Обсесия по Евита Перон

О
„Евита” от Андрю Лойд Уебър на пловдивска сцена

Този спектакъл на Опера Пловдив е така здраво и умно конструиран, че дори когато в премиерното представление се получи акустичен дисбаланс и неприятно изненада част от публиката, това не можа да разруши усещането за сериозна работа, постигната с отношение и професионализъм. И все пак, хармонизирането между отделните компоненти е много важно.

Започва спектакълът с ретрокадри на филм, в който героинята  може би се играе от Ева Дуарте, а любовникът прилича едновременно на Рудолф Валентино и на Хуан Перон. После филмовата лента се разпада пред очите ни и звучи вестта за кончината на Ева Перон. Дълга сцена с приближаването на затворен бял ковчег, ритуалът с хвърляне на цветя… Основните функции на разказвач, коментатор, фотограф в мюзикъла са възложени на персонажа Че („човек от народа”), умно избран е актьор, композитор, певец с огромно обаяние върху публиката, какъвто е Стефан Вълдобрев. Понаедрял, но винаги с лека стъпка и характерна мелодика на гласа, той мери сцената в дълбочина и нашироко и е едновременно и център, и разпределител на играта. Той е сякаш Нина Найденова на сцената. Режисьорката – директор на операта в Пловдив, заедно с амбициозния млад диригент Константин Добройков, школуван в САЩ и както се оказа, влюбен в музиката на Андрю Лойд Уебър и в мюзикъла му „Евита”, са гуруто на представлението. Сложен многокомпонентен спектакъл. Оркестърът е качен на тераса/балкон на сцената и това напомня аржентинската практика с оркестрите в танго салоните. Ту го виждаме открит за публиката, ту скрит зад завеса. Тръгна й на Опера Пловдив от началото на сезона с танго-темата: „Мария от Буенос Айрес”, сега „Евита”. В двата състава виждаме едни от най-добрите съвременни изпълнители в жанра у нас, пробват се и някои съвсем млади певци. Преровено е цялото документално наследство – фотографии, филми, речи, изказвания по радиото, поведение, облекло за актрисата от бедно семейство, стигнала до върховете на властта като първа дама и духовен водач на Аржентина в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Архивните материали са от музея на Ева Перон в Буенос Айрес. Киното и видеото, вплетени в сценичното действие, са любим похват на Нина Найденова. В този случай тя работи с Никола Налбантов. Ролята на Ева Перон се изпълнява в първи състав от Рейчъл Роу – сред зрителите в залата беше и нейната майка Камелия Тодорова, във втори – от пловдивчанката Юлия Йорданова. Хуан Перон са Георги Султанов и Атанас Сребрев, Че – Стефан Вълдобрев и Виктор Ибришимов, певецът, с когото Ева Дуарте заминава за Буенос Айрес – Марк Фаулър и Момчил Караиванов. Подходено е с определена деликатност към предишния живот на президентшата – сцената с няколко легла, през които тя преминава, и зачеркнатите любовници/поклонници е иронично елегантна, на финала на представлението леглата ще бъдат едно до друго долепени в болничната стая. Интересен образ. И още един символ. Момичето с куфара, което пътува в търсене на своята реализация и съдба. Момичетата са повече от едно. Напомнянето става в началото, някъде по пътя на бляскавата й кариера, и на финала. Едно от тези момичета е предишна любовница на Перон и в нейната роля видяхме Станислава Момекова. Най-чистото пеене в премиерната вечер.

Високата и миловидна Рейчъл Роу е величествена Ева Перон, актрисата много добре носи костюм, точна е в жеста. Тя имаше своите звездни мигове във втората част на представлението, особено добре прозвуча безсмъртният хит „Don’t Cry For Me, Argentina“. Дубльорка на Рейчъл е непознатата на оперната публика Юлия Йорданова, певица с необикновен глас, работила в Берлин и в Тайван. Атанас Сребрев е по-артистичният и точно намерен като сценично поведение Хуан Перон, но пък Георги Султанов е по-гласовит. Жанрът е специфичен и се изискват други способности от изпълнителите не само на главните роли – ясна дикция, твърди и отчетливи съгласни… В мюзикъла най-добре се чувства Стефан Вълдобрев.Той е изпълнителят, който спечели най-продължителните възторзи на публиката. Образът е изграден не като антипод и саркастичен коментатор, както беше при Антонио Бандерас във филма с Мадона. По-балансиран е в иронията си, но и той събуди социалните симпатии на публиката с монолога срещу притежателите на къщи, апартаменти, асансьори и прочее незаконно придобити блага. Отлично представяне на оркестъра. Специално поканени са китаристи за солата. Балетът е компактен – хореограф е Боряна Сечанова. Пъстрите рокли на танцуващите жени, тоалетите на Ева, черните униформи на военните и сивите одежди на тайната полиция дължим на вкуса на Николина Костова-Богданова. Сценографията на Елица Георгиева се запомня със стълбата нагоре към властта и успеха, със светлинната рамка на рампата, която ни прави непосредствени свидетели, едва ли не участници в шоуто на живота на Ева Перон, както и със старите радиомикрофони (Ева особено, но и Перон са знаели и използвали силата и бързината на въздействие на радиосъобщението), които са поставени от двете страни на авансцената.

Перон, Перон, Перон. Ева, Ева, Ева. Една действително съществувала личност, оставила спомен за социална загриженост и съчувствие към бедните, и прекрасната музика на Андрю Лойд Уебър – как няма да се гледа подобно представление?Спектакълът е финансиран от ОФ „Пловдив 2019” и е част от официалната програма на Европейската столица на културата.

За автора

Пенка Калинкова

Пенка Калинкова (1946) е журналистка и театровед. Родена е в Пловдив, завършила е руска и българска филология в СУ „Св Климент Охридски” и театрознание във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (днес НАТФИЗ). Работи в продължение на много години в Радио „Пловдив”, във вестниците „За и против” и „Марица”. Нейни статии са публикувани в редица издания като вестниците „24 часа Пловдив”, „Дума”, „Стандарт”, в списанията „Театър”, „Тракия”, „Везни” и други. Автор на книгите „Парчета театър, мигове живот” (2000 г.), „100+20 Драматичен театър Пловдив” (2001 г.), „Място за връщане” (2006 г.), „Съзаклятието „Пазарджишки театър” (2009 г.), „Оцеляващата. 60 години Пловдивска опера” (2013 г.), „Познатият непознат Пловдив” (2014 г.), на документални филми за големите български художници Димитър Киров и Кольо Витковски, за Пловдивския куклен театър, за Драматичен театър Пазарджик, „Античното наследство на Пловдив” (2004 г.), „Едно турне в пет действия” (2009 г.), „Истории от Тютюневия град” (2009 г.), „Палимпсестът Пловдив” (2009 г.), „Чучулигите” (2011 г.), трисерийният „Първият театър” (2011 г.), посветен на 130-годишнината на първия български професионален театър – Пловдивския. Прессекретар на Международния есенен театрален фестивал „Сцена на кръстопът” (до 2012 г.). Носител на награди за театрална критика и журналистика, награда „Пловдив” (1993 г.), Почетен знак на Пловдив (2006 г.), званието „Следовник на народните будители” (2011 г.). Член на управителния съвет на Фондация „Пловдив 2019”.

Категории