Днес поп музиката е критикувана от различни посоки – от една страна, са обичайните „заподозрени” – онези, които в голяма степен с основание са възмутени, че текстовете са ужасни – глупави и банални, а мелодиите – еднакви и затъпяващи. От друга – са „скритите” критици на поп музиката, които след документалния филм „Leaving Neverland” вече не се спират пред нищо – нямат никакви притеснения и задръжки да обявят, че по-голяма поквара от поп музиката няма.
Наистина, след посмъртно нанесения нокаутиращ удар по Майкъл Джексън надигането от тепиха за поп музиката е трудно. Само чуваме как съдията отброява… и влизаме в поредния клип.
Замисляли ли сте се колко поп песни използват в клиповете си кадри с боксов ринг?
Това не е клише, а почит към Бертолт Брехт – ще се защитят мигновено някои режисьори, учудени как поставяте под съмнение скрития драматургичен заряд на боксовия мач, който така силно е привличал немския режисьор. Посланието е ясно – в живота, в по-голяма му част, търпиш удари или ловко се отбраняваш. Трябва да имаш бързи рефлекси, да не се озлобяваш, да се грижиш за зъбите си и бързо да отваряш очи, докато ти размахват под носа кърпа с амоняк. Последното вече важи само за боксьорите аматьори, защото при професионалистите е забранено. Като че ли подобни разграничения има и в поп музиката. Само известни изпълнители могат да си позволят да отправят чрез клиповете си важни послания. Например, срещу пластичните операции в тийнейджърска възраст („Unpretty” на американската дамска хип-хоп група ТиЕлСи с над 37 млн. гледания в „Ютюб”), „за” безопасния секс („Waterfalls” отново на ТиЕлСи с над 87 млн. гледания) или в подкрепа на хората със Синдрома на Даун („Не молчи” на руския поп изпълнител Дима Билан с над 10 млн. гледания). Очевидно е, че руският супермодел Наталия Водянова няма да избере за кампанията си, събираща средства за болни деца, някой едва прохождащ на поп сцената. Освен това, зад всеки талантлив изпълнител стои цяла армия от също толкова добри и амбициозни професионалисти. Големият въпрос е кое е първото – изпълнителят ли е подбран специално за музикалния проект, заради който неотлъчно следва „предписанията” на продуцентите – гради образ и биография, вживява се в проблеми и теми, за които може изобщо да няма представа, или талантливият музикант е надарен и с извънредна харизма, преживял е по особен начин любов, раздяла, предателство, катарзис; и заради това е събрал екип, благодарение на който по най-добър начин предава емоциите си на публиката.
Тук въпросът опира на кого ще повярвате повече?
На 24-годишната белгийска изпълнителка Анжел, която пее срещу сексизма в „Balance ton quoi” (с над 13 милиона гледания в „Ютюб”), и в духа на движението на MeToo разяснява на мъжете, че, когато една жена каже „не” – това означава „не”!
На 23-годишния шотландски певец Луис Капалди, чиято песен „Someone You loved”, с над 17 милиона гледания, разказва за побелелия мъж, който трябва да е морална подкрепа и за съпругата си в старческия дом, и за дъщеря си, преживявала тежка операция, оставила й грозен белег…
Или на италианската група „Бумдабаш”, чиято песен „Per Un Milione” (с над 40 милиона гледания в мрежата) ни надъхва, че в този живот винаги има някой, който ни чака – като родителите, чакащи сина да излезе от затвора за малолетни, или като младата жена, чакаща заветните чертички в теста за бременност.
При всички случаи, тези поп песни предизвикват емоции, които ни връщат към епизоди от собствения ни живот, заради което им вярваме и ги харесваме.
