На 15 май т.г. стават 100 години от рождението на един от най-самобитните ни поети. Самотен, но не сам. Различен. Странен. И безумно талантлив. Той не се отказа от убежденията си. Не пренаписа биографията си. Не се оплака и не хленчеше, че е с ниска пенсия… Напротив, дори когато нощното му шкафче беше отрупано с лекарства и рецепти за още лекарства, той казваше: „Добре съм”. Най-много му липсваше Тамара. С нея говорел с часове. Пращал й писма, когато тя вече е починала. И се шушукало: лудият, шизофреникът, смахнатият… Дори и в своя дневник особнякът Борис Делчев го нарича: „моят луд”. А той просто е бил един чист човек. Да, по детски чист. Наивен. Та не е ли по детски зададен въпросът и не е ли дълбоко философски отговорът:
Какво е това, какво е това –/ едно малко стръкче трева. / Но то е по-силно от мене, човека, / който притихна под сянката лека.
Мечтаел е за Нобелова награда за литература. Никой от нашите литературни спецове обаче не го е предложил… Още като съвсем млад опонира на един от най-строгите и сурови наши критици – Йордан Бадев. Изпраща му манифестно писмо, в което защитава „грапавия ритъм” и „грапавия език”, така характерни за Никола Вапцаров и изобщо за поетите, дебютирали в началото и средата на 40-те години на миналия век. А те са цяло съзвездие – Александър Вутимски, Валери Петров, Радой Ралин, Веселин Ханчев… Всички те – връстници и приятели помежду си. Всички изредени са и фронтоваци по времето на Втората световна война с изключение на Сашо Вутов, отнесен от туберкулозата в шеметната си младост – когато талантът му започва да избуява и пленява. Непрежалимата Тамара ги запознава. За тях двамата Геров оставя може би кристално чистите си любовни изповеди. Късно и така сърдечно обръщение към милия другар:
С очи сини и с нос римски/ пред мен стои сега Вутимски./ И казва ми той нежно: – Герка,/ ти моя рибко златоперка.
Към края на живота си, в едно от последните си интервюта, Александър Геров каза, че именно Вутимски е бил най-талантливият от тяхната генерация.
Геров не е криел психичното си заболяване. Не се е срамувал от него. Имал е силата и достойнството да заяви сам за страданието си. Спазвал е строг режим на живеене – без да прекалява с алкохол, стараел се е да си ляга навреме… Само цигарите не е могъл да контролира. Угасна в старчески дом. Някак позабравен. Някак непризнат. Решението за увеличение на пенсията му дойде след физическата му кончина – някой чиновник-демократ пак беше „проспал” загубата за народа и културата ни… Но той остави едно впечатляващо творчество. Смайващо с кратките си форми:
Ти имаш устни като капка/ и бяла гълъбова шия./ Аз приближавам, свалям шапка/ и почвам капката да пия.
Това четиристишие е може би най-късото любовно стихотворение, вероятно не само в нашата литература. Казва се „Учтивост”. Още по-шокиращо е изплаканото в:
Болка.
Болко-о-о!
Болчице…
И обяснението: „Има болка, така е в първия стих. Болко-о-о, расте, обръщам се към нея. Умолявам я „болчице”, толкова огромна е”. Така сам обяснява собственото си творение, когато гостува през 80-те години при Кеворк Кеворкян.
Литературоведите ни го определят като мистик и философ. Първият, който по-обстойно писа за него монографично изследване, беше проф. Божидар Кунчев. Реши да го зарадва за седемдесетата му годишнина. Тогава и „Български писател” го почита с три прилични тома „избрано”. Десетина години, след като си отиде, „Захарий Стоянов” събра едно томче с представителни негови творби: „Хора и звезди”. Тиражът почти веднага се изчерпва. Правят се до- и препечатки. Търсен поет! Невероятен поет! Гениален в простотата на стихотворната форма и така дълбок и искрен като послания. Съзерцателност, вглъбеност, от една страна, се наблюдава в неговата лирика. А от друга – космическо единение със света и Вселената. Наслада на всеки един миг живот. Прегръдка и милувка на всяка среща с частицата щастие. Абсолютно съвпадение на творческо светоусещане и личностно израстване, ще сподели за него проф. Симеон Янев.
