Георг Фридрих Хендел – оратория „Месия” (HWV 56); Камерен смесен хор и фестивален оркестър при Бахово общество в България. Солисти: Гиргина Гиргинова, сопран, Олга Михайлова-Динова, алт, Виргил Хартингер, тенор, Пламен Бейков, бас. Континуо: Димитър Тенчев (виолончело), Богдана Попова (орган), Мира Искърова (чембало); диригент Йосиф Герджиков; Аула на Софийски университет „Св. Климент Охридски”, 8 май 2019 г.
В родната постмодерност, във все по-усърдното плуване по повърхността и постоянния сблъсък с липсата на автентично градско възпитание, у нас все още има личности, които чрез изкуството и в частност, музиката, създават традиции и облагородяват средата ни. Понякога изглежда, че работят в Сизифов режим, но резултати от посветената им, изпълнена със скромност и смирена целенасоченост деятелност на музиканти и просветители, има. Светят трайно в сумрака на едно ограничено битие, дават шанс на всеки, който избере да го получи, да се завърне в човешката си същност.
С пореден жест на служене, за да приближи слушателя към тази възможност, както всяка година около Възкресение Христово, своята публика покани в аулата на Софийския университет Йосиф Герджиков – певец, диригент, просветител и педагог, а темата на съвместното преживяване бе ораторията „Месия” от Хендел. Изпълнението й е част от Европейския музикален фестивал под егидата на Баховото общество в България, чиито камерен хор и фестивален оркестър бяха ангажирани в концерта. В тези Великденски концерти досега вниманието на диригента бе насочено към Баховите пасиони с впечатляващи прочити. Тази година наред е най-популярната Хенделова оратория, различна от Баховата пасионна традиция. Тя носи драматургична динамика с друга пулсация в редуването на хомофонните и полифонични епизоди в структурата на тоновия разказ, тук се проблематизира различно и декламацията в secco и accompagnato-речитативите, специфична е и латентната театралност на ораторията със следи от почерка на оперния композитор, с изявена концертна светскост в лоното на библейското послание. Не на последно място идва и английският текст на либретиста на Хендел Чарлз Дженънс, създаден на базата на библейски текстове, който изисква специално внимание от хора и солистите. Особено от хора, чиято роля в ораторията е сериозна и много респектираща и в трите части на творбата. Затова бих искала най-напред да спомена невероятното представяне на артистите от Камерната хорова формация на Баховото общество, които демонстрираха зряла, завършена стилова култура, както и дисциплина с една хомогенност на звука, която „не мръдна”. Този великолепен инструмент бе най-сериозен, основен аргумент в прочита на творбата. Не мога да не изразя възхищението си от полифоничната зрялост, с която хористите строяха разгърнатите Хенделови фуги, гъвкавостта и рефлекса, с които преминаваха от хомофонната в полифоничната структура, впечатляващия баланс в динамичните изграждания, лекотата в артикулирането на текста. И най-вече звукът – изваян, свободен, интензивен, наситен, пълнокръвен, цялостен… Утаен, смирен в тихите динамики и мощен, енергичен, дори екстатичен, но не груб – в ликуващо или гръмовно форте. Бе рядко преживяване, в което и Фестивалният оркестър, на който очевидно Герджиков бе обърнал не по-малко внимание, бе достоен, вслушващ се в хора и в солистите партньор – също с внимателно структуриран звук, в превъзходен тембров и динамичен порядък във фразата и в тоновата съвместност с хора и солистите. Още в началната увертюра-синфония зададоха стандарта с пълноценния звуков масив във 12-тактовото граве, съвършения баланс на групите в бързото фугато и отварянето на звука като покана към тенора за неговия речитатив. Не по-малко компактни и звуково събрани, наситени бяха в „италианската”, Пасторалната симфония. Общо двата основни ансамбъла бяха толкова изискани и стилни, че в една от паузите се улових да мисля, че такава „Месия” в Италия, Испания и Франция, например, не може да се чуе. Голямото самочувствие за създаване и принадлежност към определен тип култура често отнема от чувствителността и гъвкавостта в пребиваването в друг тип стилистика, особено в този вид барок.
Не съвсем гладко премина всичко в солистичния квартет, чийто състав не за първи път се среща във Великденските концерти на Герджиков. Австрийският тенор Виргил Хартингер покриваше абсолютно понятието бароков тенор с цялата гама от възможности, която влиза в това понятие, с техника за провеждане на хоризонталните, с тембър, филиране, разбира се, с ясно поднасяне на текста. Но той беше единственият, който изнесе творбата от начало до край без следа от умора, без усилие, с едно видимо вътрешно удоволствие, когато пееше и заедно с хора. Гиргина Гиргинова пее с отдаденост, посвещение, с очевидна култура в поднасянето на речитативите – особено тези след Пасторалната симфония, както и в ариите „Ликувай от радост, дъще Сионова” (I част) и „Аз знам, че моята Спасител живя…” (III част), с издържано, умерено нон вибрато с концентрация по отношение на тембровото изразяване, която в последната ария отслабна, може би и поради умора. По-проблематично за мен бе представянето на мецосопрана Олга Михайлова-Динова – най-напред с нефокусиран в точната посока звук (звучеше разпилян и малко приглушен), с един прочит на музикалния текст, в който липсваше детайлът, с твърде неясен словесен текст и едно видимо усилие и пресиране, което на моменти й костваше и интонационната точност. Тя покрива голям, широкоспектърен в жанрово отношение репертоар и може би самият глас съобщава, че една по-решителна насоченост към определен тип музика ще му бъде полезна. Басът Пламен Бейков е силно отдаден на каузата „ранна музика” певец, човек с култура и много интелигентно присъствие… Просветен в барока артист, той започна много добре в първата част, към края, в мелодически трудната ария da capo в третата част „Тръба ще зазвучи”, се усети умора и отлив на енергия. Бейков на следващия ден имаше да пее Девета симфония от Бетовен и може би това натоварване му се е отразило.
Интересно, че тези моменти в изпълнението не попречиха на споделеното преживяване, задвижено и поддържано от Йосиф Герджиков. Той стои на пулта пред своите колеги не толкова като диригент, колкото като учител, който ги въвежда в простата, но забулена в символика „игра на стъклени перли”, който изтегля от тях с ръцете си и звук, и емоция, и характер, и стил, и светлина, и мрак. Истински homo musicus!
