След като излязохме от ступора, предизвикан от пожара (който само геният на Юго предчувстваше и вероятно отеква в съзнанието ни като доста набързо забравено предупреждение), настъпи моментът за свидетелствата. Време е да поразсъждаваме върху въпроса за реконструкцията. Реакциите на ужас и съпричастност, които по своя характер бяха универсални и реално идваха от всички краища на света, ни изненадаха и дълбоко развълнуваха. Нямахме представа до каква степен тази катедрала е натрупала привързаност и съкровена обич, несъмнено изразяващи се в броя на хората, посещаващи я всяка година. По някакъв начин обаче и обичта, и привързаността имаха нужда от катастрофата, за да се разкрият напълно.
В „Нотр Дам” прочутият етикет на ЮНЕСКО „световно наследство“ загубва цялата си административна сухарщина, за да се изпълни с емоционален заряд, придаващ му смисъл. Малко паметници на културата в света могат да се похвалят със същото. Защо? Може би защото близо 850 години „Нотр Дам” не спира да се гради, да се подновява, да се разширява според мащаба на Франция, после на Европа, а днес и на света, в един необикновен съюз с времето и пространството.
„Нотр Дам” е пъпът или по-скоро живото „сърце” на един град, нация, на една още по-голяма човешка общност с размити граници. Тя ставаше такава векове наред; от момента, в който „се настани” на своя остров (а ние знаем до каква степен островите провокират въображението!), в самия център на един триединен град. През Средновековието Париж по категоричен начин обединява в себе си три неща – „Ил дьо ла Сите” (острова), „Града” (десния бряг) и Университета (левия бряг, „Латинския квартал”), но той е преди всичко и най-вече столицата на кралството, „главата” на Франция. Да говорим за Париж като за столица, днес е очевидно и дори банално: но по времето на Филип II Огюст[1] столицата е нещо радикално ново и уникално.
И тази столица почти по едно и също време се превръща и в университетски център (което е още една негова специфична особеност и универсална притегателна сила в тогавашния християнски свят), и в най-населения град в Европа (към 1300 г. жителите са 200 000).
Но нека не забравяме, че в сърцевината си „Нотр Дам“ е майка, Майката пар екселанс. И не бих се изненадал, ако всички, които плачат днес – независимо дали вярващи или не, французи или чужденци, прехвърлят върху нея малко от чувствата си, които изпитват към собствените си майки. Но нима до последните дни, подпряна на контрафорсите си в гледащата на изток част от острова, тя не посрещаше всеки, сякаш разтворила широко обятия?
От страната, където катедралата е осветявана от залязващото слънце, и Революцията, и османовият[2] XIX век я оставят прекалено самотна: но западната й страна още от самото начало е замислена да е олицетворение на едно лице, обърнато към света и готово да го посрещне – нещо, на което до съвсем скоро ставахме свидетели, виждайки опашките нетърпеливи туристи. „Нотр Дам“ никога не е имала друго призвание, освен духовно и църковно; реално, освен че въплъщаваше Църквата – sacerdotium – тя съседстваше с regnum – Двореца на краля[3], който по-късно става Парламент, а през последните два века – Съдебна палата. А когато в епохата на Ренесанса кралят за постоянно се установява в Лувъра, „Нашата дама“[4] си остава сама в своето Сите[5].
Но не говоря само за миналото. А по-скоро за начина, по който историята непрестанно дообогатява и обновява оригиналния характер на материалното и символно пространство, на социалните функции, на споделеното въображение. Без съмнение, „Нотр Дам“ е катедрала (до XVII век е втора по значение в страната), но тя никога не е била място, запазено само и единствено за духовниците. Още по-малко сега. Нима днес тя не е богатството на цялата нация? Освен това, и Църквата, и духовенството не са такива, каквито бяха.
Нещо повече, установената религия, и тук имам предвид не само католицизма, а и всички останали християнски вероизповедания, вече не отговаря на духовните очаквания (използвам тази дума поради липса на по-подходяща) на хората и на народите в нашия свят – материалистичен, консуматорски, егоистичен, лишен от ценностни репери. И според мен, причината не е нито в секуларизацията, нито в секуларизма: и двете, ако се налага, ще ви демонстрират своята добавка „душа”. Във всеки случай, за тези, които все още ги е грижа, проблемът е в крещящата неадекватност между една Църква, парализирана от противоречия и свиваща се като шагренова кожа заради нормите и начина на функциониране от едно друго време, и глада за ценности, идеали и дълбочина, който е невъзможно да бъде заситен при подобни условия. Но нима отговорът на тези очаквания – едновременно материален и въображаем – не би могъл да бъде открит в „Нотр Дам” – островът с реликвите, сърцето и майката – преди 15 април, а още повече след този зловещ понеделник?
