Катедралата „Нотр Дам” е в завидна позиция в сравнение с Бразилския националния музей, който горя миналия септември. Според ръководството на музея в Рио де Жанейро, до момента събраните дарения са в размер на 225 000 евро. А за „Нотр Дам” само до 17 април бяха събрани 880 милиона евро. Така че е ясно – ако пред възстановяването на катедралата възникнат някакви пречки, не парите ще са причината. За разлика от богатия енциклопедичен музей, който се помещава в стар бразилски дворец и разполага с милиони римски и египетски артефакти, „Нотр Дам” притежава особена харизма – тя е символ на нацията.
А това в случая означава, че е натоварена с голямо политическо значение. Когато ден след трагедията, във вторник, френският президент Еманюел Макрон обяви, че би му се искало „Нотр Дам“ да бъде възстановена в рамките на пет години – точно навреме за летните олимпийски игри в Париж – той побърза да добави, „но сега не е време за политика“. Някои възприеха думите му като призив за единство в разделената страна, но други решиха, че Макрон се опитва да отклони вниманието от проблемите си на вътрешнополитическата сцена. Перифразирайки прочутите думи на кайзер Вилхелм II, изречени през 1914 г[1]., и Макрон обяви, че за него вече няма нито дясно, нито ляво, нито „Жълти жилетки“, нито Национален фронт за френско единство, има само французи.
Трудно е да се каже дали „Жълтите жилетки“ и партията на Марин Льо Пен имат същото виждане по въпроса, но несъмнено думите на Макрон говорят за двусмислието на момента. На него би му се искало да види в опожарената „Нотр Дам“ шанс за нова хармония и величие, докато за някои случилото се е лошо предзнаменование за политиката на Макрон, за Франция и за Европа като цяло.
Традиционно реконструкциите на сгради носят в себе си потенциала да зареждат с нови сили. И те често го правят. Гледката на унищоженото изкуство мобилизира понякога много повече ресурси, отколкото образите на човешкото страдание. Вероятно ще се намерят хора, които да оспорят това, но твърдението в никакъв случай не звучи нелогично. В изкуството – архитектурата, скулптурата и живописта – човек вижда възможно най-доброто олицетворение на себе си. Затова при унищожаването на изкуство се сблъскваме с двоен провал: провал на цивилизацията и провал на най-висшия израз на човешкото въображение. Това с особена сила важи в случаите, когато губим ценни артефакти по време на войни и терористични нападения. Но не може да се отрече: и при злополуки и нелепи инциденти. Ако „Нотр Дам“ наистина бе толкова скъпа на всички, защо пожарът не можа да бъде избегнат?
При такива случаи почти веднага се задейства рефлексът за омаловажаване на щетите – и колкото е по-сериозно разрушението, толкова по-често се сблъскваме с усещането за поражение. Когато блокадата на Ленинград се вдига, всички виждат как дворците около града, днес отново носещ името Санкт Петербург, са били изравнени със земята, останали са само руини. Кехлибарената стая от Царско село е плячкосана, фонтаните са пресъхнали.
Хитлер бе много по-жесток на изток, защото смяташе, че там хората са неспособни да създават култура. Но всички възстановявания – и реконструкциите на замъците, и вдигането на градовете от пепелищата – Гданск и Варшава в Полша, Минск в Беларус – бяха действия на национално самоутвърждаване. И по онова време да възстановиш изцяло разрушеното такова, каквото е било, не бе единствената възможност. Във Волгоград, бившият Сталинград, едва ли има къща от времето преди войната, а след победата над нацистите в целия Съветски съюз се обсъждаше дали руините да не се запазят като мемориал, паметник срещу войната.
Все пак, каквато и реконструкция да се направи, дори и най-успешната, тя не може автоматично да изтрие обстоятелството, че сградата все пак в някакъв момент е претърпяла сериозни щети. Да си припомним дебатите около възстановяването на църквата „Фрауенкирхе“ в Дрезден, при която бяха използвани най-модерни технологии. Това, което някои възприеха като утешаващ и обединяващ жест, други разкритикуваха като изтласкване на проблема за отговорността на Германия, а трети бяха възмутени, че историята се пренаписва.
Да не забравяме, че макар и „Фрауенкирхе“ да е много важна за някои хора, тя никога не е била символ с национално значение, какъвто е катедралата „Нотр Дам“. А дори и някогашният дворец на крал Фридрих Велики в Берлин, за който бяха събрани значителни дарения, никога не е притежавал обединяваща сила, дори напротив. И онова, което някога пруските активисти смятаха за логично, в наше време, с всяка изминала година, поражда все повече въпроси.
Един от тях – и той със сигурност се отнася и до случая с „Нотр Дам“ – е свързан с решението кой етап от историята на строителството да бъде реконструиран. Дворецът, както и „Нотр Дам“, а и много други сгради паметници на културата, са били възстановявани през вековете и са били реконструирани по различни начини. И така, кой етап избирате? Как могат разрушените елементи – покрив и кула – да бъдат откъснати от историческата си субстанция?
Може да се допусне, че някак самотно изглеждащата днес „Нотр Дам“ ще вдъхнови архитекти и реставратори.
Но вероятността възстановяването на катедралата да обедини страната е също толкова голяма, колкото и шансът да се случи обратното. Такава е спецификата на подобен род проекти. Независимо че са от огромно значение за идентичността на нацията, те могат да бъдат както лаборатории за национални копнежи, така и фабрики за национални страхове.
Зоня Цекри
Зюддойче цайтунг (с незначителни съкращения), 17.04.2019
–-
[1] При предстоящата битка не виждам никакви партии сред народа си. Сред нас има само германци.