Надмогвайки силните чувства, обзели ни при гледката на частично разрушената „Нотр Дам дьо Пари“, вече се занимаваме с въпроса за нейното възстановяване. Този трагичен инцидент е като далечен отглас на дългата поредица от разрушавания на катедрали в резултат на различни войни: в Страсбург през 1870 г., в Реймс, в Ноайон, във Вердюн, в Арас в периода 1914 – 1918, а също така и в Сен Ло, и в Руан. Да споменем и рухването на кулата стрела на катедралата „Свети Петър“ в Каен, случило се по време на Втората световна война. Но ще прескочим темата за невероятния брой катедрали мъченици по света, чиито универсални символи станаха великолепните църкви в Ковънтри и Нагазаки…
От доста време насам историците изучават ефектите от подобни травми върху засегнатите общества. През ХХ век руините се превръщат в привилегировани места, на които се извършват културологични конструкции – събития, изпълнени с насилие, стават травми. Анет Бекер[1] ни напомня, че унищожаването на светите места се възприема като повторно разпъване на Христос; те са идеално място, което да даде израз на колективното мъченичество. Благодарение на изследванията на френския историк Ян Арло и на германския изкуствовед Томас Гетгенс ние сме добре запознати с дебатите около катедралата на Реймс, оживили случващото се покрай реконструкцията й: в интелектуалните среди – религиозни и артистични – мнозина се обявяват в полза на опазването на руините. По време на посещението си в Реймс през 1915 г. Габриеле д’Анунцио[2] стига дотам, че обявява: „Никога досега катедралата не е била толкова красива. Катедралата става все по-съвършена. Катедралата достига своята идеална форма в пламъците. На човек му се приисква да падне на колене пред това чудо.Така че, в никакъв случай не пипайте статуите, не извършвайте ремонти!“
И докато Едмон Ростан[3] гледа на катедралата като на модерен Партенон, Ернест Лавис[4] настоява тя да бъде запазена във вида, в който е – в руини, за да остане като вечно свидетелство за „тевтонското варварство”. Архитектът Огюст Пере[5], според когото в конкретния момент „патетичната ценност” на руината превишава историческата й стойност, също предлага катедралата в Реймс да се превърне в свидетелство за извършените жестокости по време на Първата световна война.
Други времена, други нрави. Днес не виждаме някой да обсъжда въпроса руините на „Нотр Дам” да бъдат консервирани. Парижаните единодушно настояват за реконструкция на сградата и президентът на Републиката тържествено им го обеща в подножието на кулите. И наистина – в името на какво да трябва да се запази този паметник в сегашното си полуразрушено състояние?
Трябва да признаем обаче, че ужасяващият пожар вече е част от историята на „Нотр Дам” и че пълното изтриване на последствията от него биха имали смущаващ ефект – сякаш страдаме от някаква форма на амнезия или отричаме случилото се. Тъй като начинът, по който се отнасяме към руините, говори за отношението ни към миналото, трябва да се пазим от твърде фетишистки подходи, заради които бихме рискували да обречем „Нотр Дам” да се превърне в архитектурен пастиш, лишен от всякаква автентичност.
Да запазиш дадено място със следите от нанесените му разрушения, дори и символично, означава да приемеш историята с нейната отблъскваща реалност; да увековечиш бъдещия жест на реконструирането й, съпоставим с този на „строителите на катедрали” от миналото. И накрая, това означава да превърнеш в следа мястото на помирението; мястото, където се свързват различни поколения заради споделения спомен от катастрофалното събитие.
Това помирение бележи и триумфа на една политика на интимността. Причината е, че изправени лице в лице с трагедията, у нас се заражда усещане, че сме уязвими. Така започваме да се чувстваме равностойни помежду си – всички ние, едни тела, преживяващи сътресение. В резултат се оформя емоционална общност, обединена от болка и траур. Тя предлага да се осъществи обединяваща и пряка връзка с миналото, която да трансформира белега от загубата в белег от нанесена рана. Тази общност, чиито граници надхвърлят националното, е част от нововъзникващото възпоменателно европейско публично пространство. Историята на Европа е и история на нашите белези, белези от всякакъв род и вид.
Стефан Мишоно
Либерасион, 19.04.2019
–-
Стефан Мишоно е историк в Института за исторически изследвания на Севера (в Университета в Лил).
[1]Анет Бекер (1953) – френски историк, с изследвания върху Първата световна война.
[2] Габриеле д’Анунцио е псевдоним на Гаетано Рапаниета (1863-1938). Той е италиански журналист и писател, близък до фашисткия режим на Мусолини.
[3]Едмон Ростан (1868-1918) – известен френски поет и драматург, член на Френската академия на науките. Най–известната му пиеса е „Сирано дьо Бержерак“.
[4] Ернест Лавис (1842-1922) – френски историк, пет пъти номиниран за Нобеловата награда за литература.
[5] Огюст Пере (1874-1954) – френски архитект, един от първите, които въвеждат железобетона. Центърът на град Льо Авър (Хавър) в северна Франция, който по време на Втората световна война почти напълно е разрушен, е възстановен под ръководството на Пере и през 2005 г. обявен за обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