„Нотр Дам” („Нашата дама”) е все още там, за щастие! Естествено, тя е ранена и разрошена. Но най-важното е, че структурата на стените и на двете й кули е непокътната. Да оставим миналото и настоящето. Да мислим за бъдещето. Първо, трябва да възстановим „Нотр Дам”. Второ, очевидно е, че срокът от пет години е много кратък и нереалистичен. Но ролята на политиците е да се занимават с последиците от обявените намерения, чиято заслуга е да държат ентусиазма жив. Имаше подобни случаи, с които се сблъскахме не толкова отдавна (катедралата в Нант, замъкът в Люневил, хотел „Ламбер” също станаха жертви на пожари, възникнали по време на ремонтни дейности: но затова не се говори достатъчно!), и те дават ясно да се разбере, че ще са необходими много повече години. Това обаче не е толкова важно.
Трето, как да възстановим катедралата? От съществено значение е да се постигне широк консенсус около принципите, които ще бъдат следвани при извършването на реставрацията. И този консенсус трябва да бъде съизмерим с провокираните от катастрофата емоции и щедрост. По-конкретно по въпроса за реставрацията можем да говорим за нещата, които се виждат, и другите, които ще останат скрити. „Гората”[6] е безвъзвратно загубена. Идеята тя да бъде възстановена от дърво може да се защити много аргументирано – особено що се отнася до уменията на занимаващите се с традиционни занаяти, които също се причисляват към нашето „нематериално наследство”. Но не трябва ли да се презастраховаме от евентуален нов пожар, който може да избухне след един или два века, и тогава наистина да е с фатални последствия? Ето защо можем да помислим и за друг потенциален избор – да се спрем, например, на съвременни материали, леки и огнеустойчиви.
Покривът, кулата стрела и витражите ще ни изправят пред друг тип предизвикателства, тъй като тях всички ги виждат. Нека избегнем пастиша на пастиша: няма да е твърде пресилено, ако кажем, че архитект Виоле льо Дюк спаси „Нотр Дам” (също както и много други църкви и паметници, плячкосани не само по време на Революцията, но и по време на Реставрацията заради ламтежа за богатства на новата буржоазия). Но като спасява „Нотр Дам”, възстановява Галерията на царете[7], добавя гаргойлите и „засажда” кулата стрела, той успява да я превърне в катедрала на XIX век. Без да стига до крайности, дискретно, така че хората без страх свикват с голямата възстановена сграда.
Това трябва да бъде принципът, който да следват реставраторите. Но той не трябва да им забранява да оставят дискретен знак, говорещ за времето ни – знак, който да се превърне в „място на памет” за пожара от 15 април 2019 г. Това важи и за кулата стрела, и за витражите, които ще бъдат поставени на мястото на унищожената архитектура от XIX век (за щастие, розетките от XIII век не са претърпели твърде сериозни поражения). Но без пастиш! Вместо това, витражи, изпълняващи първоначалната си функция от времето на Средновековието: да възпяват светлината, да обливат с цветове пространството и хората, които в тишина го прекосяват… И да будят възхищение.
Жан-Клод Шмит
Монд, 20.04.2019
Превод от френски Иван Николов
Жан-Клод Шмит е френски историк медиевист, почетен професор във Висшето училище по социални науки в Париж.
–-
[1] Филип II Огюст e крал на Франция от 1180 г. до смъртта си. Той е един от най-значимите представители на династията на Капетингите, който успява по време на управлението си да разшири кралските си владения повече от два пъти.
[2] Става дума за барон Осман, префектът на Париж по времето на Наполеон III, който прави революционни промени в градската среда.
[3] Дворецът на краля е наричан още Palais de la Cité. Намира се на Ил дьо ла Сите и е резиденция на френските крале от VI век до XIV век.
[4] „Нотр Дам“ в буквален превод означава „Нашата дама“ – така вярващите наричат Богородица.
[5] Островът, на който е издигната „Нотр Дам“, се нарича Ил дьо ла Сите – в буквален превод „Островът на града“.
[6] „Гората” – така се е наричала вече несъществуващата дървена рамка на покривната конструкция на „Нотр Дам”. Тя е била изградена от над 1300 дървета, като всяка греда е била едно отсечено дърво.
[7] Хоризонтален фриз под балюстрадата, който е изграден от 28 статуи, представляващи 28-те поколения царе на Юдея. Те са добавени в първата половина на ХІІІ век, но по време на Френската революция голяма част от тях са счупени, тъй като се смята, че представляват френски крале.
