Стоян Дуков или Тачо, както свойски е познат сред колеги и приятели, беше интелигент с пронизващо чувство за хумор, с младежки чар за своите над 80 години, с нещо джазово в поведението, с любопитство и поразяваща жизненост. Енергичност, неуморност, виталност – това идва наум, макар и да знаехме, че е болен от дълго време. Но нека напук си спомним мерака на старците-разбойници от „Юли”, нажежаващ дори мъртъвците в ковчега, както и другите му филми от анимационния календар на месеците, който така и не успя да завърши. Да си спомним изложбата му с еротични рисунки, с която той артистично-провокативно се противопоставяше на неизбежното.
Кореняк софиянец, от семейство на скулптор, Тачо завършва „плакат” в Художествената академия и от 1959 работи неизменно в анимацията, в Отдела за мултипликационни филми, после в култовата САФ „София”, където от 1973 става ръководител на един от творческите колективи. Особената му „Тачовска рисунка”, с характерната си графична строгост и стилизираност, с интелектуалния си рационализъм слага част от основите на модерната визия в станалата прочута българска анимационна школа. Но не само графизмът му е новаторски и съизмерим с най-модерните европейски модели. Още през 60-те той внася съвършено нови теми, като отчуждението и консуматорството („Къщи крепости”, 1967), разглежда универсални проблеми за смисъла на живота („Ан пасан”, 1976, един от най-философските филми на българската анимация), иронично намига към чертите на националния характер, като демитологизира прословутата работливост, свенливост, набожност и честност на българина („Февруари”, 1978, вдъхновен от Радичковия „Януари”), вкарвайки през рисунъка и атмосферата универсалното в локални форми, но и издигайки локалното до универсално звучене. В гротескните му притчи се отлага и саркастичен размисъл за статуквото и абсурдите на соца. В прелестната миниатюра „Га” (1979) една напориста гарга в костюм неистово иска да пее, но само грачи и пречи на сработването на цветен птичи хор. И за да млъкне, пойните птици я правят диригент… Над стотината филми на Тачо като режисьор, художник и сценарист, изявите му в изложби като карикатурист, график, илюстратор, важните занимания със студенти в НАТФИЗ и НБУ, безбройните най-престижни награди у нас и в чужбина – от Варна, Толбухин и Пловдив през Оберхаузен, Виена, Мамая, Краков, Буенос Айрес, Загреб, Лондон, Лайпциг, Тампере, Любляна, до последната почетна ретроспектива на един от най-големите анимационни фестивали в Хирошима, говорят за мощен талант и могъщо артистично присъствие.
Има един вътрешноцехов анекдот, който гласи, че българската анимационна школа се крепи на трите „Д”: Динов, Донев, Дуков. Тодор Динов и Доньо Донев ни напуснаха, а сега, когато към тях се присъединява и Стоян Дуков, шегата става легенда. Поклон пред делото на един голям човек и световен майстор!
