От символ на християнската вяра и разрастването на епископската власт по време на изграждането си, през ХIХ век „Нотр Дам дьо Пари” се превърна в символ на нацията. Това до голяма степен се дължи на романа на Виктор Юго, чийто огромен успех допринася тя да бъде спасена от разрушаване.
Почти два века по-късно, във вечерта на нейното опустошаване от огнената стихия, президентът на Републиката Еманюел Макрон и представители на целия политически спектър признаха „Нотр Дам” за национален символ, надхвърлящ религиозните разделения, и говориха за нея като за „нашата обща катедрала” – по думите на левия политик Жан-Люк Меланшон.
Трагедиите често имат преимуществото да обединяват членовете на една и съща общност, въпреки обичайните за нея политически и религиозни разделения.
Далеч по страшната трагедия, случила се с „Шарли Ебдо”, ни събра около базисните постановки на републиканските ценности: свобода на съвестта и свобода на словото.
А в онази вечер, в първия ден от седмицата, това, което така силно ни сближи, бе усещането, че принадлежим на една обща история. Благодарение на дълголетното си съществуване, „Нотр Дам” символизира нашата обща съдба по начин, по който никоя друга сграда не може да го направи. „Ню Йорк таймс” бе много прав, излизайки на първа страница със заглавието: Tears for Symbol of a Nation’s Enduring Identity („Сълзи за символа на трайната национална идентичност”).
Бях поразен от двойното съвпадение, на което станахме свидетели в деня, в който избухна пожарът. Преди всичко, това бе началото на Страстната седмица – седмицата, в която си припомняме страданията на Христос. Колко ли християни са били дълбоко покъртени, гледайки опустошената катедрала. Сякаш виждат лицето и тялото на Исус… В същото време, на 15 април Еманюел Макрон трябваше да държи дълга реч, посветена на националния дебат.
И така в момент, в който нацията ни изглеждаше жестоко разделена и разкъсана, ние се оказахме обединени около поругания символ на дългата ни колективна история.
За това свидетелства огромният порив да се прояви щедрост, да се намерят необходимите средства за реконструкцията. Това желание забелязваме из цялата страна, дори зад граница. Безброй са инициативите и обещанията за дарения, които правят както отделни лица, така и местни и регионални общности, предприятия, асоциации, корпорации. По всяка вероятност, благодарение на тях ще стане възможно сградата да се реставрира в рекордно кратък срок.
Но тази национална сплотеност започва да се пропуква заради различните полемики около официално обявените колосални суми, необходими за възстановяването на катедралата. Всичко започна с приноса на най-богатите френски фамилии. Фактът, че фамилиите Арно, Бетанкур и Пино искат да дадат няколкостотин милиона евро, може само да ни радва. Все пак, само във Франция, където отношението към парите е толкова парадоксално, може да се разразят подобни спорове. Повечето французи искат да забогатеят, но мразят богатите.
Какви са мотивите на милиардерите, няма кой знае какво значение: техният жест е полезен, особено след като са отказали даренията им да бъдат освободени от данъци. Но би било жалко, ако историята запомни имената само на най-богатите дарители.
През Средновековието, например, на камбаните на църквите понякога са били гравирани имената на дарителите, допринесли за изграждането или възстановяването на храма. В деня след трагедията предложих на епископ Патрик Шове, ректор на „Нотр Дам“, да въведе електронен регистър в реставрираната сграда, в който да могат да се видят имената на всички дарители, без значение размера на дарението.
Но се започна и още един спор около неприличния размер на сумата, която ще бъде отпусната за възстановяването на сградата. Все пак, тя се обявява на фона на постоянно намаляващите средства, давани за хуманитарни каузи; на фона на бедността и трудностите, които не малка част от французите срещат, опитвайки се да свържат двата края. В контекста на „жълтите жилетки“, които разкриват дълбоките социални пропуквания в страната ни, усещането за нещо нередно е напълно разбираемо. Струва ми се обаче, че проблемът е създаден изкуствено. Защо да противопоставяме каузите на нуждите?
Необходимо е да продължим да работим, за да направим обществото си по-справедливо, но също така е важно да опазим скъпоценностите и символите на културното ни наследство. Случаят ми напомня много на онези хора, които отказват да участват в борбата за по-хуманно отношение към животните с аргумента, че има все още твърде много неща да се направят в помощ на хората. Нима сърцето ни не е достатъчно голямо, за да обича и защитава и хората, и животните?
Според мен, по-коректно би било в случай, че събраните суми надхвърлят необходимите средства за реконструкцията (една твърде вероятна хипотеза), неизползваните средства да бъдат вложени в изграждане на жилища за най-нуждаещите се. По такъв начин ще хвърлим мост към една средновековна традиция – някога до катедралите се строяли хосписи за бедните (такъв беше и Hôtel-Dieu, преди да стане болница). Тази мисия може да се възложи на фондация „Абат Пиер“, човекът, посветил живота си на каузата в помощ на бездомните и изпратен в последния си път в катедралата „Нотр Дам“. Това би бил красив символ на братството. И авторът на „Клетниците“ едва ли би имал нещо против.
Фредерик Леноар
Монд, 20.04.2019
Фредерик Леноар е писател, социолог с интереси в сферата на история на религията.