Да оставяш вратата си отключена постоянно, да не се страхуваш от нищо и от никого в едни от най-опасните години на българския преход, мутренските времена, си е цял подвиг. Някои иронично и скептично са определяли поведението му като чиста лудост. Но то си е смелост. Та той не е извършил никакво престъпление. Напротив, когато честният антифашист разбира, че комунистическият идеал е вече изкривен, че някои от другарите са създали лагери, в които пращат за „превъзпитание” инакомислещите, болезнено чувствителната натура на твореца реагира. Той остро се възпротивява. И… се разболява от шизофрения. Само че днес ние знаем колко зловещо са действали агентите на ДС. Та, мисля си, доколко тази „диагноза” е достоверна? Нима трябва да припомням за колегите-писатели на Александър Геров в СССР как по сталинско време също се „разболяват” или се „самоубиват”?
Беше грозно подиграван и иронизиран за едно стихотворение, посветено на Тодор Живков. Само че достойният човек не се отказа от тези свои строфи, просто защото така го е чувствал поетът Геров. Сложното възприятие на света като единство в многообразието си така се доближава до съвременните съвети на всички психолози за щастливо живеене, че просто ме кара да се чудя – чели ли са Геров? От него ли са „откраднали” тези разбирания? Едва ли! Така слабо познат е днес.
Та и Литературните анкети с него са вече с четиридесетгодишна давност. Може би ще е хубаво да се преиздадат? Стогодишнината му е един добър повод.
Вторият предан изследовател е Марияна Фъркова. Година след като Майсторът се пресели при Тамара, работещата в БАН редакторка представи впечатляващата си изповед „Моите петъци с Александър Геров” – книга-събитие, която вече е библиографска рядкост. За 90-годишнината на този словесен магьосник тя успя да издаде „Бяла приказка” – томче с поезията на гениалния слововаятел, спомени за него, писма.
Мястото на Александър Геров в развитието и еволюцията на българската литература е значимо, то е етапно. Още с първата си стихосбирка „Ние, хората” 23-годишният тогава поет впечатлява с хуманистичното си чувство, със заразителния си оптимизъм, с копнежа си по сливането с природата. Той се радва и се „зарежда” от полета и грацията на пеперудата, той се опива от аромата на чернозема и морето, ляга в пръстта, вдишва аромата на свежата боцкаща го трева. Витална поезия!
Най-сладко се спи край морето,/ когато сме здрави и млади/ и песен ни свири щурчето/ от свойте зелени ливади.
През 1967 г. изненадва с друга лирическа сбирка – „Свободен стих”. Тогава се нарежда до ония обновители на нашата поезия, каквито са Константин Павлов, Любомир Левчев, Стефан Цанев. Нека припомня, че това е и времето, в което Дора Габе разкрива, че за големия талант няма възраст. Геров шеметно показва, че смъртта може да е „Най-хубавото”. Гениалността му ражда стихове, като „Еделвайс”, „Очи в очи”, „Щом като трябва”, „Дъх”. Посвещава стихове на своите любими приятели – Радой Ралин, Александър Вутимски, Иван Пейчев, Атанас Далчев. Стихосбирката от 1965 г. пък се превръща в най-интересния литературно-поетичен диалог в нашата литература от тази епоха. Геров представя своя творчески проект – цитира, диалогизира, спори, полемизира с Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Дора Габе, Добри Жотев, но и с Янис Рицос, Робърт Бърнс, Уитман. Във времето, когато Атанас Далчев е в немилост, само двама са смелите, които припомнят за Мълчаливеца. Единият е винаги революционно настроеният Радой Ралин, а другият е вглъбеният мъдрец Александър Геров, който съвсем естествено споделя: „Блазе ти, с никое събитие// не си се омърсил”.
Дамян Дамянов пък видя този може би най-странен наш поетичен майстор „по-лек дори и от дима”. Лекотата, с която говори Геров, е завладяваща. Лекотата, с която споделя философските си прозрения за чудесата – били те самият живот или омайната смърт, чудото на влюбването и обичането, чудото, което е в необяснимото – човешкият мозък не може да проникне навсякъде, има неща, които са все още неясни. Същият Дамян Дамянов, с когото са играели често шах, успя да го изпрати с едни от най-красивите си стихове, писани за приятел, за достойния човек, за гениалния поет малко преди Коледа – на 23 декември 1997:
Отнесен, неразбран, самотен,/ и той замина по реда си…/ В дома за старци от леглото/ прости се тихичко с живота, / помахвайки му с тънки пръсти./ Ах, колкото да са безсмъртни/ поетите чрез свойте думи, /накрай и те поемат пътя/ към оня свят трагично смътен,/ трагично вечен и безшумен./ …А стаята ми още пази /дим от цигарата му вечна/ искри от погледа му празен,/ невидим път с бастун белязан/ и изтъняващ във пътечка.// Пътечка тъничка и страшна/ но може би и милостива./ Върви сега по нея Сашо, / спасен от всички грижи наши/ и при Тамара си отива.
