид“ на Николай Тодоров ни запраща в бар, където младата Филипа (Аделина Желязкова) отегчено отпива. Оказва се, че чака мъж, който закъснява, но й праща венчален пръстен. Когато той (Григор Антонов) се появява, настоява да тръгват за изложба. Всъщност, е нейната, спонсорирана от него. Движат се из вечерен Пловдив, преминават през познатия тунел, а изложбата се казва „Изчезващ вид“. Разбираме, че някой праща на Филипа всяка седмица писма със стихове. Изписват се на екрана (както в „Патерсън“ на Джим Джармуш). Тя е объркана. Отива при свой колега художник (Павел Г. Веснаков), споделя му проблемите си, а той отсича: „Няма място за поезия в този свят“. След като го изоставя заради фотосесия, която е доста дървена, Филипа разбира същността на женения бизнесмен, който й иска ръката. Финалът е тъжен и предизвестен. Филмът се опитва да сблъска два свята в днешен Пловдив, но героите са щрихирани, ситуациите – банални, актьорите – „проблемни” с изключение на Павел Г. Веснаков.
„Дует“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов е светлият лъч в омнибуса. Сибила (Сибила Петрова, дъщерята на авторите) е малка челистка, която славно си прекарва времето с въображаемата приятелка Тео (Теодосия Паспалева). Или са на покрива, или се шляят из града – виждаме главната улица и други узнаваеми топоси на Пловдив, включително и „Альоша“ в далечината. В един момент на покрива се оказват по-големи момче и момиче. Младежът (Велислав Пачаманов) засвирва на китара. И Сибила подхваща челото. Вече нищо няма да е същото, дори инструментът й. Симпатичен и ведър филм, който говори за детската самота нежно. А момиченцата са чудни.
Филмите демонстрират различни стилове и маниери на разказ, но са обединени не само от Пловдив, а и от доминиращото занимание с екзистенциалното, депресивното, качествената визия. Само два от тях ме докоснаха: „Дом“ и „Дует“. Пък и авторите им, навярно защото Димитър Кутманов и Петър Вълчанов са пловдивчани, най-богато и органично показват родния си град, колкото и полюсни да са ракурсите им. Допускам, че интересното предизвикателство „омнибус за днешен Пловдив“ е било трудно и за автори, и за продуценти – късите филми изискват друг тайминг. А знаем, че киното е пари и ограничено време. За съжаление, в повечето филми ми липсва енергия. Това ли е капацитетът на едни от най-изявените ни млади автори?! Интересно ми е как ще бъде възприет „7“ – и в контекста на Пловдив 2019, и в контекста на българското късометражно кино.