Но нека да не пренебрегваме и гледната точка на създателите на поп музика, които непрекъснато са в режим да защитават работата си. „Има една предварителна нагласа, че поп музиката е някак незначителна. Рокът, например, е възприеман за по-сериозна музика.“ Това твърди вокалистът на „Пет Шоп Бойс”[1] Нийл Тенант в книга, посветена на групата. Обяснението му е просто – поп музиката, във всичките й разновидности (електропоп, синтпоп[2], дископоп и т.н.), е доминиращ жанр в класациите. А нещо стане ли „мейнстрийм“, веднага поема върху себе си негативи. Така поп музиката влиза в сблъсък с „инди” музиката, която се смята за много по-богата на мелодии и съдържание, за много по-иновативна. На нея не й се налага да спазва неписани правила и не й е необходимо на всяка цена да бъде продаваема.
Но не бива да смятаме, че „инди” музиката е застрахована от скучни и глупави текстове. Ще цитирам популярната песен „I Will Wait” на „инди” групата „Mumford & Sons”. В нея се пее за любов, но по възможно най-баналния начин. Да се твърди, че е „иновативна”, е твърде далеч от истината, имайки предвид изречения от типа: „Сега ще бъда дързък, както и силен, и ще използвам главата си успоредно със сърцето“; или още по-лошо – „Ще се върна вкъщи като камък“. Факт е, че за всеки успешен текст разковничето е в измислянето на интересен, запомнящ се каламбур. Но в конкретния случай сравнението не се е получило. Но дали напънът за оригиналничене не прави музиката изкуствена?
Тук определено ще ви изненадам – да, поп музиката е изкуствена. Но нима другите жанрове не са изкуствени? Нима „инди” музикантите не случайно са избрали, вместо да танцуват на сцената, просто да седнат и да посвирят на китара? (Между другото, знае ли някой защо хората си мислят, че, за да пееш и свириш на китара, ти трябва по-голям талант, отколкото да танцуваш и пееш?)
Според мен, всеки в музикалната индустрия, без значение дали изпълнява синтпоп или индифолк, е изкуствен. И в това няма нищо лошо. Не разбирам защо трябва постоянно да се настоява на „истинска“ музика?! Аз лично мога да оценя и „изкуствени емоции“, и „изкуствени истории“. Нима няма романи, писани по „строга рецепта”, които въпреки това вълнуват?
За да бъда напълно откровен, ще ви призная – „инди” музиката ми звучи напълно еднакво. Дори по-еднакво от поп песните. Ще ви цитирам част от „Hoxton Heroes” на „Гърлс Алауд”, в която изпълнителките се подиграват на „инди” течението: „Не се вживявай – ти си „инди” клонинг. Виждали сме го и преди. Намери си собствено звучене!“.
Ето защо не трябва да приемаме за чиста монета, че „инди” музикантите са несравнимо по-уникални от поп музикантите. Единствената разлика е, че те непрекъснато се представят за такива. Ако решим да обобщаваме, ще стигнем до извода, че всички жанрове се преповтарят и то непрекъснато. Но ако не го направим, ще се научим да отсяваме добрите от лошите песни. Така че, нека слушаме всякакви мелодии, нека не противопоставяме жанровете и не ограничаваме музикалния си вкус, използвайки думи като „мейнстрийм“. Нека престанем да твърдим, че музикантите, които харесваме, пишат най-добрите текстове и са несравними с останалите. Без съмнение, има „инди” песни, които са брилянтни, но и сред поп песните има парчета, които не са за изхвърляне. Просто дайте шанс на поп музиката и се оставете да бъдете приятно изненадани.
Кристоф Бюшер и Рия Смит
Превод Тодор Янков
–-
[1] „Пет Шоп Бойс” е британско електро-поп дуо, основано през 1981 г. в Лондон. Негови членове са Нийл Тенант (вокали, клавирни инструменти, китара) и Крис Лоу (клавирни). През 2009 г. по време на връчването на Британските музикални награди (BRIT Awards) „Пет Шоп Бойс” получава приз за изключителен принос към музиката. През последните 25 години са продали близо 100 милиона албума.
[2] Жанр в популярната музика, възникнал в края на 70-е години на ХХ век, в който доминиращ музикален инструмент е синтезаторът.