Дамян П. Дамянов умееше да пише разтърсващи сбогувания – за Веселин Ханчев, Васил Попов, Далчев… Редки и красиви жестове, сякаш завещани му от стария и добър приятел, димящ с цигарата си и проникващ с мисълта си в Космоса.
Вярвам, че тепърва ще се проучва по-задълбочено архивът на Александър Геров. Убеден съм, че ще се преиздават все повече неговите стихове. Та те са така нужни днес, именно днес! Тази лирика ще продължава да вълнува, ще помага на много по-млади хора да заживеят здравословно. Да се радват на всеки един миг, да го пълнят с красота, устрем, обич и усилие. Защото за Геров това е животът, така се постига хармония със себе си, с другите, със света. Този уникален наш поет умее да преобразява света, сам създава свят и светоусещане, които са пълни с оптимизъм и с жажда за живот:
Една усмивка ми се мерна /сред тълпата. /Една – единствена усмивка!/ И светът стана по-хубав…
Петър Михайлов
Бих сравнил поетиката му единствено с адронен колайдер. Не мога да си представя по-голямо ускоряване на човешкото съзнание, на българското езиково съзнание – на границата на нормата. Тогава, когато сам за себе си си наркотик. Когато съвестта ти е наркотик. Предполагам, че това „препържване“ на мозъка е качвало мисленето на Геров на качествено нова степен. Че постигнатата посредством дистанцията безцеремонна яснота е успокоявала тревожната му мисъл, тревожното му тяло. Космически е не само Константин Павлов – и сатирата продължава да е валидна и днес – тя изобщо не сочи само и единствено Живковата диктатура. Космически е и Геров. И още как! На тези, които ще ми припомнят стихотворението му за Живков в опит за омаловажаване, бих казал, че за мен то е опит да се откупи: да спрат да го преследват неговите демони отвън и неговите демони отвътре. А нима това посвещение не е проява на сократическа ирония? Мога да си представя какво значение за пораженията в психиката му има престоят в затвора през 1944 г. През 1964 г. Геров пише в дневника си: Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх. На следващата, 1965-а, година: Не искам вече да пиша за печата и хората. Нямам никакъв контакт с тях – или защото съм талантлив, или защото съм бездарен. Ще си заживея в самота, както живее Атанас Далчев, ще си мисля и ще си живея поетически, но няма да го споделям с хората, а само с някои приятели. Така ще престана да се разпилявам и да обеднявам духовно и нравствено. Десетилетия по-късно чувам съвсем същите думи в частни разговори и чатове от млади поети. Далеч не всички от тях обаче подозират колосалната поезия на Геров. А и аз не мога да си представя как така достигна 78 г. – как в самота очакваше смъртта си и нямаше какво друго да прави. Как се учеше от Далчев на самостоятелен живот… Изобщо не е случайно, че „Само трайните неща“[1] е съставена от Иван Цанев. С цялото ми уважение към литературноисторическата колегия, само поет може да направи такова съставителство. Защото се самоизяжда като Геров – и както пише сам Геров за Далчев – „с никое събитие не се е омърсил“… А Далчев го нарече материалист-мистик. Далчев – Геров – Цанев… Предстоят ни изпитания: не кой да влезе и да продължи канона, опазил Господ… Кой да опази сложността на човека в стремежа му към простота. Какво смирение трябва, за да напишеш стихотворение като „Литературно четене“, в което смъртта вече не съществува, защото „от децата има в мен по нещо, / че капка моя кръв и тях вълнува.“ Ахматова го беше превеждала, нали? Вселената се самоосъзнава. „Само трайните неща“ ни поднася на тепсия космическа празнота, която ни позволява отново да дишаме, просто и лудо. Гениално. В една книжарница видях книгата му, закрита от шумната стихосбирка на поредния амбициозен младеж. Разбира се, размених им местата.
М.Б.
–-
[1] Александър Геров. „Само трайните неща“. Избрано. Съставител Иван Цанев. Поредица „Поет за поета“. Художник Кирил Златков. София: Аквариус, 2019. Цена 10 лв.
