На почти всяко обществено място днес ушите ни са обект на нападение от страна на силно звучаща поп музика. В молове, кръчми, ресторанти, хотели и асансьори обкръжаващият звук не е човешки говор, а музика, която се излива от високоговорители. Обикновено невидими и недостъпни, те сякаш не могат да бъдат наказани за наглостта им. Някои места се отличават с музиката, която звучи в тях – там можете да чуете фолклорна музика, джаз или откъси от бродуейски мюзикъли. Но в повечето случаи преобладаващата музика е изключително банална. Тя служи за фон на бизнеса на консумацията. Едно заобикалящо нищо, върху което чертаем копнежите си.
Най–лошите форми на поп музиката са създадени без намесата на музиканти. Сглобявани са с компютър от репертоар със стандартни ефекти. Обкръжаващите ни звуци днес са все по-малко и по-малко човешки. Ритъмът, който е звукът на живота, е до голяма степен изместен от електронна пулсация, произвеждана от машина и програмирана да се повтаря до безкрайност, да прониква с тежките си баси до мозъка на костите на своите жертви. Цели обществени пространства са охранявани от този звук, който кара всеки човек със слабо чувство за музика да се разсее, и гарантира, че за много от нас съвместното преживяване – вечеря в кръчма или обяд в ресторанта – са загубили своя смисъл. Това не са вече социални събития, а експерименти с търпението и надвикване със смъртоносния звук.
Има две причини тази музика да бъде натрапвана във всяко обществено място. Първата е огромата промяна, настъпила в човешкия слух, причинена от масовото производство на записи. Втората е неуспехът законът да ни предпази от този резултат.
За нашите предци музиката е била нещо, което са сядали да слушат или са създавали сами. Било е събитие – церемония, в която човек е участвал като пасивен слушател или активен изпълнител. И в двата случая даваш и получаваш живот, споделяйки нещо от огромно обществено значение. С изобретяването на грамофона, радиотo и сега айпода, музиката вече не е нещо, което създаваме сами или специално сядаме, за да слушаме. Тя ни следи и където и да отидем, я включваме като фон. Тя е не толкова слушана, колкото дочувана. Едни банални мелодии и механични ритми, рециклирани песни. Свидетелство за „оглушалия” ни музикален слух. За мнозина музиката вече не е езикът, оформен от най-дълбоките ни емоции. Вече не е убежище от всекидневния живот. Вече не е изкуството, в което завладяващи идеи са следвани към техните далечни заключения. Тя е предназначена да сведе всяка мисъл и емоция до нейното фоново ниво, да не би нещо сериозно да бъде казано или почувствано. И няма закон срещу нея. С право ви е забранено да замърсявате въздуха в ресторанта с тютюневия си дим, но нищо не спира собственикът да налага това звуково, много по-лошо замърсяване на своите клиенти. Мръсотия, която трови не тялото, а душата. Разбира се, можете да помолите да намалят музиката или да я спрат, но ще бъдете посрещнати с безизразни, дори враждебни погледи.
„За какъв се взема този, че иска да наложи своята воля на всички останали?! Кой е той, че да казва колко да е силна музиката?!” – това са обичайните реакции. Фоновата музика е позиция по подразбиране. Вече, след като спрем да говорим, се завръщаме не към тишината, а към празното бърборене на музикалната кутия. Тишината трябва да бъде премахната на всяка цена, защото ни кара да осъзнаем празнотата на съвременния живот, заплашвайки да ни конфронтира с ужасната истина, че всъщност няма какво да кажем. От друга страна, ако познавахме тишината такава, каквато бе някога, не бихме се страхували от нея.
Не мисля, че трябва да подценяваме тиранията, с която поп културата мачка нашия мозък. Непрекъснатите повторения на банални музикални мотиви във всеки един момент на деня и нощта водят към пристрастяване и има затъпяващ ефект.
Подозирам, че нарастващата неспособност на младите да артикулират своите мисли, да завършат изреченията си, да използват сложни думи или дори да се изкажат за нещо има общо с това, че ушите им са запушени. В главите им се въртят празни текстове и никакви мелодии. Поп замърсяването влияе върху оценяването на музиката по същия начин, по който порнографията на секса. Всичко, което е красиво, специално и изпълнено с любов, е изместено от вибрациите на триещ се механизъм. Както пристрастените към порнографията губят представа за истинска интимност, така и пристрастените към поп музиката не знаят какво е истинско музикално преживяване. Не познават магията на Бетовеновия квартет, сюитите на Бах или симфониите на Брамс, които ви превземат със своите мелодични и хармонични идеи и ви водят на пътешествие из магическия свят на музиката. Това преживяване, което лежи в ядрото на нашата цивилизация, е несравним извор на радост и утеха за всички, които го познават, но той вече не е универсален извор. Превърна се в лична ексцентричност, нещо, за което се държат увяхващите тела на старите, а младите гледат с пренебрежение. Все по-рядко младежкият слух може да достигне до този свят. Загубата е тяхна, но не бихте могли да им го обясните, както не можете да обясните красотата на цветовете на слепец.
Има ли лечение? Да, мисля че има. Пристрастеното към поп музика ухо, „оглушало” от повторения, е затворено плътно, но може да го „отворим” с музикални инструменти. Поставете младежа в позиция да създава музика, а не просто да я слуша, и моментално ухото му ще започне да се възстановява от своята летаргия. Като учим децата да свирят на музикални инструменти, ние ги свързваме с корените на музиката. Следващата стъпка е да представим идеята за критичност. Идеята за съществуването на добро и зло, значително и незначително, вълнуващо и скучно. Тази идея е била фундаментална в музикалното образование. Но днес се сблъсква с политическата коректност. Днес съществува само моят и твоят вкус. Предположението, че моят вкус е по-хубав от твоя, може да се определи като „елитарно” (в лошия смисъл на думата) и е обида срещу равенството. Но ако не научим децата да оценяват и, съответно, „да дискриминират” и разпознават разликата между стойностната музика и продукта за консумация, то ние се отказваме от образованието. Критичността е предпоставка към истинска оценка и прелюдия към разбирането на изкуството във всичките му форми. Добрата новина е, че дълбоко в себе си хората са наясно с това. Всеки, който е учил някого да оценява музика, го разбира. Първата стъпка е да покажем колко ценна е тишината, за да ги научим да слушат с отворени уши. След това им пуснете произведенията, които вие обичате. Те ще бъдат учудени в началото. Все пак: „Как може този дъртак да седи в продължение на час и да слуша нещо, което няма ритъм или мелодия?!” А после обсъдете нещата, които те обичат. Забелязали ли сте например, че в Poker Face Лейди Гага държи в по-голямата част от песента един тон. Това истинска мелодия ли е? Не след дълго ще осъзнаят, че са били критични през цялото време, но към грешната музика. Следващата стъпка е да ги накарате да свирят, да пеят в унисон, а след това поотделно. После ще осъзнаят, че музиката не е стена, с която се прекъсва комуникацията, а сама по себе си е форма на комуникация. И постепенно ще осъзнаят мястото на това велико изкуство в света, който те са наследили. Нашата цивилизация е създадена от музика и музикалната традиция, чиито наследници сме, е толкова достойна за хвала, колкото всяко друго постижение в сферата на изкуството, науката, религията и политиката. Тази музикална традиция говори сама по себе си, но за да я чуете, трябва да изпразните пространството от шума.
Роджър Скрутън
Превод от английски Тодор Янков
Сър Роджър Скрутън (1944) е известен британски философ, консерватор.
Източник: https://www.youtube.com/watch?v=eYua80VEcBk (с незначителни съкращения)
